Тихомир Йорданов

В памет на съпругата ми в деня, на нейното рождение. 
И на всички,
свързани с тази история.

Подир тежка, часове продължила операция, лежах в реанимацията на сърдечно-съдовото хирургическо отделение. Това е едно странно помещение, разпределено на боксове, в тях има само по едно легло, което никога не остава празно. Пред тези открити клетки по дължина преминава коридор.
Лежах безпомощен, по гръб, но от тука можех да чувам всичко - и пришляпващите забързани крачки на медицинските сестри, и глухите стенания на съседите ми, и гласа на професора.
- Кафето готово ли е?
- Не, господин професоре… - отговаря старшата сестра. Вече познавам този глас.
- Казал съм, че кафето трябва да ме чака! - гласът е строг, малко дрезгав, но не е груб.
- Кафето се свърши, господин професоре, - пак старшата сестра.
- От Виена донесох цели два килограма!
Не чувам продължението на разговора, защото вратата се затваря. Но си представям сконфузената старша сестра и нейните оправдания. Усещал съм ароматния дъх на кафе, идващ от стаята на медицинските сестри. Кафето беше рядкост, за него си имаше една чужда думичка, “дефицит”, също вносна като кафето.
Гледах чисто побеления таван над мене, примирен и за нищо не мислещ, покорен, безчувствен за болките. Медицината си вършеше работата. А отвън, знаех, чакаше жена ми. Смилила се е някоя от сестрите, изнесла е за нея стол, защото тя стоеше там неотлъчно. Също като кучето ми, когато влизах в магазинчето за цигари. Недопускано вътре, взряно в затворената за него врата, то търпеливо ме чакаше.
В онази нощ настана суматоха. Този път никого не изнесоха от боксовете. Но аз чувах гласове и виждах светлината в коридора. Там беше телефонният апарат. Мъжки глас говореше в слушалката достатъчно високо, щом можех и аз да го чувам.
- Не. Не. Казах: няма да правите нищо. За сърцето ще изпратим наш екип. За час ще дойде, с вертолет…А вие вземете писмено съгласие от близките.
Слушах разговора, далечен и чужд за мен. Знаех за какво разговарят. Автомобилна катастрофа. Нечий живот не може да бъде спасен, но сърцето, то трябва да се вземе, за да спаси нечий друг живот.
Представям си това сърце извадено от гръдната клетка и поставено в стъкленица. То пулсира. То е още живо. То страда. Тази картина сигурно съм я виждал, може би, на филм, или другаде, може да е било в музей, или пък в учебен кабинет за студенти по медицина.
Унесъл съм се. Но чувам жизнерадостното гласче на онази дребничка сестрица, която прави инжекциите съвсем леко, почти безболезнено. Вече цяла седмица тя е тук и аз си мисля, че навярно няма къде да отиде и поради това болничното отделение се е превърнало в неин дом.
- Хайде, - тя ме нарича с умалително име, - отвори очички. Ще те боцна, няма да те заболи…
Сестричката е съвсем млада, би могла да ми бъде дъщеря. Но тя на всички говори така, с умалителни имена, защото болните са като деца, нуждаещи се от ласка. Аз отварям очи и послушно поднасям ръка.
В коридора телефонът пак звъни. Звънът е остър, тревожен. Такъв трябва да е той в часовете на нощно дежурство. Сестрата оставя приготвената спринцовка и изтичва при него. Тя и тази нощ дежури. Гласът й сега е съвсем различен, умоляващ, като глас на разплакана жена
- Моля те, почакай… Седмица само… Ще поискам отпуск, ще го измоля… ама наистина… и на мен ми се ходи на море…
Слушам разговора и не се притеснявам, че такова подслушване е неприлично.
- Искам да дойда с теб…Не…Не…Не отивай с Нея!
Тази “Нея” е другата, онази, която избутва с лакти, както се прави в претъпкан автобус.
Не чувам вече гласа на сестрата. Тя шепне в слушалката. Но усещам дъха й, усещам го със сърцето си.
Ето я, връща се при мен, за да ми постави инжекцията, да довърши работата си. Очите й са пълни със сълзи. И пак си представям стъкленицата с онова извадено, кървящо сърце, което трябва да бъде пренесено, за да даде живот на друг.
Сестрата изважда иглата от прободената ми вена. Тоя път ме заболя. Попитах:
- Жена ми още ли е пред вратата, на стола?
Тя кимва с глава. Добре. Значи ще оживея…

Трогателен разказ. Такива не бива да се пишат. Повярвайте ми, сантиментът е болестно състояние за всякаква художественост. Но аз го написах вече. Нека да си остане такъв.