ВАЛЕРИ ПЕТРОВ: „ИСКАМ ДА ВИДЯ НАРОДА СИ ВЪН ОТ ТРЕСАВИЩЕТО…”

Интервю на Татяна Любенова

  - В своето творчество Вие сте писали лирика, пиеси, киносценарии, хумор, пътеписи, публицистика. Преводаческата Ви дейност е известна на всички. Какво Ви се иска да пишете сега?

- Струва ми се, че насочването на писателя към един или друг жанр рядко става по силата на възникнало у него желание. В моя случай поне всичко зависи от това каква нова идея ми е дошла на ум, или какво чувство ме е обладало. (Като двата подтика обикновено действат съвместно.) Напоследък предимно превеждам и пиша отделни стихотворения.

- Какво означава да събереш смелост, за да превеждаш Шекспир? Кога Вие решихте да го направите и кой беше подтикът?

- Особена смелост не беше необходима, защото решението ми в началото не обхващаше цялата шекспирова драматургия. Всъщност всичко започна с мисълта да преведа една пиеса - “Сън в лятна нощ”, която винаги съм обичал. А после работата ме увлече. При това решението ми беше взето по-скоро в резултат на външни обстоятелства: към края на 60-те години публикуването на мои работи беше затруднено, а и на мен те не ми се пишеха много. Понеже съм трудолюбив човек - което не се вписва в традиционния образ на поета - то си рекох, че все пак трябва да се заема с нещо сериозно, и така работата тръгна.

- А после дойде Гьотевият “Фауст”. Той - по каква причина?

- “Фауст” дойде десетилетия по-късно, вече съвсем в наше време, и подтикът при него беше различен от този при Шекспир. Събитията около и след 10 ноември 1989 г. ме бяха увлекли във въртопа на политиката и ми се искаше някаква задача да ме държи по-стабилно към писалището. Пак не ми се пишеха свои неща, или не ми идваха често нови идеи, а пък дланите ме сърбяха за труд. Освен това имаше и настойчиви подканвания - уж на шега, но всъщност действащи - от страна на директора на издателство “Захарий Стоянов”, чиято динамичност е всеизвестна.

- Какво е влиянието, което оказа преводаческата  работа върху собственото Ви творчество? В какво се изразява благотворният или негативният момент?

- Не мога да се видя отстрани, за да си дам сметка как работата като преводач е въздействала върху собствения ми начин на мислене и писане. (Виждате, че избягвам думата “творчество”  - много ми е висока по звучене, а при това кой ли не я употребява днес!) Разбира се, за поета общуването с класици като Шекспир и Гьоте не може да не е благотворно, а и от работата над добри свои съвременници поетът-преводач има полза. Превеждайки Шекспир, една от естетическите поуки за мен беше, че модите са опасно нещо, защото констатирах, че когато и великият драматург им е плащал данък, поетическото му равнище е падало. Колкото до техниката, май се научих да боравя с “белия” стих, и дори го обикнах, но не дотам, че да престана да пиша “по своему”.

- Не всички пишещи са Шекспировци - има ли смисъл и те да казват своята истина чрез словото?

- Чувствам скритата Ви усмивка при това “не всички”, но всяко време иска своите автори - то е различно от предшествалите го, а и у човеците - макар те да се променят много малко - то все пак извежда на преден план едни или други техни черти. Всъщност време и хора са едно и също нещо - спомнете си как проницателно го е видял и точно изразил нашият Левски. А в новите времена хората изпитват навярно нови оттенъци на основните чувства, а и изразяват тези чувства по новому, и това служи за утешение на пишещия - ако не казва нещата съвсем за пръв път, то поне ги казва по нов начин… Но Вие имате донякъде право - големите ни предшественици или безименният народ са казвали в някои случаи нещата така добре, че са надхвърляли бариерите на времето - затова и така често ги цитираме.

И все пак, това са умувания над нещо, което в действителност се извършва спонтанно. Писателят изобщо не мисли за казаното преди него - нещо отвътре го кара да изрази себе си и да нарисува своето време. И после този Шекспир, не е ли имал и той предшественици и знаел ли е, че ще стане това, което е за нас днес? Да не говорим за “следшественика” му Гьоте, който пък доста се е влиял от него…

- Защо днешното време, въпреки заявленията за свобода и демокрация по отношение на словото, не роди у нас големи имена в литературата? Не се появиха и дисидентски произведения, които да ни разтърсят…

- Не ми е лесно да отговоря на този Ваш въпрос. Наистина, това, което се появи досега в литературата ни, е най-често политически опростяващо и няма високи художествени качества. Навярно причината е именно в още живите обществени страсти и в липсата на отстояние от бурните събития, което е необходимо, вярно, повече за белетристите, но също и за лириците.

Колкото до втория Ви въпрос, наистина не можем да се похвалим и с разтърсващи, както казвате, произведения, изскочили от чекмеджетата. Навярно за това са виновни някои черти на нашия интелектуалец…, който пък не е паднал такъв от небето, а е еманация на народа ни… Но има и друго, което трудно се разбира, ако човек не се освободи от ширещата се у нас опростена представа за някогашното отношение “писател - власт” като за похлупак, под който напразно напира волната мисъл. При някои отделни писатели нещата наистина стояха така, но като правило истината беше друга - съществуваше цяла гама от случаи на въпросното отношение, тръгваща от тънката съблазън и стигаща до грубата забрана. И нюанси, и игри - колкото искате. Освен това, степента на свобода се менеше с времето - ако ми позволите една тъжна шега, нещата приличаха не толкова на херметическа тенджера, колкото на акордеон - ту сгъващ се, ту разгъващ се.

Но до тук говоря само за външния натиск, а далеч по-важна беше вътрешната ограниченост на мисълта, която човек не съзнаваше. Защото външните пречки често действат срещу себе си - най-хубавите песни за свободата са изпети зад решетките - но, когато една велика и красива идея е пленила автора, станала е част от неговата душевност, той не чувства, че тя е оградила мисълта му със своите невидими сита, които му пресяват зрънцата действителност по закона на желаното… Така стояха нещата при едни писатели, при други в същата посока действаха тогава и още пресните спомени от жестокостите на фашизма, и строителния ентусиазъм, обхванал страната, и безспорните промени на нейния стопански и социален пейзаж, а - ако щете - и особените грижи на властта към хората на изкуството… В резултат, само най-проницателните писатели - сред които не включвам себе си - виждаха по-далеч. И въпросът за свободата на творчеството - макар съдбовен за човека на изкуството - оставаше сякаш на втори план, преглъщаше се някак си. Тъжна история. Помня, по това време си бях намислил, че има два вида свобода - “Свобо-Да” и “Свобо-Не”. Тази не особено духовита игрословица може би ще Ви помогне да почувствате за какво говоря.

- А каква е оценката Ви за развитието на поезията ни през този период? Има ли създадени през него трайни творби?

- Добре е, че с този въпрос ми давате повод да избегна възможността това, което току-що казах, да се изтълкува в смисъл, че атмосферата, в която са работили поетите през предишните 45 години, е довела до “поетически вакуум” през този период. Картината не беше такава и ще ми се да го кажа ясно, защото твърдения от този род още битуват в днешния литературен живот. Огледайте се и ще видите как продължават опитите да се зачеркват, омаловажават или осветяват невярно ред значителни имена на автори, които през въпросния период и преди него са следвали “лявата” линия в литературата ни, водеща началото си чак от Ботева. Съществува сериозна опасност това виждане за периода да се затвърди в умовете на младите като постулат, не подлежащ на съмнение. А, повтарям, картината не е такава. В отговора си на предишния Ви въпрос споменах иронично за особените грижи на властта към поетите. Но тези грижи бяха налице и аз навремето дори се плашех от това, че загрижеността на структурите, да не би случайно да изпуснат някой начеващ талант, почваше да дава отрицателни резултати. Помня, образът ми беше този на малкото поетическо селско изворче, което, бързо каптирано в стените на градските редакции, пресъхва… Повтарям, според мен, периодът на предишните 45 години е дал на поезията ни цял ред значителни имена, които литературознанието ни тепърва трезво и безпристрастно ще трябва да оценява и степенува. Но това е за миналото - да видим какво ще ни даде следващият период.

- Какво липсва на днешните млади творци - усещане за съвременността, чувствителност, или нещо друго? И какво изобщо мислите за съвременната поезия?

- За жалост, мисля, че усещането за съвременността е по-скоро проблем за нас, старите писатели, но съм съгласен с Вас, че сред младите - а те вече никак не са млади - още не са се откроили големите “пробиви”, които чакаме. А  може би не ги забелязвам, поради всеизвестната бариера между поколенията? Помня как преди много години един стар датски писател - Андерсен Нексьо - запитан какво мисли за Хемингуей, бе казал: “Той е още млад”, когато американецът вече беше написал най-добрите си романи. И все пак ми се струва - на мен, който дълго време съм минавал за “западняк” - че в бъркотията на дните ни твърде бързо и неорганично се “попиват” у нас откритите преди доста време новости на Запада. Но по-важен е въпросът не за това попиване, а накъде върви модерното изкуство изобщо. Мислите ми по този въпрос не са никак категорични, защото това изкуство не ми е чуждо изцяло, напротив, приемам го до някъде, но оттам нататък аз спирам, а то продължава. И като чувам читатели да ми казват, че не разбират поезията на нашите “постмодернисти”, и да ме питат какво мисля за нея, не зная какво да им отговоря.

Преди няколко дена ми попадна едно стихотворение на съвременен уелски писател, написано в свободен стих. Нямам го под ръка и не мога да Ви го цитирам точно, но в него между другото се казваше нещо от рода на “Облачно е, но не зная дали облаците са над главата ми, или са вътре в мен.” Казах си: - Хубава находка. Жалко, че не я е използвал както трябва - като под това “както трябва” разбирах: в класически стих. Но после си казах: - Но находката ти се хареса, значи е стигнала до тебе, макар написана не по твоему. - Засмях се на  себе си, но все пак взех отново инициативата: - Но находката не би стигнала до мен, ако не беше написана разбираемо!

Предавам този свой вътрешен диалог, защото той изразява позицията ми, за която питате: аз лично пиша само в класическо стихосложение, но разбираемостта е единственото условие, което поставям пред поезията на другите - щом то е спазено, приемам, че тя може да се прави по хиляди начини. И не обичам вулгаризирането на въпроса по линия на “Това са хитри бездарници !”, или “Така и баба знае”. Недаровити дал Бог и сред пишещите в “мерена реч”, а колкото до бабата, тя може да знае как се прави поезия, само ако има поетичен дар. Но тогава ще бъде баба-поетеса, а пък ако е такава, няма да се признава за баба… Виждате ли колко е сложен въпросът за поезията.

- Какво можем да променим чрез изкуството и изобщо променяме ли нещо чрез него?

-  Опитът ни от времето на “реалния социализъм” в тази посока не е окуражаващ - твърде наивно си представяхме как бързо ще се изгради у нас един нов, по-съвършен тип човек; каква голяма роля в това изграждане ще играят изкуствата. Рязката обществена промяна, която настъпи у нас, не само ни разкри колко малко сме успели в това направление, но действа мощно в противоположното - знаете на каква разруха в морала сме свидетели днес.

И все пак, убеждението, че изкуството може и трябва да има възпитателно значение, не ме напуска. Според мен изкуството е винаги добро. Писателят пише - поне аз така мисля - с най-доброто в себе си, и един от подтиците му, макар и най-често несъзнателен, е надеждата, че написаното от него ще въздейства върху читателя и ще го направи по-добър… Спомнете си Пушкин: “…что чувства добрые я лирой пробуждал”. И дори ако тези добри чувства в отделния читател се оказват нетрайни, то - мисля си - писателският труд все пак може да съдейства за създаване в обществото на атмосфера, която ще заставя неговите членове да подтискат в себе си лошото, да живеят по-висок духовен живот. Аз сам не се чувствам “рицар без страх и укор”, но съм за тази линия в изкуството. Обществата в различните страни имат свои неписани норми, означавани с израза: така не се прави, и колкото повече са нещата, които “не се правят” в дадено общество, толкоз по културно е то. Мисълта ми е, че писателят трябва да влага труд и дарба, за да се удължава списъка на тези невидими забрани.

- По какво отличавате духовността от бездуховието? А от какво се поражда второто?

- Според мен, духовност и бездуховност не могат да се противопоставят по начин “или - или”. Някога съм учил медицина и от нея помня, че човешкият организъм е почти идентичен анатомически и физиологически с този на най-близките до нас животни. Скокът в умственото развитие е, разбира се, огромен: ние, човеците, за разлика от динозаврите, мислим дълбоко и чувстваме кое е добро и кое зло. Но техните примитивни нервни структури са останали и в нашия мозък, и в него зъбатото начало съжителства и до днес с другото, чисто човешкото, което наричаме “духовно”. Тъй че, няма според мен, чисто духовни и чисто бездуховни хора - всеки от нас е на някое стъпало от стълбицата и носи в своето лично съотношение едното и другото начало.

Но като казвам това, то на мен самия зазвучава много схематично и сякаш води към мисълта, че изкуствата се пораждат само от духовното начало. А като си спомни човек за чревоугодниците на Рабле, за похотливите веселяци на Брьогел, за кощунстващите монаси от “Кармина Бурана”, теориите му се поразклащат…

Аз изглежда се отдадох на твърде дълго и ненужно теоретизиране, а въпросът Ви, зная, е насочен към нашето съвремие. За жалост с очите си виждаме как хората стават все по-земни, по-прагматични, все по-малко интересуващи се от изкуствата. Обясняваме си това с експлозивното развитие на технологиите през последните десетилетия, но аз мисля, че това развитие не би действало така пагубно, нещо повече, би носило щастие, ако зад него - използващ чудесната жажда за познание на Адама -  не стоеше неудържимия дух на печалбата. Той е, който - нека му го признаем - всъщност тласка напред смайващото научно-техническо развитие, но същевременно го впряга да работи преди всичко за безчовечни цели: да унищожава физически най-бързо грамадни маси от хора и да убива - по-бавно, но пак сигурно - духовното начало в човечеството.  Поне така мисля аз…

- Говорите за света изобщо. България също е на ръба, а сякаш сме изгубили чувството си за самосъхранение. Вие как оценявате този синдром?

- Страхувам се от него, естествено, и си мисля, че той не е от вчера и завчера. Грижата на всеки индивид за опазването на своя собствен дом и род, изглежда не веднъж е надвивала и в миналото ни над високата мисъл за съхранението на нацията. Като изключим моментите на велико “пиянство”, по думите на Вазов, не са били много тези, чиито имена по-късно са влезли в христоматиите ни, и хубавата дума “хайдутин” от народните песни за мнозина май е имала смисъла на “хайдук”. Помня една бедна селска къща, на чиято стена три паметни плочи казваха, че е дала трима загинали: един - в Априлското въстание, друг - в Септемврийското, а трети - в антифашистката съпротива. Въпрос на непокорни гени в спиралите на ДНК-то… И понеже споменах песните - ако вникнем в прочутата балада на Ботев, ще видим, че основно нейно чувство е дълбокото огорчение: жътварките си пеят нейде в полето, а за умиращия в самота герой се грижат само зверове и митични същества. И трябва сърцето да млъкне, тоест - да заглуши вика на горчивината от това, че “на тази земя ще да загине и този юнак”, за да чуем възхвалата на подвига. И откъде ще дойде тя? От природата и от певците… Но възможно е при всички народи да е така, и аз да прекалявам с това есе по народопсихология. Пък и от чии недра, ако не от тези на народа ни, са се родили и Хаджи Димитър, и неговия певец?

- Какво носим повече в характера си - езическото, или християнското? Прабългарското или славянското?

- Ако съдим по езика, славянският елемент навярно преобладава в нас - от прабългарите са ни останали немного думи. Но за тези неща трябва да запитате специалистите. И при предишния Ви въпрос се страхувах - и се надявах - че те ще ме опровергаят, но в тази област се чувствам съвсем некомпетентен.

- Има ли, според Вас, посегателство върху славянството? Мисълта ми е за изтриването на българското ни самосъзнание и разрушаването на българските ценности, на българското образование?

- Има, разбира се. Примерите са толкова много: и промените в образователната ни система, отдавна призната като много добра; и поставената под въпрос кирилица; и изобщо отблъскващите прояви на неоснователно ниското ни национално самочувствие: папагализмът, сервилността ни пред чужденеца… да продължавам ли? Напоследък ме навести мисълта, че може би най-зле защитеният пролаз в езиковата ни крепост, е този, отворен от компютрите и Интернет, в резултат на които нашите млади хора започват да говорят един елементарен американски, напомнящ обидния “пиджин инглиш” на колониализма. Но това не засяга само нас - глобализмът със щатски щемпел е в ход и не признава граници.

- А как да се противопоставяме на изтриването на националната ни памет?

- За хората на изкуството зная как. Въпреки невеселите думи, които току-що изрекох във връзка с историята ни, мисля, че трябва да се връщаме към миналото - далечно и близко - като не очерняме нито един период от него и оценяваме по достойнство, вън от политиките, високите му фигури и моменти. Това може да бъде резултатно - ето, например, днес като говорим за “Епопея на забравените”, повтаряме заглавието и, но не ни иде на ум, че за да я нарече авторът и така, нейните герои трябва да са били по негово време наистина забравени, и че, ако не бяха Иван Вазов и Захарий Стоянов, сега техните образи нямаше да са така живи в общественото ни съзнание.

- Имате ли свое виждане за спасението на българската нация? И ако е така - какво е то?

- Рецепта, естествено, не мога да дам, но вярвам със всичките фибри на духа си, че тя не може да изчезне. Намирала е в себе си сили, за да преодолее безброй премеждия в хода на многострадалната си история - ще оцелее и днес, в това не се съмнявам.

- Назад ли гледате повече или напред? Носите ли в себе си нещо от Дон Кихот?

- Както виждате, гледам към миналото, за да черпя вяра в бъдещето. А Дон Кихот не се усещам нито като символ на рицарското безстрашие, нито като образ на безумен фантаст. Като си помисля за пътя си в живота и в литературата, виждам, че и аз като всеки, съм се подчинявал на своя характер и на времето, в което съм живял и живея.

- Някога в политиката влязоха много интелектуалци. Сега всички истински творци се отдръпнаха от тази сфера. Вие също. Защо? Какво е противопоказно в политиката за човека на изкуството?

- От съвсем прякото участие в политиката наистина донякъде се отдръпнах, но не съм променил мислите си и живея с политическите събития и до днес. И как да се абстрахираш от тях у нас и другаде, когато те са всеки момент във въздуха около тебе и от тях зависи съдбата на страната ти и на света? И ако се затвориш в себе си, няма ли това да означава, че народът ти е чужд, че не милееш за него, че не те интересува бъдещето му? Помня един видян по телевизията разговор със селянин-столетник: “Е, кажи, дядо, живее ли ти се още? - Е, па живее ми се.  - Е, защо ти се живее? - Е, па да видим чо че стане”. Та и с мене е така, и то не само от любопитство, а защото се надявам да видя народа ни измъкнал се от тресавището, в което се намира, и закрачил на твърда земя.

А дали политиката е противопоказана за хората на изкуството, не зная. Изглежда, че, каквато я виждаме, не ни е много полезна, но като гледам пък каква полза е имала тя от нас, съм сигурен, че ние сме противопоказани за нея…

- Напоследък в Европа се очертава засилване на крайната десница и на ксенофобията, която я съпътства. Очевидно  не смятате, че българските хора на изкуството, макар и разочаровани от политиката, трябва да останат безразлични към тези факти?

- Съвсем очевидно, не смятам. Явлението, за което говорите, ми е толкоз познато, че ме връща осезаемо в 30-те години, когато пред юношеските ми очи се зароди германският национал-социализъм, който на бърза ръка ни доведе до ужасите на Втората световна война. Същото симулиране на кротка демократичност, същото насаждане на чуждомразие, расизъм, антисемитизъм, почти същите поздрави и униформи, съвсем същият дебеловрат типаж на насилието - това е то, рецидивиращото зъбато начало у човека, за което говорихме! Новите поколения не познават тези неща, но човек, който ги е виждал веднъж и знае какво носят със себе си, не може да бъде безразличен към тези застрашителни симптоми. А как ви се виждат антисемитските книги, които се издават напоследък и у нас? Признавам си, доскоро нито за миг не бих допуснал, че това ще стане действителност. И разочарованието от политиката не би трябвало да играе роля в този случай - отпорът, който трябва да се даде на възраждащия се фашизъм, не е политика, а човешки дълг на всички ни, акт на самоотбрана от страна на човечеството срещу злото, криещо се в самото него.

- Сигурно и изкуството, и литературата трябва да имат свой дял в този акт на самоотбрана. Какво бихте искали да кажете днес на изкушените да се занимават с литература и изкуство?

- Явно, под “изкушени” Вие разбирате насочващите се  към изкуството. Но аз се улавям за думата и ще им кажа, че ако са само изкушени, по-добре е да приложат другаде енергиите си. Литературата - като всички изкуства, впрочем, иска всеотдайност. Тя е област, на която човек трябва да посвети целия си живот.

19.05. 2002 г.