Бойко Златев

СИВА ОГЪРЛИЦА

                                    “Пустинята расте.
                                     Горко на криещия в себе си пустиня!”
                                     Фр. Ницше, “Така каза Заратустра”.

Залутан из мрака на бездните свои,
пустинята в мене изследвам
и в някакъв странен, налуден покой
със себе си тихо беседвам:

Ти имаше дарба. И нямаш права
да искаш и друга награда.
Безцветният наниз от сиви слова
по право на тебе се пада.

И няма защо да се вайкаш сега.
Стихът ти добре се похарчи -
разменна монета за грях, за тъга,
за всичко, което нагарча.

Стихът ти наистина беше слуга
на твоята глупава вяра.
Ти търсеше святост - е, сърбай сега
от своята свята попара!

Да. Може би моето слово е грях,
но всичката мъдрост какво е?
Живота си дал бих отново за тях -
за сивите бисери мои!

***

По замръзнало езеро стъпвам без страх
и танцувам дори над водата.
Но сърцето ми знае - не съм като тях -
като тези рибари оттатък.

Не приличам дори на сватбар еднорък,
вдигнал чаша със слънчево вино.
Като луд обикалям под лунния кръг
и припявам за грош милостиня.