Георги Стойков

Сън събуди Тодора Петковица още преди да зазори зората. Гледа през моста над реката върви Петко. Върви тежко, както си вървеше винаги - отмерена крачка, равна стъпка и от нея кънтят извитите гьозове на моста. Но защо каменните ритли са толкова високи, та се мярка само черният му плосък калпак от агнешка кожа? Калпакът му ту се издига и тогава за миг се виждат високото чело и сключените вежди, ту се скрива зад ритлите. И защо се връща от къра пеш, като излезе сутринта с каруцата и двата алести коня? Че Петко не слизаше от каруцата. За два наръча листникарки да се нарече в гората, впрягаше конете и те излитаха от портата като вихрушка…
Повъртя се Тодора под дебелото вълнено одеяла, все още подвластна на съня, после разшири очи и погледна през прозореца. Изтокът бе зарозовял, но съвсем леко и ивичката бе все още размътена и лежеше ниско по назъбения от горите и хълмовете хоризонт. И изведнъж, сякаш нещо озари застарялата й памет. Боже, божке, как не се сетих! Ми той си идва за сбора днес! Аз съм се залисала с приготовленията и чакам децата, а той пръв пристига. Затъжил се е за тях. Двайсет години сиромахът не ги е виждал. Боже, как тича времето като лудо! Как не се спря поне за ден-два. То май не се уморява. Хората се уморяват, а то, ей на, все тича, все тича. И закъде бърза? Ето и тя, уж не бърза да става, защото е още среднощ, но като видя Петко, че приближава края на моста и ей сега ще свърне покрай речната улица към къщи, си рече: о, що не ставам! Ще стъкна печката и ще отслугувам рано-рано, да не дойдат децата, а яденето още във фурната.
Всичко си е нагодила за днешния празник: сухите чушки е изкормила още снощи, ориза е очистила, каймата е омесила, само ще й притури подправките. И тях е приготвила на масата - смлян черен пипер и сушена чубрица. Георги, синът й, макар че стана професор, най-обича пълнени чушки с много чубрица. Дали са пълнени с ориз или с месо - не задиря. На чубрица само да миришат! Дойде ли си, седне ли на масата, първата му дума винаги е тази: ма мамо, ма мамо, как ги правиш тия пълнени чушки та и пръстите си изяждам! А тя ще му отвърне: о, синко, гладен си, затова ти сладнеят. Мигар твоята софиянка не може да ти напълни чушки с кайма ли, с бобец ли? Колко му е то!… И Нешка, голямата й дъщеря, също я хвали, макар че нейните гозби са къде-къде по-вкусни и по-тежки. Тя е по гювечите. С тлъстичко свинско, с много зеленчуци и задължително лютива чушчица… Най-непретенциозна е малката й щерка, Пенка. Тя все си мълчи. Каквото да й поднесеш - мълчи. Ни така, ни иначе. Обърка се това дете още в университета и на, остана си сам-самичко и до днес. А годините са бая вече. На петдесет години да дириш мъж, семейство да сбираш, е нищо работа. Иначе, службата й добра. Ходи по света. По вестниците пише. По телевизията често я показват и се допитват до нея за това-онова. Ум им дава и хората в село приказват само хубави неща. Завиждат ми, че съм отгледала такова чедо. Завиждат те, ама аз си знам какво ми тлее на душата. Ето, Георги се оправи. Пръв професор! Лекува най-тежките болести. В други държави чак го викат да им покаже. Къща има - и висока, и широка. Жена му и тя - не я бива много над печката и тенджерата, ама учена като него. За едно им намира само махна - останаха с едно дете. Зачетоха я, не ще и дума, подновиха името й. Младата Тодорка върви по стъпките на баща си и на майка си. И тя учена. Па добра, добра! Като си дойде се изпребива да ме прегръща, да ме целува. Аз се дърпам. Ма остави ме, ма баба! Стара съм веке. Мириша на мухъл. Ми това са осемдесет и осем години! Най-дърта съм в село! А тя чурулика: златна си, бабко, златна си, и ме мили по косата. Дано си е в държавата ни. Дано и тя дойде днес с баща си и майка си…
Най-напред накладе печката. Изрина пепеля, накърши сухи съчици, сложи парче вестник и драсна кибритената клечка. Фосфорната главичка изсъска, колебливо притрепера жълтото пламъче, сякаш се уплаши от все още мрачната стая, а после стръвно се вкопчи в тънките клечици. След минута-две съчките пламнаха, огънят забушува, забуботи, жълтите пламъци запълниха отвора на прелката и заиграха то тъканата черга на пода.
С пъшкане стана от трикракото ниско столче, с пипане намери ключа на стената и щракна. Ярка, бяла светлина заля стаята. Беше я варосала само преди седмица и стените още дъхтяха на прясно, на ново. Ще се изненадат децата. А Георги навярно пак ще я сгълчи: ма мамо, не можа ли да викнеш Крумчо да я ръсне с машината, ами си се трепала с баданарката сигурно два дена! А тя ще му отвърне: Крумчо с машината - лесна е тя. Дойде за десет минути и хайде десет лева! Боже, как па не ще му дам десет лева!… Нешка ще огледа стените, тавана, ще я похвали. Тя винаги я хвали. Каквото да похване - Нешка одобрява. Виж, от Пенка дума няма да чуе. Ни така, ни иначе…
Изкормените чушки бе накиснала. Бяха омекнали и при пълненето нито една не се пукна. Заля тавата с олио, разреди с хладка водица. Ръсна и малко пиперец. Верно, чушки-чушки, но като ръснеш червен пиперец, водата и олиото придобиват и друг цвят, и друг вкус.
Пъхна тавата във фурната, подсили огъня с дебела цепеница. После застла масата с памучната покривка на квадратчета и се зае да приготви баницата. Ще я наложи. Петко обичаше наложена баница. И вита му е правила, ама посягаше повече на наложената. С много сирене! Сирене е купила, а яйца - колкото искаш! Кокошките се изпребиха да носят тая есен. По една пола събира вечер. Сети се пак за Петко. Боже, мигар го има оня свят? Сигурно го има и някой там ръководи умрелите. Откъде той ще се сети - и то след двайсет години, - че днес е Петковден? Може би имат и църква и някой стар свещеник, като го е срещнал, рекъл му: Петко, утре си именник, ще черпиш! Затова си е и тръгнал насам. На Петковден той събираше сума приятели: черпеха се, ядяха богато, па и песен подхващаха. Сега хората се отучиха да пеят по празници. И да друсат хоро и дума да не става! Ядат, ядат и само ядат. А то, празник ли е, като си не прикажеш блага дума! Така ми. Да попиташ син и снаха как живеят, сговарят ли се, с какви думи ги одумват хората, с какви очи ги гледат и ближни, и далечни. Георги сигурно го обичат. Той им дарява здраве. Па е сладкодумник. За Нешка - да не говорим. И тука, в село, когато беше учителка, и в близкото градче, където се омъжи и отгледа двама сина като канари - децата умират за нея. Виж, за Пенка нищо не знае. Всички казват, че е много умна, но мигар може да се живее само с ум? Нямаш ли сърце, нямаш ли глас да приласкаеш - никой няма да те обикне. А тя, божке, все мълчи. Ни така, ни иначе. Може ли да разгадаеш какво й е на душата? То, и всичко на устата не е добро, ама да не отронваш думица?
Улисана в приготовляването на чушките и баницата, на бобената чорба с много девесил, не беше усетила, че отдавна се е развиделило и денят е тръгнал по своя си път. Сега ще слезе в мазето да отлее от дамаджаната шише с ракия. Крумчо - бояджията - й свари през лятото едно казанче от джанки. Ракия има. То, кой ли ще пие ракия, ама празник е, трябва да има на масата. Георги, на времето, не се омръшаше. Нешка и тя, уу, да тури капка в устата си, все едно я караш да мре. Виж, за Пенка не знае. Посяга ли, не посяга ли? Но тя ще изнесе от мазето. Дето се вика, може някое дете да отлее две капки за помен на баща си, че, видиш ли го, чак от онзи свят се навървил да си дойде за Петковден. Знам, мило му е на сиромаха за тука, там надали му е добре сам, но какво може да му помогне? Така е отредено. Едни да стоят там, други тука. И докога ли и тя ще стои тука? Нали догодина ще опре в деветдесетте. Не е ли време да си се прибира при Петко? Белки и той няма да блъска пътя насам. Верно, мило му е за село и за двора, ама ако и тя се прибере при него може и да свикне с оня свят. Тя се нажали, като си помисли, че ще остави този дом, събиран цял живот, приседна срещу печката да сложи дръвце и без да иска, горчиво заплака. За какво плаче и тя не знае. Избърса с края на новата си забрадка сълзите и стана да излезе на пътя, да надникне дали не се задават отнякъде децата…
Дойде обед. Мина пладне. Тодора излизаше час по час, а крайречната улица оставаше все така пуста и тиха, както бе и рано сутринта, както е всеки друг ден. От центъра долитаха на вълни звуците на селската духова музика. Сборът бе в силата си. Но защо се бавеха нейните хора? Верно, и тяхната не е лесна. Нали все за хората живеят. То, аслъ, затова се и раждаме. Иначе, защо ще идваме на този свят? Но защо се бавят? Забравиха ли, че днес е Петковден? Избиха ли се някъде по пътя? Нямаше кой да й каже, но тя ще чака. През деня може да са били заети, но сега, привечер, непременно ще дойдат. Поне едно от трите й деца, но ще дойде. Масата е подредена, стаята е затоплена. Дали не изтропа вратницата? Май се чуват гласове…

***
Това беше последният Петковден, който мама искаше да посрещне с нас.
На погребението, след седмица, се събрахме и тримата. Дори Пенка, малката ми сестра, успя да долети чак от далечна Канада, където имаше служебен ангажимент.
Горчиво поплакахме. Най-много Пенка. И все молеше мама да отвори уста, добре дошли да ни каже, добър ден да й речем. Но мама не отрони думица - ни да ни приласкае, ни да ни упрекне. Сигурно не ни чуваше, или още пътуваше към далечната обител на татковия свят…