ИЧО

(Думи за Христо Нейков)

Анна Мария Станоева

Когато затворя очи го виждам като че е ей сега, пред мен…намотал около главата си един пъстър шал в заем от някое от момичетата седнали отстрани… Смешна импровизирана чалма! Завитите му мустаки леко пружинират в такт със странните му причудливи подскоци. Усмихнат и комично кандилкащ се, имитирайки някакъв източен факир или приказен султан…Някой му беше дал още един шал, и кой знае защо, го беше преметнал като някаква роба около врата си… невъобразим, безумно и абсурдно нагласен, с помпозни театрални жестове, които правеха вида му още по-смешен, при това в съпровод на италианска тарантела!… Около дълга дървена маса, “наредени като за снимка”- както и той сам се изрази, ние стояхме развеселени, пеещи фалшиво, ръкомахащи и надвикващи силната щастлива музика… Имаше дори дайре и едно девойче не можеше да си поеме въздух от кикот и смях…лицето й беше зачервено от постоянното усилие. Смехът ни заливаше на изобилни порции, направо се задъхвахме, изгубили въздух и глас. Някъде близо до бара, спорещи страстно, трима от групата се опитваха да надвикат тонколоните, един силует зад тях, който решително си съблече дрехите, за да поплува в ледения среднощен басейн отвън! Горкият! По-късно трябваше да го сушим и преобличаме с кой каквото даде и панталони на заем от домакина… Две танцуващи двойки упорито пречеха на несръчните опити на китарист, чиито мъки никой не слушаше…Прегърнати и замечтани, вече подпийнали, се хилехме и си говорехме безмислени глупости, а някъде зад нас, една самотна фигура в изолирания ъгъл - глупаво втренчена в нещо невидимо, изпълняваше ролята на вечния акцент в картината, философа-мечтател на групата…
Това беше част от следдипломните ни купони…
Сред разцъфналите аромати от млади дръвчета в полунощната разхлада се чуваше славей… Започваше лятото, но още не беше достатъчно топло.

Христо Нейков или Ичо, както както бе известен сред приятелите си, е фигура с неоценен мащаб и до днес… Макар самото споменаване на името да звучи познато на много хора от различни поколения художници.
Помня, че не се познавахме, но дойде да ме потърси, понеже много силно се впечатлил от дипломните ми работи в художествената гимназия. Тогава правехме защити, имаше отворени врати за приятели, гости и почитатели на изобразителното изкуство, и дипломирането ни се превръщаше в своеобразни изложбени манифести на току-що завършилите випуски.
Можеше добре да се проследи вярата, наивността и прекрасният ентусиазъм на най-младите филизи от професията. Ичо ме търсил и искал да говори с мен, защото проектите за разтворите ми на поетична книга, направени по мои стихове, изписани с текстове с рязано перо, му се сторили необичайни, зрели и привличащи. Разбира се, срещнахме се на по-късен етап, вече след самите изпити, като новоприета студентка. Разпознал ме по начина ми на рисуване на изпита по илюстрация! Това беше последната му година като професор, водещ клас от тази специалност. И той имаше точна представа за всеки поотделно от образите в последния випуск, които искаше да изучи и изведе до край. За него бяхме “неговите лебеди”… Не се уморяваше да преразказва откъс от разказ на Радичков, където циганинът казвал с умиление на мръсните малки циганчета, играещи си в локвата кал -”лебеди мои”!… За него, колкото и смешни и нелепи, и несръчни, и неловки да сме били, през неговите очи винаги сме изразявали тази му идея - младите му, непораснали лебеди…от неговият клас.
Една приятелка и колежка пак от специалността ни в Академията ми каза веднъж как ги посрещнал за занятия, стоейки пред тях, а в ателието - един стар, мърляв, дюшек за голото тяло по живопис…И той казал: - ОТ ВАС ЗАВИСИ КАК ЩЕ ПРЕМИНЕТЕ ПРЕЗ ТОВА АТЕЛИЕ! МОЖЕ ДА ИЗБЕРЕТЕ ДА ЛЕЖИТЕ НА ТОЯ ДЮШЕК И НИЩО ДА НЕ ВИ СЕ СЛУЧИ, А МОЖЕ ДА ВИ СЕ СЛУЧАТ ЧУДЕСА!!!
Не обичаше да призорва никого, понеже вярваше в добрата воля и устрем у всеки от студентите си. Никога не опитваше да налага влияние или някакъв натиск по отношение на увлеченията и пристрастията ни по стиловите ни залитания и влюбвания…Беше много мъдър и търпеливо изчакваше да узреем. Проявяваше и разбиране и толерантност…У него нямаше ни най-малка доза желание да налага или формира художници по свой образ и подобие. Имаше огромна деликатност към индивидуалните способности и характери на всеки поотделно от студентите.
Уважаваше свободата и я даваше на всеки от нас щедро. За повечето - той и Златка Дъбова (съпругата му) са били като наши родители. Ходили сме им на гости, гълчали са ни, сърдили са ни се, плакали са с нас, давали са ни пари на заем, давали са ни съвет и закрила, и всякак проявяваха бащинско внимание… Ние нямахме чувството за дистанция, а за топла близост и грижа…
Всички без изключения му казваха Ичо… Защо го наричаха така? Веднъж го попитахме… Историята е от детските му години. Всъщност му казват Ричо, но той не може да казва “Р” и когато го питат за името отговаря “Иии-Ичо!…Ичо!”
Така си остава за цял живот, всички му казваха така и това много му прилягаше.
Винаги свързвам лицето му с думите на съпругата и спътницата му в живота Златка Дъбова.
Помня една историйка, която ми разказа веднъж. Как като били студенти в първи курс на художествената Академия и още не се познавали много добре помежду си, а младите художници вече имали няколко сбирки с професора си Илия Бешков. В началото всички били твърде респектирани и притеснени от голямото име. Но скоро се сближили и зпочнали да свикват не само с професора си и острите му забележки, но и един с друг. Злата веднага била привлечена от високия, открояващ се силует на голямо, рошаво, чернокосо момче. Ръстът бил първото, което привлякло погледа й. Момчето гледало страшно и навъсено изпод гъсти черни вежди, а за капак лицето му било украсено с дълги характерни мустаци като на хайдутин, слязъл от Балкана.
Слагал ръце на кръста и леко изгърбен, малко притеснено, настрани, слушал и попивал всичко. Очите му святкали живи с палаво, игриво пламъче и подсказвали, че зад привидно притеснителния, тих на вид младеж, се крие неочаквано-зевзешка натура на щурак и чудак с огнен темперамент. За всичко туй подсказвали изненадващите комични коментари, кратки и цветисти, които ясно демонстрирали природата на тоя характер.
Злата си казала: - Ей го, туй ще да е моето момче! Така и станало. Започнало дълго, неумело и протяжно ухажване между двамата, пълно с множество сантиментални и странни ситуации…Тя казва, че била дръзка и смела и много му помагала като го насърчавала в проявата на чувствата му.
“Веднага разбрах, че това тромаво и срамежливо момче с големи, кокалести ръце е моето друго “АЗ”! Мигом го разпознах! Колкото е голям, толкова е и добър! Сърцето му е добро…!”
Докато ми разказва, пали цигара и предлага на мен. Много пушеше, и май всички го правехме, пушехме, та се съдирахме, цигара след цигара. Обаче това пушене нейното, беше някак интимно и сближаващо. Тя умееше да те приласкае и да си поговори нещо кротко, тихичко, измъкваше малко по малко всичко, което искаше да разбере, и “текста между редовете” - също… Можеше да каже на глас въпроса, който си задаваш на ум и понякога това бе доста стряскащо. Много ясно и категорично заявяваше онова, което мисли, без ни най-малка идея за колебание.Човек не можеше нито да й се сърди, нито да й се обиди, защото се виждаше, че тя не говори нищо случайно. Тя усещаше интуитивно кой, какво носи в себе си…
Току забиеше онези нейни светло-сини очи и нямаше ни къде да мърдаш, ни къде да ходиш. От този зашлевяващ, чист и прям поглед нямаше къде да се укриеш.Човек се сепваше разкрит като гледка в прозрачен прозорец.
Всичко при нея беше хем натрупан, огромен опит, хем усет за професията, хем талант и задълбочени познания, граничещи с философски прозрения за времето и пространството като у будистки монах-светец.
Отдавна бе обходила пространството и отдавна бе помирила себе си със времето и неговите величини… Много над нещата и дреболиите, които ни владееха.
Веднъж видях нейна снимка на годините, на които съм била аз, когато водехме малките си умозрителни разговори. Светлокоса, млада жена, с нежен овал на лицето и очи на малко дете. Отново същия поглед - директен, прям до неудобство и небесно-светъл. Снимката стана повод тя да си припомни още една паметна случка.
Пак в дните на студентското им начало, разчистват разрушения от бомбардировките над София - част от административната сграда, или някакъв разрушен комин, с парчета от фасада. Били облечени в работнически куртки, изцапани и намазани с мръсотия и прахоляци, с черни сажди по лицата, и тя изважда една от ябълките в джоба си.
Ябълки -петровки, малки, жилави, възкисели ябълки, които носела, за да си хапне в някоя свободна минута. Тя отишла до него и му дала ябълката, докато той се опитвал да премести една обгоряла греда. Христо спрял, избърсал се, взел ябълката и цялото му лице грейнало като слънце.
Злата била като една “райска Ева” с нейната ябълка-петровка!
“Така го прелъстих! След това вече знаехме, че сме двойка!”- и тя се смее с неочакван палав смях. Живеели трудно, без лукс или някакви излишества. Времената са били гладни, оскъдни, следвоенни.
Съзнавам колко е несръчен тоя опит да възкреся миналото и да извадя от мъглата му изживяното като емоция, донесла ми съзряване. Но имам твърдото убеждение в сериозния смисъл от това. Едно докосване до тези същностни за много поколения художници-създатели на цели школи-оформители, не просто на детска книга, а на мислене и въображение у децата, младежите би ни припомнило важни ценности.
Тогава това е една цяла плеяда бъдещи, ярки звезди върху небосклона на българското изобразително изкуство, които са съвременници, създатели и връстници, взаимно подтикващи се и зареждащи се по пътя на своето авторско израстване.
Между тях можем да споменем Анастасия Панайотова, Тодор Панайотов, Христо Нейков, Златка Дъбова, Симеон Венов, Борислав Стоев, Румен Скорчев, Иван Нинов, Петър Чуклев, Любен Диманов, Любен Зидаров….сигурно има още много, които изпускам неумишлено…Това са хора, възпитавани с рисунките на Жендов, Поплилов, Борис Ангелушев, Илия Бешков, Васил Захариев. Това е следвоенното поколение, търсещо своят почерк и глас.

Христо Нейков е роден в София през 1929 г. и завършва Художествена Академия, в специалността илюстрация от класа на професор Илия Бешков през 1953 година.
Много от страстно четящите почитатели на книгата, ученици, юноши, млади хора
навярно помнят и пазят в библиотеките си книгите с неговите илюстрации.
Сред заглавията са изключителни по значимостта си и съдържанието си за нас книги като „Записки по българските въстания” на Захари Стоянов, „За свободата” от Стефан Дичев, „Под игото” от Иван Вазов и „Хайдути” от Христо Ботев, „Ехо от детството” от Константин Колев и „Разгром” от Александър Фадеев, „Как се каляваше стоманата” от Николай Островски и още много други.
Той твори в областта на кавалетната графика, като предпочитаните му техники са литографията, офорта, рисунката с креда и туш.
Има множество награди и отличия като орден „Кирил и Методий” - II степен,
награди от СБХ за постижения в илюстрацията, наградата „Борис Ангелушев” на СБХ,
орден „Народна република България” - I степен, награда „Илия Бешков” за карикатура.

Влиянието на Бешков върху цялото поколение творци от онзи етап на практика не може да се изчерпи с обичайните обяснителни констатации.
Бешков цялостно премоделира насоките и характерите им дори в личностно отношение. Изключителната му взискателност и непримиримост по отношение на естетската концепция и изграждането на рисунката, работата върху стиловата проблематика, и цялостния поглед изобщо върху философската пълнота в работата и работните процеси.
Възможностите за търсене на нещо неочаквано и спонтанно в същината на натурата,
в естествената природа, но овладяно и изведено до едно естетско съвършенство с емоционален заряд. Бешков е скромно отдаден на работохолизма си и монашески посветен на труда върху избразяването и изваждането на най-доброто от рисунката. Рисунката като основа на всичко останало, дори на голямата идея. Той изповядва веруюто, че човек е пример главно чрез труда си. И непрестанно бива за подражание през собствената си личност и дела, което е и най-убедителното средство в един познавателен процес с учениците и студентите.
“Графиката е много просто изкуство! С върха на едно перо и парче хартия художникът може да каже на света всичко, което има да каже като творческа потребност… С няколко чертички и резки се слага началото на един неповторим свят. Този нов свят прилича на обективния дотолкова, доколкото стихът на обикновената реч…”

Той е обаче и прекрасен познавач на текста и дълбочината му. Неговият жив ум и интелигентна позиция за всяко нещо от живота ни, острия наблюдателен поглед, критичното и будното око на художник ни дават един богат по същността си творец. Той е толкова талантлив и интелектуално енергичен, че тази бликаща потенция и сила дава изключителната комбинация на художника с писателя, публициста, журналиста, есетиста, критика и философа-мъдрец! Това е човек, дълбоко убеден в позициите и възгледите си. Той е морален, почтен и патриот до мозъка на костите си. Отдаден на идеала си за българското, националното ни, за традиционното и наследеното от вековете. Той изповядва , че…”Човек не може да види това, което му липсва и което не знае.”
“Истината и жизнената правда не стои като побит камък - канонизирана, за да може да я лови всеки некадърник, всеки ленив мозък! Тя тече като водата, тя има своите “агрегатни състояния”, тя просмуква и храни цялото битие; тя е толкова явна, колкото и скрита. Тя иска дух да я усетиш и откриеш, око и ръце - да я направиш.”

Бешков казва следното за илюстрацията: „Илюстрацията е рисунков съпровод на словесния текст…Едно разказано събитие повторно не бива да се разказва с рисунката, а да се изрази чрез нея състоянието на описаното събитие. Рисунката ще насити само свободните валенции на словесният образ…Илюстраторът трябва на всяка цена да подчини фантазията на читателя - респективно зрителя - да му наложи своя образ, своята идея, своя мироглед, съгласуван и равен по сила и правда с тоя на писателя, да нанесе пълна победа над читателя, чрез която победа единствено се осъществява художественото произведение.”
Ето кой оформя бъдещите перспективи и позиции на Христо Нейков. Ето защо надълго и широко обяснявам някои изключителни открития и прозрения на този дълбок, интуитивен, далновиден мъдрец и майстор на рисунката.
Неговите съждения, вълнения и творчески съпреживелици, повлияват силно.
Не е възможно една такава честност и емоция да не се отразят неимоверно силно върху
неговите студенти. Ето от кого се учат и възпитават Ичо и Злата, не е случайно казаното и написаното от Бешков , защото не след дълго и скоро ще го открием извадено и напълнено в жизнен цикъл в работите на двамата…
-”да намерим образите на трайните, типични състояния на българина под това небе, на тая земя.”
“…В нас е всичко, но не като си направим автопортрет, а като се разлистят и цъфнат в нас всички клони на народностното дърво. Тогава всяка клонка и всеки цвят ще говорят за цялото дърво - за целия народ.”
Бешков е този, който смята, че българската илюстрация е детска по тематика и сюжет, и наивна по изпълнение поради чисто събитийни и исторически причини.
Като излязъл от многовековно робство, пълно с дълбоко мълчание, у българина има страх от изричане на открити истини, защото това винаги е застрашавало неговият живот и живота на децата му. Но истините винаги търсят пътя си да излязат наяве и след толкова страшното, мъчително робство ги превръща в мъдрости, поговорки и образи. Макар да не смее да ги изрича от свое име, той ги изрича от името на животните, цветята, реките и птиците. Прави го не от пантеизъм, а от страх и от инстинкт за самосъхранение.
За това Бешков нарича нашата илюстрация не научно-познавателна, а тълкуваща психическото състояние и характера на българина, в която човекът герой е заменен с животни, треви, цветя и всичко е превърнато в песен.
Бешков изключително оргинално сравнява Кума Лиса с Анна Каренина! Един Кумчо Вълчо е Дон Кихот, Враното говорещо конче спасяващо и мъдруващо е Хорацио!
Според него Вазов и още някои други автори правят опит след освобождението от турците наистина да “освободят” човека и да го накарат да говори от свое име със свои думи. Като “огражданят” българския, градски и политически човек. Макар че той не вижда след тази революция - промяна, която съществено да е засегнала дълбочината
на народа.
А Народа той определя като Санчо Панса, дотягал дълго на Дон Кихот с народни поговорки. Не идеите се рисуват, а хората, в които са въплътени!
Бешков дълго търси хора, герои, типажи на добри и зли, страхливи, порочни, умни и глупци, защото героят е в паметта, в сърцето и на листа. Точно там продължава да живее изграден от форма, светлина и мисъл.
” Той живее и е самият живот - около нас. Дори той е в самите нас. Това е най-вярното!…И за това тия, които търсят всичко от текста, не прибавят нищо към произведението. Напразен труд!”

Докато цитирам последното веднага ми хрумва на ум за една книжка, илюстрирана от Христо Нейков (бешковия ученик) история за ловджии и рибари, които се надлъгват. Направена е с много характерни, акварелни илюстрации. Веднага се усмихвам мислено, защото главният герой, мустакат и длъгнест, прилича на Ичо. На практика той е нарисувал собствените си впечатления и преживявания на ловджия и рибар. Дори единият от образите е автопортретен. Но всичко това е толкова на място, и е толкова цветисто и характерно, че книжката за мен бе незабравима. Направена с бърза, сочна акварелна техника, със замах и динамика, с много класически малки композиции, толкова артистични обаче, че човек спира, приел текст и образ като едно зашеметяващо цяло. И както Бешков обича обикновените, народните хора, така и Ичо е верен унаследител на веруюто и уроците на своя професор и споделя: “Обичам селската същност, това е духовната сила на народа.”

Христо Нейков търси националният ни характер.
Българина, неговият, обикновен, прост живот, пълен със селски труд и грижи.
Той изважда на бял свят суровите лица на едри смръщени мъже с големи юмруци, с големи отрудени ръце.
Не са случайни бунтовниците, революциите, бурно препускащи, гривести коне, широкоплещестите облечени в шинели мъжки фигури, стърчащи щикове, над всичко - вихъра на бесните графични ветрове положени с енергични бързи щрихи…
Въстаналия дух и разум, изправен гневно срещу стихиите на робството и потисничеството. Непокорен, невъздържан и непримирим, неговият войник е символ на патриотизъм, твърдост и готовност за саможертва. Рисунките от Балканската война, Септемврийското въстание, “Конармия” по Исак Бабел, са характерни примери за стилистиката на неговата темпераментна и експресивна рисунка.
Нейков е разпознаваем веднага с неподражаемата си техника.
Нарисуваното е с тежеста на биографично преживяване. Той познава добре духа и страстите на тези времена. Той ги е преболял и извадил от собствената си чувствителност. Те са мрачни, тежки и безхитростни. В тях няма украса, но емоцията се усеща. Неговите майки, мадони, български жени са страдащи, но силни във вдовишката си самота. Те са обикновени и далеч от представите ни за красавици. Едри жени, с едър ханш и големи ходила, плодовити, раждащи, многодетни, превити от работа и зачернени в жалейни дрехи. Но така той вижда българската жена. Майка, вдовица и дива вълчица…вечно жалеща и виеща от самота. Неговите женски фигури са като изсечени от изгорели въглени. Те са силни физически почти колкото мъжете си. Всичките литографски отпечатъци изглеждат сякаш направени на един дъх, изрисувани от прима виста наведнъж, но аз знам колко е привидна тая лекота…колко труд, колко повторение, колко зарисовки хвърляше за всеки малък детайл в цялата композиция.
А с годините работите му ставаха все по-мащабни и големи като формат и размер, все по-сложни като съдържание, символика и търсене. Появяваха се неочаквани реплики от древни символи, от образи или декоративни елементи. Понякога се виждаше, че му трябва някой ярък цвят, някоя необичайна част от нещо уж познато и видяно - по църковен надпис, по шевица или стомна. Неуморно търсеше в древните езически времена отговора на въпросите, които явно го държаха неудовлетворен и под напрежение. Идолопоклоничеството, мистичните празници и обреди, преплитането им с легендите, митологията, кукерските и самодивските хора, всичко това беше вълнуващо за него. Един неизчерпаем свят на история и наследство - генезиса на балканските земи и хората по тях .

Виждах как съзнанието му се издига над нас и всичко около нас, както се издига гледната точка на летящ към хоризонта скален орел. Сякаш всичко ставаше на големи едри петна от фактури…Малките фигурки, къщички, пътища и лъкатушни реки изчезваха в общия план на планинските хълмове.
Ичо беше самотен и мълчалив като горд орел без своята Муза и спътница в живота - Златка Дъбова. Златка си отиде по-рано и го остави много тъжен и самотен.
Но той не беше човек, който ще се оплаче или ожали.
Беше като мъжете от рисунките си - голям, висок, широкоплещест, смълчан.

Помня колко беше развълнуван на последната си юбилейна изложба на “Шипка” 6.
Годината бе 1999-та. Ние бяхме последният му клас. Беше привързан към нас, както баща към изтърсака си. Всички се събрахме, не отсъства нито един.
Изложбата бе нещо грандиозно. Колосален труд, страшно количество работи, голямо-форматни, сложни отпечатъци. Беше като Реквием на Моцарт!
Страховито, емоционално, сурово като ридание… на моменти го чувах от грамадните картини. Не знам защо се почувствах натъжена, със странна тежест под сърцето. Ичо не изглеждаше щастлив, а по-скоро уморен.
Имаше много хора, пълна зала, идваха и идваха още и още, прииждаха на големи групи. Приятели, колеги, критици, изкуствоведи, семейни познати, стари родственици или по-скорошни познати, негови студенти, бивши курсове, отдавна или скоро завършили и, разбира се, нашият клас.
Той се въртеше непрекъснато около нас и се усещаше, че имаме специална невидима връзка. Обграждаше ни с постоянното си внимание. Сякаш му донасяхме известно успокоение и сигурност.
Мен лично ме развълнува желанието му да ми сподели нещо много съкровено. Попитах го за най-голямата му картина-пано /олтара/… И той подробно ми разказа как един следобед му хрумнала част от картината, как по-късно започнал да си прави ескизите за нея, как късно вечерта заспал и сънувал Злата, която му казала,че трябва да нарисува и нея вътре, защото тя е там, на олтара му, и без нея няма да стане истинската история!
И след това всяка вечер я сънувал, докато завършил картината до край.
- Не ме остави на мира! - каза Ичо и по лекото пресипване на гласа му усетих нещо особено и необяснимо. Знам, че беше развълнуван, и че тайно си обърса горчивата сълзичка в ъгъла на окото, но това, което почуствах беше по-скоро като повей от невидим хладен вятър или някакво тягостно предчувствие. След това ми каза, че Злата го чакала, и че сигурно скоро щял да я види. Бях поразена, че реши така изведнъж да ми каже точно това и точно сега. Честно казано, не ми хареса, че мисли за отвъдното, защото това говореше за дълбоко стаена мъка…
Опитах се да разсея тягосните облаци, дошли от думите му, казах му, че това е най-прекрасната изложба, която е правил, че съм горда да я видя и да бъда негова ученичка…Че още дълго време ще си говорим, защото има за какво. Той ме прегърна приятелски през рамото и през усмивка каза да не се безпокоя, защото всичко щяло да се нареди както трябва да бъде!
След като си тръгнаха гостите, Ичо ни събра и тръгнахме към ателието му на улица “Латинка”. Той много упорито и особено настоятелно искаше всички да отидем.
Беше заредил предварително цяла маса. Трябва да бъдем заедно! - каза той… Никой не отказа, всички тръгнахме. Бяхме пълен състав като никога. Беше най-хубавият и най-последен спомен с него. Помня, че аз и състудента ми Тодор Ангелиев искахме да тръгнем по-рано, защото аз имах урок на другият ден. Водех частен курс по рисуване, готвех деца за изпити в гимназията.
Ичо видя, че нервнича и ме попита защо се притеснявам. Обясних, че утре имам урок рано сутринта, а още не съм се чула с едно от хлапетата дали ще успее. Донесе ми телефона от спалнята си: - Обади се, успокой се, и остани до по-късно! Кой знае кога пак ще ви видя всичките?!…Тошо ще те закара с колата до центъра, няма да се безпокоиш.!
Останах… Разбира се, тръгнахме си късно. Смяхме се, слушахме музика, гледахме картини и книгите от библиотеката му. Тогава му признах, че ми е повлиял толкова много, че съм почнала нещо на “българска тематика”.
- Живопис ли правиш? - попита Ичо… -Защото ако е така, искам да говорим по-нататък, имам да ти казвам някои важни неща.
- Ами не - казах аз - по-скоро рисунка и темпера, но правя експеримент с композирането и гледните точки… Искам много ярки цветове. Ще видиш!
- Добре! - каза той и това беше последният ни разговор.
Повече никога не го видях.
След две седмици внезапно се почувствал зле, и за по-малко от някакви минути починал.
Така и не видя българските ми работи. Толкова много говорехме за тях, за голямото му желание да обичаме и разбираме повече българското изкуство, българските автори.
Да ценим миналото и да познаваме наследството си, да стъпваме по него като на златни стъпала…нагоре към невидимата и безценна мъдрост от дълбочините на времето. Убеждаваше ни, че няма с какво да изненадаме модерния, преситен и капризен свят, но единствено ценностите на народа ни са непреходни, уникални и модерни във всеки смисъл на думата.

На погребението беше като на изложбата. Сякаш беше дошла цяла София.
Помня само, че денят беше дъжделив и студен. Не помня лято ли беше, зима ли.
Всичко ми потъна в мъгла и сълзи. Плаках толкова много, че когато си тръгнах главата ми ехтеше като камбанария. Запомнила съм обаче нещо много необичайно. Пред залата за погребения незнайно откъде се изтърси малък цигански оркестър. Туба, тръба, акордеон, цигулка и гъдулка. Свириха като разбойници! Яростно, настървено, с темперамент… Сякаш изпращаха Ичо. Откъде се взеха, кой ги бе довел, така и не се разбра. Някой се опита да ги отпрати, но така и не успя. Свириха и свириха като за последно и за изпроводяк. Гледах ги и си мислех, че Ичо отново си уреди подобаващо изпращане към оня свят. Такова, каквото би му прилягало на мустакатата усмивка, на щуращината, на добродушната трапчинка на бузата, когато се смееше гръмогласно с дебелият си плътен смях.
“Дунавско хоро” - последната му музика от този свят…
Това бе достойно за усмивката му!