ОЗАРЕН ОТ КЛИО

В памет на историка Анатолий Иванович Уткин (1944 - 2010)

Александър Чекалин

превод: Георги Ангелов

В Централния Дом на Литератора си спомниха за изтъкнатия руски историк А.И. Уткин. Във вечерта, организирана в памет на учения се събраха негови приятели, колеги, представители на научната и културна общественост. Организатори на мероприятието бяха Фонда за историческа перспектива, Института за САЩ и Канада към РАН, Института по философия към РАН, Клуба на писателите към ЦДЛ. Малката зала на ЦДЛ беше препълнена. На сцената - портрет на учения, пред него - цветя. Публика беше на различна възраст, с различен социален статут, общото беше само едно - тук нямаше равнодушни.

Древните гърци, създаващи биография на философ, политик или пълководец, непременно се стараели да открият някакъв знак, който е бил изпратен отгоре още при раждането и посочвал на всички някаква особеност на новороденото. Може би в случая такъв знак е станал фактът, че родителите му - призовани в армията студенти - се запознали в Сталинград, по време на повратното сражение от Великата Отечествена война? Неслучайно по-късно и Първата, и Втората световна война ще заемат толкова важно място в творчеството на историка.

През 1962 г. той постъпва в историческия факултет на Московския университет. И веднага поразява съкурсниците си и с характера си, изключително целеустремен, но в същото време открит и весел, и с широтата на познанията си, и със своята тактичност. Той умеел да слуша събеседника си, да спори, но никога не нападал личността. Умеел да играе футбол така, че отборът на историческия факултет може би за първи път в своята история играел по-добре от всички в университета.

Тези подробности липсват в биографичните справочници и енциклопедиите. Там всичко е кратко и пределно сбито - постъпил в 1962 - завършил в 1968-ма. Именно през този период той се формира като професионалист, изследовател, мислител… Ето защо са толкова ценни малкото свидетелства на неговите колеги.

Вечерта започна с изказване на вдовицата на учения Валентина Гавриловна Федотова - доктор на философските науки, професор, завеждащ сектор в Института по философия към РАН. С трогателния й разказ за запознанството на двамата студенти в Московския държавен университет - историк и философ, познанство, преминало в щастлив брак и научно сътрудничество.

След завършването на университета Анатолий Иванович става аспирант в току-що създадения Институт за САЩ и Канада. В страната все повече се чувства настъпването на епохата на застоя. Застой включително в интелектуалната сфера. Време, когато много историци пишат курсови, дипломни работи, дисертации, монографии в строго съответствие с идеологическите норми, преписвайки един от друг едни и същи факти в строго определена интерпретация.

Пред част от историците с достъп до задграничната литература има друга съблазън - да препишат неизвестна в СССР книга на чужд автор, идеологически да преработят текста и да я издадат като своя. Читателите харесвали такива книги. Харесвали ги до края на 80-те г. на ХХ век, докато не паднала желязната завеса и не станали достъпни първоизточниците.

Но имало и такива, които успели да избегнат този път и създават добросъвестни, ярки работи. Един от тях е Анатолий Иванович Уткин. Неговите статии и книги се отличавали с дълбок анализ на фактите, актуални теми, оригинална постановка на проблемите. Освен това - и с жив, разбираем за обикновения читател език, съчетаващ достъпността с научната коректност.

Още първата книга на Уткин - биография на Томас Джеферсън привлякла вниманието на специалистите и читателите. Нещо повече - тя била високо оценена и от другата страна на Атлантика - в САЩ я признали за най-добрата чужда биография на Джеферсън.

Разказвайки за научната дейност на Уткин, президентът на Фонда за историческа перспектива, докторът на историческите науки Наталия Нарочницкая описа метода му на работа, който би могъл да послужи за образец на всеки истински учен, така: «Отначало той изследваше факти, намираше темите, поставяше проблемите, а после се заемаше с осмислянето и анализа на процесите».

За отбелязване е, според нея, и отношението му към изучаваната страна. «Обикновено, учените-страноведи се делят на две категории: едни започват дотолкова  да се прекланят пред страната, която изучават, че стигат до национално самопрезрение и снизходително се отнасят към собствената си страна. Други, напротив, се стремят да открият в чуждата страна само лошото и негативното. Анатолий Иванович Уткин се предпазваше и от двете крайности. Той обичаше и разбираше Америка, но в тази му любов нямаше подлизурското преклонение, така свойствено за някои от нашите либерали.

Той никога не идеализираше Русия, но никога не си позволи и най-малко пренебрежение към своята страна и нейната история. Както отбеляза един от неговите колеги  - «той даже Америка обичаше през призмата на любовта си към Русия».

Наред с високото ниво на научна компетентност, такава позиция спомага за признанието и уважението на американските колеги към Уткин. Той е един от малкото руски американисти, не просто поддържащ тесни връзки с научните кръгове на САЩ, но и в известна степен възприеман от тях като техен пълноправен член. Статиите му за руско-американските отношения са охотно печатани от водещите американски научни и политически издания.

Сферата на научните интереси на Уткин не се ограничава само със североамериканския континент. Той се отличава със обща хуманитарна ерудиция и широк научен кръгозор. Винаги се стреми да преодолее тесните рамки на специализацията и в това отношение напомня великите историци от XIX век.

Сред трудовете му (а Уткин написва общо 50 монографии, без да вземаме предвид участието му в колективни трудове и статии) има посветени на руската история. Тук ученият също се придържа към принципа  на «златната среда». Преставайки да бъде «червен», той не стана «бял», не започна да идеализира старата, дореволюционна Русия. А кредото си дефинира така - «принадлежа към лагера на мислещите, знаещите и интелектуално честни хора».

Както отбеляза в изказването си директорът на Института по икономически  стратегии към РАН, докторът на икономическите науки А.И. Агеев, «той стоеше над лагерите, обичаше Русия, минала, настояща и бъдеща». «Голям човек, говорещ за голямата история» - така характеризира той учения.

Изучавайки периода от началото на ХХ век, предшестващ катастрофата от 1917 година, Уткин отделя специално внимание на развитието на обществените процеси, на отношенията между обществата и държавите. Много злободневно звучат изводите му от книгата му за Първата световна война - «в период на нещастия и изпитания обществото не трябва да потъва в междуособици».

За тази страна от дейността му говори в изказването си председателят на Централната  избирателна комисия РФ В. Е. Чуров.

Многогодишният приятел на историка Ирина Губанова обърна внимание на събралите се върху езика на книгите на Уткин. Според нея, той «съчетавал в себе си Полибий и Светоний», книгите му са интересни и на специалистите, и на редовите читатели. И «не случайно вечерта в негова памет става тук, в Централния дом на литератора, Анатолий Иванович беше писател не по-малко, отколкото историк».

Една от задачите си ученият вижда в пробуждането на  интереса към историята. Затова, освен с научната си, той се занимава много с обществена и просветителска дейност. Пише не само научни, но и публицистични статии. Охотно се изказвал по радиото и телевизията, където често го канели като човек, умеещ прекрасно да се държи пред камера, да говори интересно и разбираемо за зрителите.

Почти всички събрали се, говорейки за професионалните заслуги на Уткин, споменаваха и за умението му да води диалог, да разказва интересно, както и за безкрайното му човешко обаяние.

На тази страна от дейността му подробно се спря главният редактор на «Русскый журнал» Борис Межуев. Според него, Уткин притежавал редкият, нехарактерен за учен, ярък талант на оратор, увличащ аудиторията винаги с оригинална тема. Като например, залеза на света на белия човек…

Последните трудове на Уткин са посветени на глобалната икономическа криза. Прекрасно познавайки историята на световната криза от 1929 - началото на 1930-те години, той открива много точни аналогии и посочва възможните пътища на решаване на съвременните проблеми.

На 4 февруари 2011 г. Анатолий Иванович Уткин щеше да навърши 67 години. Преди една година, на 19 януари 2010 г., ученият почина… Както отбеляза един от участниците във вечерта: «Краят на епохата винаги се обозначава със смъртта на олицетворяващите я хора. Анатолий Иванович Уткин беше човек на ХХ век и с неговата смърт нишките, свързващи ни с този век, стават с една по-малко».


Столетие, 03.02.2011