МАКОВЕ
Избухна демокрацията. Взривът разгроми всичко: и добро, и лошо.
Директорът на Варненския филиал на Държавния архив Дряновски ми разказваше как отишъл в опразнените вече помещения на Книгоиздателство „Георги Бакалов” да прибере някои архиви.
- По пода бяха пръснати авторски ръкописи с отбелязани по тях подметки на кални обуща, рисунки на художници-илюстратори като Александър Денков, Любен Диманов, Румен Скорчев…сътрудници на книгоиздателството. Стаите бяха празни - нямаше ги пишещите машини, нито компютрите. Някой си ги е отнесъл вкъщи. Дори и столове нямаше, само тук-там е оставено някое нехаресано бюро или провиснали завеси…
Усетих бодвания в сърцето си. С това издателство е свързана най-обичаната и най-всеотдайната ми служебна дейност.
Ето, че сега се препъвам в спомените си.
„ Когато аз бях председател на Съюза на българските писатели, беше време на просветена монархия. После дойде Георги Караславов. Той въведе абсолютната монархия. А когато Джагаров стана председател, настъпи анархия и произвол”. Това са думи на Христо Радевски. Не знам дали са записани някъде и от някого, но те се носеха като мълва.
Назначиха ме главен редактор на Книгоиздателство „Георги Бакалов” по време на третото царствуване. Издателството беше създадено през 1960 г. под името ДИ - Варна. То трябваше да развива книжовната дейност извън столицата. То често и нервно сменяше ръководителите си. Но тази е друга приказка. Сега ще разкажа за Антологията „Макове”. Още в първата година издателството показа лице с откриването на редица талантливи автори, живеещи в провинцията. Тогава поканени за редактори в отдела „Художествена литература” бяха Пламен Цонев, Петър Бонев и Върбан Стаматов. Главен редактор и временен директор беше писателят Йордан Тодоров. Ежби и интриги разядоха младия издателски организъм. Тогава настъпи застойният период на Петър Алипиев. Настана затишие, при което рядко или никак в издателските планове се появяваха имена на свити в провинциалната си стеснителност таланти, измествани от нахлуващи имена на автори от столицата, които запълваха отпуснатия „лимит” от авторски и издателски коли.
Хрумна ми идеята да издадем Антология на поети от провинцията. Тя трябваше да бъде жест на внимание към пренебрегваните от столицата. От името на издателството разпратих писма до всички окръжни отдели „Култура” с молба да ми изпратят книги на автори от техния край. /Ние наистина бяхме „крайненци”, ако си послужим с думата на Елин Пелин/. Резултатът беше невероятен: получих 350-400 книги. Трудът да избереш от тях стотина стихотворения се превръщаше в Сизифовски. А ми беше нужен и авторитетен и безпристрастен съдник, който ще се наеме с тази работа. При няколко направени опита срещнах отказ. Значи, с това дело трябваше аз да се нагърбя. Признавам,изплаши ме не само обема на работата, но и отговорността да давам оценки на този мъчителен писателски труд, за който най-точно определение е дал неизвестният автор на приписката: „Пиши, пиши,грешниче, оти рука изнемогает…” Предложих съучастие на добрия мой приятел Андрей Германов. Беше в онзи тежък за него момент след първия му мозъчен инсулт. Лекарите му забраняваха умствено напрежение. Обещах му аз да свърша черната работа, а той „само да хвърли поглед”. Съгласи се: „Заради тебе”. Единственото му възражение беше Иван Карик от Перник. Не зная защо пък точно той, причината, убеден съм, не беше литературна. Написах и предговора, който започва с една фраза-метафора: „Всяка птичка пее на своя клонка, а гората ечи!” Смисълът й ме направи щастлив, той възнаграждаваше положения труд.
Съставители и редактори, автори на предговора бяхме двамата, разменящи си местата на първо и второ.
После дойде най-голямата пречка. Писателският съюз възрази в смисъл: не може да се смесват имената на „утвърдени” членове на Съюза с имена на „прочая сволоч”, както се е изразил и Петър Велики. Ха сега, де! Намерих такъв изход от положението: ще издадем две книги, едната с членовете, другата с нечленовете. И на двете аз дадох съответни заглавия. „Стръкове”, което трябва да напомня за единичност, за рядкост, и „Макове” - цяло поле, почервеняло от разцъфнали полски неполивани цветя.
Съставител и редактор на „Стръкове” (1975) стана прекрасният човек и литературен критик Яко Молхов, чийто предговор бе озаглавен „Преодоляване на провинцията” В нея авторите са удостоени и с графични портретни рисунки от художника Георги Недялков, известен като добър портретист.
„Макове” (1977) прибира в страниците си 42 автора без портрети, но с предговор озаглавен „Поетично земеописание на България”. В стиховете бълбука обичта към родния край. Излизането на книгата не бе отбелязано от литературния печат. Само в годишния преглед на поетичната продукция, направен от секретаря на СБП Младен Исаев тя бе спомената с две недоволни изречения.
Сега, дописвайки тези бележки, преглеждам отново съдържанието на Антологията „Макове” В нея са имената на „провинциалните” автори: Александър Бандеров, Биньо Иванов, Богомил Тодоров, Борис Христов, Велин Георгиев, Димитър Горсов, Иван Вълев, Мила Доротеева, Михаил Михайловски, Никола Гигов, Петър Анастасов, Симеон Манолов, Таньо Клисуров, Тодор Копаранов и неспоменатите тук не поради незачитане. Днес те всички са българска национална поезия!
Издадохме и трета антология - „Ручеи”(1977). Тя е на провинциалния разказ. Съставена е пак от бай Яко Молхов, който е написал предговора „И ще се променяме към по-добро”.
