РОДНА ЗЕМЯ

Димана Данева

РОДНА ЗЕМЯ

Мое родно поле, мое хубаво родно поле със метличини
буйно бликнали, нивите щедро накичили!

Ще се върна при теб и забравила във града площадите,
и забравила всичко - ще поема натам, през ливадите.

Ще се върна при теб, че в сърцето ми мъка е легнала
и потайни слова една песен е с горест зашепнала:

„Синеоко момиче нощя ми нагазва през нивите,
стъпва лекичко то и гальовно нашепват му гривните.

То полюшва косите си - меки, раздиплени, шеметни
и шепти, и шепти с думи галени, обични, трепетни…”

А пък нейде далече, далече проплакват кавалите,
и горят, и горят и от мъка изгарят овчарите.

Ще се върна при теб, мое родно село със метличини
и ще тичам сред теб - преко нивите, буйно накичени.


КЪМ ЖИВОТА

Не знам с какво и как ще ме посрещнеш,
но влизам в тебе с пееща душа -
да вярвам в нещо, нещо да догонвам,
да тичам подир нещо във света.

Аз нося много вяра във кръвта си
и много луда сила ме гори.
Но оня бряг - жадуван, чуден, светъл -
не ще достигна нивга може би!

Един ли влезе в тебе с много сила,
с препълнено от вярата сърце?
Но колко пъти ти му се присмива
над счупените в утрото криле!

И аз ще мина, както много други,
с отворени и вярващи очи.
Безумна ли е вечната ми мисъл
да бъдеш радостен за всички ти?

Какво оттуй, че можеш да ме смажеш
и твоят дъх кръвта ми да смрази?
Живот, нали човечната ми песен
веднъж, поне веднъж ще прокънти!


ПИСМО

Дали да се върна, о, майко, при теб в равнината,
дали да се върна, щом мъка гнети ми душата?
Несретнишки скитам и лъч не проблясва във мене,
тежат ми и дните - тъй черно, безрадостно бреме!

Градът ме погубва. Погубва ме, мамо, тълпата,
о, колко е чужда и тъжна сред нея душата!
Че няма тук пролет по светлите шумни площади,
огрени от бледи, студени, бездушни лампади.

А днеска е пролет! И тя се усмихва лъчиста,
и пак във сърцето ми тръпне надеждата чиста.
Ще дойда аз, майко, ще дойда пак там, в равнината,
далеч да останат от мене градът и лъжата!

Над мене брезите ще шепнат със трепетни листи
и дните ще бликат отново възторжено-чисти…
Очи ще притворя, така ще заспя в тишината
и сладко ще слушам далечния звън на стадата…

Насън ще ме гали смутения зов на кавала -
копнежа далечен, със който живее овчаря.
Дълбоко ще вдъхвам мириса на росна тинтява,
ще слушам щурците - ще пия желана забрава…


ЮНДОЛА

Юндола, Юндола, твойте бухнали пазви,
твоите пазви, бликнали в жълта игличина!
Като невяста поглеждаш премрежено, шеметно,
като невяста си звънко и китно накичена.

Юндола, Юндола, твойте пътеки извиващи,
твойте пътеки - скрили загадъчност синкава!
Тия привечери в теб като птици са литнали,
а твоята песен е шеметна, лудо избликнала.

Юндола, Юндола, с твойте ливади, с боровете,
страстно преплетени, шеметно, топло обвили се,
с твойте папрати, шепнещи волно със вятъра,
и със звезди като макове огнени пламнали…

В тая безбрежност, в тая загадъчност синкава
оставих сърцето си, сърцето безгрижно на скитника;
че лудо ми пяха твойте нощи разискрени,
твоите нощи със песни на влюбени славеи.

Юндола, Юндола! Пеят, ухаят в сърцето ми
твоите пазви, обкичени в жълта игличина…
В сърцето ми скитнишко, в спомени буйно разискрени
пак се усмихваш - невяста със шемет обкичена.


В МОЯ РОДЕН КРАЙ

В моя роден край, над малките къщурки
капят бавно жълтите листа.
Дим се вий от белите комини,
с дим припада кротко вечерта.

В пътя тракат сънено колята,
някой пее…пее и тъжи.
Гледат морно…Мигат ми отгоре
синкавите есенни звезди.

Уличките глъхнат в тишината,
сенките на клонките трептят,
с колко много пламък във къщята
огньовете буйно си горят!

Покрай тях стоят и сънно гледат…
Святка в къта дядова лула.
А от ъгъла кандилце малко
пръска мека, мека светлина.

Някой нещо тихо там разказва,
връща се във свидни младини.
Другите го слушат и въздишат,
спомнят си отминалите дни.

В моя край, във малките къщурки
тая нощ тъжат за младостта…
Като тях и аз съм я загубила
и минавам странник през света.


ЕСЕННА ВЕЧЕР

И тая вечер слязоха отгоре
ония сиви скитници-мъгли.
Във равнината - стихнала и морна -
угасващата светлина трепти.

Във тая нощ, когато тъжно вехнат
със шумата последните цветя,
ще седна до прозореца замислена,
изгубена в студената мъгла.

И все така щурецът ще нашепва
за някаква далечна, тиха скръб.
Ще слушам вън как капките издъхват
и всеки спомен ще ми бъде скъп…


ЕСЕННО НАСТРОЕНИЕ

От два дни дъжд потропва по стъклата,
а улиците плувнали са в кал.
Над тоя град, затихнал в здрачината,
припада бледосинкава печал.

А тая вечер, гаснеща и тиха,
когато слизат есенни мъгли,
в душата ти една безкрайна болка
да те изгаря, да тежи, тежи…

Да си изпитал всичките измами,
от миналото още да горчи!
Да искаш да изкажеш черни думи,
а да си млад и странно да звучи!

От два дни дъжд потропва по стъклата,
от два дни да се губиш във мъгла,
да тръпнеш в безнадеждност и да знаеш,
че не познаваш ценното в света!


ВЪПРОС

Глъхнат татък забравени, малки
скръбно-тихите бели села…
Колко време и вяра се иска,
за да вдигнат те гордо чела?