НЕ МИ ИЗПРАЩАЙ КАПКИ И КОМПАС…

Димитър Събов

***

Не ми изпращай капки и компас.
Тук зимата е кротка като котка
и между петата и шеста водка
картите ми сочат само пас.

Не ме търси в световния атлас,
за себе си аз вече съм невидим
и с риск дори сега да се обидиш
ще кажа, че съм вече водолаз.

Много надълбоко съм се спуснал -
в покоите на нимфи и на газ,
обичам всичко тука до несвяст
и въздуха на дъното намусено.

Живея разделен като Белфаст,
вярата ми спи във две казарми,
страшно е любовна като Кармен
и над нея съм изгубил власт.

Свикнах вече с тигровата мас
да лекувам свирещите стави,
когато кислородът ме остави
повайкай ме пред свети Атанас.

И ако искат да се хванат с теб на бас,
че водородът по-тежи от кислорода,
не вярвай много, много на народа
и знай - от кислород съм смачкан аз.


***

                    „Настоящето е вечно”
                                  Октавио Пас

Целият съм настояще.
Не съм бил нищо друго,
нищо друго няма да запомня.
Настоящ е камъкът,
който хапе мотиките,
столовете, тежащи от дрехи и неспокойствие,
кръвоизливите, кастите и кукувиците.
Настоящи са ръцете на дърварите
от Андите и Стара планина,
магаретата им, пътеките,
чумата, любителите на змии,
саксиите, в които цветето
няма да прихване никога.
Мавзолеите, мазолите, овчарските колиби,
некролозите и розите, късани от вятър.
Настояващите за щедрост пред настоящето,
низшестоящите, пълзящите, увивните,
безплодните растения, именията
(пълни с педерасти и коне).
Зеленчуковите градини, висящите градини,
мините, силикозата, мандарините,
минижупите, крупите сол.
Настоящи са художниците край Сена,
пред „Кристал”, калайджиите край Вит,
последните само рисуват слънцето сребърно,
каруците им са импресионистични.
Метафорични са думите,
с които храним децата си,
лигавникът, и той е метафоричен,
но го слагаме, да не би някоя блажно,
кисела дума да проникне навътре.
Настоящето е в нас - стоящите,
вечността също е настояще
завинаги запомнило всичко.
… Не вярвам в Хесе,
че подир всяка смърт
животът бил по-изтънчен и нежен.


***

                              „Аз съм Мария …”
                                  Борис Христов

Аз съм леля на твоите кротки дечица,
жена на вдовеца и баба на внуците,
дъщеря на пъпчиви и куци,
огън и дъжд във юмруците,
пролетен плач на улуците,
стареещата луница.
Аз съм кака на твоите снажни момчета,
глобус, река, път и пропаст,
хвърчило и лотос, буйство и кротост,
чифт ръждиви звънчета.
Аз съм лилия - блатна и бяла,
крадяща от дискоса владишка слугиня,
мъглата синя, похотлива робиня,
светлинна година, пчела зажужала.
Аз съм твоя и тъмна,
мътна, попътна, разпътна
и преди да те глътна,
искам по теб да изпратя
армаган на моите братя -
свирка, пищов и тютюн.


***

На зимата в предградията мърляви
мълчат водите малодушно.
Кривогледи слънчогледи
разлюбени край пътя хлипат.
Жените грохнали за суша
разсеяно следобед пушат
и своя празник добродирват.
Чайник хулигански свири,
спят комари и кумири.
На две-три кашлици от зимата,
на две ярости от храма,
на шепот от скръбта на вятъра,
забравен като глуха гама,
човек замръква на площада
на собствената си самотност
и както се преброжда, страда -
безмълвно, мрачно, неграмотно.