ОТДАДЕНОСТ

Росица Ангелова

ОТДАДЕНОСТ

Не може да изчезне залезът.
Мъхът по камъни,
загърбили дърветата,
расте.
И облаците са обърнати
с дъжда навън,
а вътре им е топло и уютно.
Поетите се раждат всеки миг.
И всеки миг навътре
се разтварят.
Достатъчно е само малко дъжд
и после само още малко слънце,
и над пръстта прорастват
като букви -
треви, цветя, съзвездия и мъхове.
Усърдно редактират радостта
с тъгата на сърцето непресъхнало.
И после се завръщат към началото,
безпаметни и чисти
като мъртвите.


ДЪЛБОКО ДИШАНЕ

Оковани от корени, впити във нервите,
сме превърнати в храсти настръхнали.
Разполагаме с всички растителни средства
за война - зъби, нокти и мъхове.
Но се чуди тревата: защо я предадохме
и защо я взривихме от стъпки.
Всяка дума е хищник, когато напада,
а сме малки, раними и смъртни.
Отмъстително слънце и пропаднали хълмове,
рамене на скали, прокопали небето.
И след всичките тези пораснали мълнии
нежността ни мълчи като стъпкана клетва.
Ще я стигнем отново. След възможни завои,
след сражения горди - причинили безбожие.
Всяка пропаст пораства внезапно нагоре.
Всеки връх слиза бавно към свойто подножие.


ПРЕДЧУВСТВИЕ

Леко е. Не съществува сякаш
времето, извън това небе.
Изгревът продиша неочаквано,
не с възторг, не с плясък на криле,
само с полушепот. Смях през сълзи.
Някъде изригна водопад,
някъде в утробата на тъмното
се зачена стръкче светлина.
Пещерите на страха, стъписани,
върнаха укритите води.
Есента дори изглежда слисана,
склонна в лято да се прероди.
Колко малко нужно е наистина -
писъкът да стане шепот тих
и от него да текат усмивки
или да поникне някой стих.


МИКРОСВЯТ

Корените на дъжда не са в небето.
Понякога поникват от солени облаци,
отгледани в тъгата на глухарчето,
преди да се разпадне.
Или са предизвикани от някой
изстръгнат храст, подгонил ветровете,
които се самоизмерват с Господ!

А Господ е в езика на камбанката,
люлееща стеблото на кокичето
и в сълзите на плачеща върба,
където корените на дъжда
се подразбират.


СТРЯХА

Гора расте в душата на тревата
и нейната мечта
звъни от човките
на светещите птици.
А ти наливаш вместо мед, тъга
във чашата на впримченото слънце,
защото си посечено дърво.
По теб лъчите възелчета сплитат
и мравките си правят
път към слънцето.
Наоколо е споменът - стебло и брадва,
клони,
листата-лодки, теглени от вятъра…
Но тук тревата пусна крехки корени,
смутила
сянката на цялата природа,
за да расте до теб
като надежда.


ЕДНА ЯБЪЛКА РАЗСТОЯНИЕ

Между звука и ехото се провира
една ненадейна луна.
Ти някъде вятър събираш -
а спя аз в утробата на вулкан.
Значенията не помня -
разпръснати пеперуди над светлосиня трева…
Душата ми нощем с крилете им броди
и се смълчава едва…

Но когато измеря времето
по разпиляните рози и изгреви
между звука и ехото
пресичам тъгата призрачна.

И ти винаги си отсреща -
на една ябълка разстояние.
Или ще запалиш свещ и
ще осветиш съня ми,
когато прекърши надеждата
в сърцето ми подлия страх,
или ще обърнеш на смях
пълното с думи мълчание.


ИЗВЪН ВЕЧЕРНИЯ ТРАФИК

Все същият пейзаж неравноделен.
Очи на хора. Улици под тях.
Измерват се със крачки уморени
начупените плочки и дъжда.
Случаен поглед. Спомен за възторзи -
измислени внезапни тържества.
И някаква до лудост невъзможна,
до смях несъответстваща печал.
Нанизани на сушинка за птици
са чушките, бурканите с компот,
покъщината от домашни митове,
снабдени с благородно потекло.
И цялото забързано човечество
лети към най-вечерната си цел:
да пусне телевизора навреме,
да вземе душ и да се наяде.
Очи на хора. Жадни за реалност.
Живеещи в един световъртеж.
И само поглед, спънат в теб случайно,
те дърпа настрани като въже.


***
Петелът -
глашатаят на сърцето,
разпери алени криле
самоизречен.
Смути се утрото, предизвестено.
И даже следващата вечер
се приготви за разсъмване.

А е тъга.

Цигулките на птиците
са глетчери,
които бързат към ноември.
Но с теб живеем
в късното си лято,
открили своето неравноденствие,
и всеки дрезгав крясък на петлите
ни буди за различна тишина.


ВМЕСТИЛИЩА

Човешкият резерв е малък - изчерпва се.
Изчерпват се птиците.
Небето се изчерпва.
Чернее питанка в окото на часовника.
Движението трае дъх.
Животът - знак
(най-често многоточие)
разтърква празните си шепи
и само ситни триизмерни бръчици
напомнят за това,
че се е случил.
В неизчерпаемото.


СТЪПИСАНИЯТ ЧОВЕК

Стъписаният човек прави разни неща -
храни се бързо,
бързо гали,
много бързо спи.
И бавно умира.
Смее се смесено -
ту бързо, ту бавно.
Но преглъща горчиво
(особено сладкото).
Стъписаният човек
преоткрива, унива, свива се.
На допир е твърд. А отвътре мек.
Може би се готви за скок.
Върху себе си.


ПРЕМИНАВА СЕ

Преминава се
през различни неравности.
Преминава се
                   през река,
                   през гора,
                   през горещ асфалт
                   (по невнимание).
Преминава се
                   през пепел,
                   през стъкла
                   (също се случва).
Преминава се
                   през война
                   (ежедневно,
                   ежеминутно)
И през мира
се преминава
(привидно).
Прелита с мокри крила
една анемична
сигурност.
Преминава се
през смъртта на
приятелства,
на надежди,
на близък (не дай, боже)
и на далечен…
Но се преминава и през любов:
обича се гушкането на котка,
обича се храненето на гълъб,
обича се шоколад.
Обича се някоя книга
или телепатия с някой,
който п р е м и н а в а
през всички
изброени неравности.