ТОЗИ ЖИВОТ

Пламен Павлов

ТОЗИ ЖИВОТ

Този живот сякаш е някакъв
добре или зле реновиран хотел
с фалшивеещи две три звезди

пропит от някак си обезценяващата се
любов
в контекста на поскъпването
на цялото ни съществуване

обичаен оазис на обичайна умора

стандартният матрак два стола
ненужен телефон две чаши
и други несъществени подробности

евтин сив китайски телевизор
с десетина програми
(спорт новини задължителният еротичен канал)
задължителният стандартен неуютен
уют

привично оживен с присъщите си звуци
с присъщата познатост в непознатите лица

обител
на нечии пренаселени светове
на моята собствена пустош.


НАЙ-НЕОБХОДИМОТО

Не мисля, че най-много от всичко на света
са ми притрябвали
име тяло разум
и други такива глупости,

струва ми се,
че много често
нямам абсолютно никаква нужда
от пространството,

а времето
(то разбира се никога не ми стига)
би трябвало да е мое,
защото навярно се състои

от душа обич вяра меланхолия шесто седмо осмо девето
и така нататък
чувства

и някакви други
безцелни разходки
в себе си,

които
страшно ми липсват…


***

Няма да прибера този залез в джоба си
няма да отнеса нищо никъде

някак си ме има
някак си ме няма

няма ме и няма залез
няма нищо
няма нищо в нищото
и нищото със сигурност не съществува

не е възможно ей така да съществува просто
нищо

(това е абсолютният оксиморон, нали?)

следователно
прибирам този залез в джоба си
и този дъжд
и тези думи

отнасям ги, където си поискам
защото ме е имало и ще ме има

някак си.


СЛУЧВА СЕ

Всеки ден
черната дупка на разума
поглъща
милиарди слънца планети морета планини облаци дъжд вятър
мислещи тръстики
пепел
прах

разумът
(или онова, което е по-силно от него)
отхвърля примирението
със себе си

всеки ден е ново начало
всяко начало
е нов ден
винаги е начало -

въпреки
че

никакво начало и никакъв край
не съществуват.


НЕ РАЗБИРАМ ЗАЩО

Като повреден файл
не се отваря
онова, което някога съм знаел,
мислил,
чувствал,
по-лошо е и от изгубено тефтерче
с телефонни номера -

не се откривам
напоследък -
през последните два дни,
през миналия век,
през близките пет-шест хиляди години,
преди Потопа,
преди сътворението.

През същото това време
бях най-щастливият човек
без никакви причина
и ей така, по принцип…

Не разбирам защо
напук на всичко
продължавам да съм.


СРЕДАТА НА ДЕНЯ

Дните някак си минават
минават
преминават дните

глобални катастрофи
ужас кръв
страдание на милиони

глобална лична катастрофа
и вътрешни цунами
делници

(сивото ежедневие
прашното ежедневие
страшното ежедневие)

и

безразличие
от среден тип
причастност средна някак си

в средата
средни хора
в средата на деня

любов мечти страдания
и щастието
в средни стойности

средно откровени изповеди
средно хубави прилични думи
думи думи думи

живот в средата
истината
О
среднена

все някъде
в средата
по средата
напред назад
насам натам…

А истината сигурно
се шляе -

какво ли друго би могло
да бъде днес на истината
всекидневието?

А няма как
да бъде по средата
истината

размиват се значенията
не се размиват
ни най-малко…

Дните някак си минават
минават преминават
дните.

И как
да примиря космическата скорост
и безвремието в тях
в средата на деня
не зная.


ЗАБРАВА

Пронизващ вятър
полъх от далечни ледове
от сивата полярна нощ

изцеден от безвремието
от оня миг на ужас
в който са загинали
всички
праисторически чудовища

пронизващият вятър
в мен

навярно
аз съм черната полярна нощ
аз съм планетарната агония
аз съм тромавия динозавър

с невярващ поглед
в чезнещото слънце
в черните и мразовити облаци

на безразличието
и забравата.


НЕВЕЖЕСТВО

Може би защото под прозореца ми има
паркинг
малко по-нататък автобусна спирка

после град държава континент планета
слънчева система
и така нататък

всяка сутрин с мен е суетенето
на познати непознати хора
бързането хвърлените фасове

всичко в мен без мен встрани
не зная

тези думи хвърлени на вятъра
тази сутрин вчера днес
не зная

цъфналият храст ми е свидетел
мравките пчелите даже вятърът -

хиляди безспорни доказателства
за света за неговата същност -

както
и за моето невежество.


ПИТАМ СЕ…

Като разноцветни балони
отлитат мечтите

като низ от смълчани поклонници
нижат се
нощите
дните

светът е все по-стар
все по-млад
все същия

къде ли се крие сетивото
за преходност
вечност

как да се изрази
с желязната научна логика
абсурдната и пълна непонятност
на времето
живота
човека

като разноцветни балони
като низ от смълчани поклонници

в искрящото черно око
на Вселената.


ТЕЖЕСТИ

Натежават телата
натежават джобовете
грижите натежават
греховете натежават

ежедневието е натежало
от разговори, сметки, гадости
и равнодушие

думите
звучат по-тежко и авторитетно

шоу-програмите са с по-голяма
тежест
от философията, вярата, литературата.

И, ако кажа, че душите олекват,
ще прозвучи неточно, милозливо
глупаво -

душите нямат тежест
не е доказано, че съществуват.

А ми тежи от дъжд на вятър
едно необяснимо нещо
едно необяснимо нищо -

душата ли е тази тежест?
Дано не е, ще ми олекне.


МАЛКИ БЯГСТВА

И все ще се намери някой
да покрие светлината
буквално като труп на мъртъв гангстер
върху тротоара,

а аз безумно глупаво да питам
(тук следва невъзможна бъркотия)
къде събират силите си

кошмарите на нощта
доволствата на следобедите
продажността на вечерите
инфарктите на утрото
злите бръчки на деня
и всички всякакви всеядни
алчни погледи,

но тук ще изоставя тази дидактична проповед
словесен бунт и хленчене и тъй нататък,
защото имам малко работа -

ще храня котките край паркинга,
за да избягам
поне за малко
от чудовищата в себе си.