Разговорът води Нина Шевцова

превод: Георги Ангелов

- Тимур Касимович, нека да поговорим за пътищата в литературата, за поезията в нашето трудно време, в нашия променен живот.

- Преди каквото и да се каже за литературата, трябва да се споменат няколко думи за така радикално променения ни живот. Действително, животът ни се промени катастрофално. Той стана просто кърваво отворена рана: появи се цял океан от нещастни лица… Писателя винаги са го привличали страданията. Гогол, когато учел в художественото училище, нарисувал изсъхнало дърво. И учителят не можел да разбере: “Защо - казвал той -  рисуваш не цъфтящото, разкошно дърво, а - изсъхнало?..” Писателя го тегли към заблудилата се овца, той изпитва жажда да състрадава на страданията на човека. Виждайки този океан от страдащи лица, наистина е страшно просто да се ходи и да се гледа настрани. Ние всички сме твърде увлечени от сатанински думи: комунизъм, антикомунизъм, демокрация… А от тях бяха разрушени милиони човешки гнезда, огнища… Пленителната провинциална тъкан на моя роден Душанбе, Ташкент. Сега това разрушението стигна до Москва. Самите московчани не могат да познаят родния си град, той прилича на страшни декори: шикозни магазини, клубове, офиси, които са недостъпни за хората. Минаваш покрай тях като прокажен: охранители, дула на автомати. Пред нас - разрушаването на основата на човешкия живот. Триста милиона нещастни и шепа крадци, убийци, бандити, също изплашени до смърт- ето какъв е  нашият пейзаж. Разрушени са връзките между хората: човек не може да иде на погребението на майка си, на брат си, защото просто няма пари, да не говорим за някакви визи. Ние живеем в атмосфера на страшна, чудовищна човешка катастрофа, и тя е разрушителна… Имам притча: конете от Апокалипсиса от целия свят  ще изскочат от Русия, тъй като тук се намира чашата на страданието, нервът на страданието: няма да видиш нито един усмихващ се човек. Отидох в Белорусия и все не можех да разбера какво там ме поразява. Оказа се, че просто виждам усмихнати лица… Сега у нас текат безкрайни конкурси. Да бяха дали награда на някой, който се усмихва в Москва… Няма да откриете такива лица, които не на анекдоти да се смеят, а просто да се усмихват.

- Какво да прави в тези жестоки времена писателят?

-  Да, в тази атмосфера на потъващия “Титаник”, какво да прави човекът, който състрадава на хората? За какво да пише поетът, когато народът просто гладува, когато деца ядат гарвани? Прочетох едно писмо: деца пекат гарвани и ги ядат… Има само един проблем в Русия - проблемът за въстанието.

- Но искаме да говорим за литературата…

- Да, Нина. Литературата… Тя е толкова претоварена от страдания, битов трагизъм, че е започнала да напомня река, в която са пуснали химията на хиляди заводи и са я покрили с маслени петна. Читателят - рибата - вече не живее в тази река. Опитах се наскоро да чета Платонов - голям писател! - и не успях. Печатът на страданията, който лежи върху неговите герои, е ужасен. Ние вече сме забравили, че литературата е велико блаженство, висша почивка. Спомни си какво е казал Пушкин: “… Родени сме за вдъхновение, за звуци сладки и молитви…” А аз не виждам тези сладки звуци, тези молитви в съвременната поезия и проза. Аз, както прохладен бинт слагат на рана, чета сега Бунин и Набоков. В тези двама писатели има живот на чувствата, живот на свободните души, незамесени в политиката и в мерзостите на бита. Но се казано и че най-райските песни се пеят в ада. Може би наистина се намираме в ада -обкръжаващият ни ад е проникнал в душите ни и ни е отровил дотолкова, че вече не можем, като японците, да се любуваме на цъфтящите дървета…

- Първия сняг…

- Падащите листа… В Русия трябва да се учреди празник на падащите листа, защото Русия - това са гори, красотата на дъбрави, листопади. Трябва да се лекува душата в тези листопадни планини. Може би ако се създаде такъв празник, ще се появи и вдъхновение.. Не осъждам съвременните автори, описващи страдания, състрадаващи… Когато човека го бият, гримасата от болката върху лицето е ужасна, всичко това не може да не натъжава; разбирам трудностите на писателя, който пише за съвременния живот. Има много талантливи млади: Слава Дьогтев, Слава Отрошенко. От Петербург - Михаил Федорович Ерьомин: той е почти на 60 години, а е почти неизвестен на читателите.

- Да, жалко… Сега на писателя са достъпни съвременните средства за информация, Интернет…

- Писателите от нов тип, свързани с компютрите,  отнасям към сатанинската цивилизация. Великата литература все пак е неподвижна, тя не пуска в себе си знаците на цивилизацията. Омир, Данте са писали за странствания, война, кръв, любов - за вечните проблеми на човешкия живот.

- Сега много се говори, че пада нивото на писателското майсторство…

- Тоест че е изгубено високото художество. Какво значи изгубено? Големият художник, този дар, се ражда много рядко. През ХХ век в прозата това са Бунин, Набоков. На поезията й е провървяло повече, тъй като тя е високо художество в чист вид. Такива имена като Блок, Есенин, Твардовски, Ахматова, Пастернак… Сега носители на “златния пясък на вечността” са 2-3 истински поети, останалите са епигони или добри занаятчии…

- А какво е за писателя, за народа - религията, вярата?

- Русия, според мен, се нуждае от второ кръщение. Сега на земята живеят множество различни народи. А животът на народа е възможен във вярата. Стигнах в мислите си до страшни изводи. Безбожните народи, живеещи без вяра, ще измрат. Сега у нас има огромно измиране на народа - това е страшен знак. Заблудилите се овце, за които говори Спасителят, сега трябва да загинат. Твърде много време беше дадено за изкупление на греховете. И сега ще оцелеят само вярващите народи, останалите ще си идат от земята, както са си отишли езичниците. Настъпва новоезическият свят, поклонение на парите, чувствените страсти, комфорта. Това е новото езичество. Тържеството на неоезичеството е масовата култура, рок-музиката… Под тази  музика от ада ни пържат в тигани. В древно християнско предание  е казано, че в нощта преди Рождество Господ толкова се е радвал на раждането на Сина Си Иисус Христос, че давал свободата дори на бесове от ада. В наши дни хората виждат тежки сънища. Трохите на Божията милост намаляват в наши дни, иде разплатата за бездействието…

-  Благодаря, Тимур Касимович. С интерес ще чакаме новите Ви книги и публикации.

День литературы, 11-12(41-42), 13.06. 2000