Александър Мавродиев

I.

Спокойствието спря
в опънатата паяжина на тавана
и лъсна във очакване.
Едно кръстосване
от пътя ми остана
и навикът към вечното изкачване.
Под мене - къщи,
като хляб нарязани,
със шупли от прозорци и врати,
а хората вървят като наказани
и стъпват по войнишки,
на пети.
Пространството над мене -
синьо - свети
със формата на кухненски черпак.
Долитат бавно птичи силуети
и кацат под прозореца ми пак.
А плетката на паяка вибрира
под напора на бързия размах…
Когато тръгвам, винаги разбирам,
че пътят ми ще свърши като тях.

II.

Затихнал маршът,
с хляб и новини
аз идвам с мисълта: „Да бъдем!”.
Виновните светът ще обвини,
невинните - отдавна е осъдил.
И все така - привикнал с върховете
на къщите от столичния град,
ще стигам чак до ветровете,
където паяците имат резултат.
И става ясно
с триста повторения,
че всеки изгрев води и деня,
че моето предназначение
е част от този кръговрат,
че този хляб е повече от график,
оформил целия ми път -
най-точната ми биография
със него искам да сравнят.

III.

Не се озъртайте за мене
и не мъчете паметта си.
Аз съм с черти обикновени,
но не със панталони къси.
Светът престана да изглежда
роман от случаи честити.
И ако всеки стих подреждам,
тъй както се редят браздите -
това е дългата ми оран
през много пъстри календари.
За този ред съм отговорен
и винаги ще отговарям
със правото да бъда буден.
Дори когато си отивам
ще чувствам същата принуда
за съпротива.

IV.

Отново тръгвам - да не спре кръвта ми.
Ще бъда верен на самия мен,
но никога от паметта ми
не ще изчезне този ден,
след който птиците долитат
и търсят малкия таван…
Дочаках ги,
приготвил съм трохите,
за да не бъда сам.