Владимир Карамишев

Аз отдавна не съм между вас. Между вас - живите. Откога ли? Не знам. Просто тука нещата нямат измерения. Нима вечността може да се измери?

А за това, че вече не съм между вас, аз нямам никаква вина. Виновни сте вие. Всички! Освен един единствен човек. Човек, когото за мое нещастие срещнах много късно. Много по-късно, след вас, които ми съсипахте живота. Именно - съсипахте живота.

Не мислете, че искам да правя изповед. Изповядват се само живите. А пък аз не съм вече такава. От тази страна на живота няма на кого да се изповядваш. Само на себе си можеш да се оплачеш. Също като при вас, когато живееш не сред хора, а сред вълци.

Въобще тук нещата изглеждат съвсем като в живота. Само че сега аз гледам всичко отгоре. Малко непривична е за мене гледната точка, но нищо. Постепенно ще свикна. Нали оттук нататък ще съм нещо като космонавт. С тази разлика, че не ще мога никога да се завърна на земята. Но като тях се разхождам и надолу с главата.

Да си призная, доста забавно е да гледаш себе си легнала по гръб, цялата затрупана с цветя. А най-забавни са траурните физиономии, заобиколили моя ковчег.

Не го казвам от склонност към хумор. Хуморът върви само при вас. Тука няма на кого да го продаваш. Тука всички са толкова мъдри, че не ще се усмихнат дори и да им покажеш скърбящата физиономия на собствения си съпруг. Въобще тук никой няма чувство за хумор.

А моят съпруг наистина има скръбен вид. Толкова е дълбоко покрусен, че ако не бях от умрелите, щях да се разплача от умиление.

Добре, че навреме ме парна споменът:

„Ако тогава не бях те взел за жена, щеше още да ринеш лайната!”

За лайната ще разкажа по-късно. Лошото е там, че отронената дума не се връща обратно в гърлото. И никога не се забравя. И не се прощава. Както не простих и аз.

Човек никога не трябва да натяква на другия, че някога му е направил добро. Доброто тогава е добро, когато се прави безвъзмездно. В противен случай става пошла търговска сделка. Сиреч - ето ти „доброто”, а сега ми го плати или с тялото си, или с вечна робска признателност.

И в двата случая цената не е правомерна. Независимо с какво го заплащаш. Дали с тялото си, дали със свободата си. А най-важното е, че „доброто” ти престава да бъде добро.

Единственото нещо, за което бих сменила свободата си, това е любовта. Но тази мъдрост осъзнах едва сега, след като се преселих отсам. Когато тази свобода въобще не ми е нужна. Вероятно, защото сега я имам в изобилие. Тук никой не се интересува от теб. Нито пък какво правиш в момента. Никой не те пита дали си яла, дали ти се спи. Наистина, пълна свобода. Въобще, от никого не си зависим.

Отношенията тук са много странни. Защото никой не съществува в материална форма, както сте вие - живите. Просто покрай мене прелитат някакви сенки. Предполагам, че това са душите на хората. Но коя душа на кого е - не се разбира. Защото сенките не общуват помежду си. Те просто прелитат в пространството и ти нямаш никаква възможност да попиташ откъде са дошли.

Сигурно и аз съм също такава сянка. Но не мога да се видя. Защото тук няма огледала. Затова пък себе си виждам отлично. По-точно, виждам онова, което остана от мене на земята.

Понякога се питам, защо все още витая из дома си. Предполагам, че така се полага, докато заровят тялото ти в земята.

Но не се оплаквам от тази си съдба. Все пак интересно е да видиш нещо, което никога не си видяла. Наистина, такава забавна гледка като собственото ти погребение не става всеки ден. Затова спокойно се мотая насам-натам из апартамента, в който прекарах толкова години. И навсякъде е скръб, черни дрехи и море от сълзи.

Чудно е, че когато си жив, никой не плаче за тебе. Но стига да излапаш една шепа таблетки и всички започват да те обичат, да те жалят. И все добри думи да говорят за теб. Направо ти се иска да ревнеш от умиление като чуваш отвсякъде:

- Защо го направи?! Ние така много я обичахме…

 Жалко е, че докато бях жива, никой не ми казваше, че ме обича. Нито съпругът ми, с когото живях цели тринадесет години. Нито личните ми обожатели, които настойчиво се домогваха да притежават тялото ми. Всички бяха еднакви. Всички бързаха да се запознаят с кройката на моя сутиен. А сутиенът ми беше добър. Пети номер. И при това с естествен пълнеж. Без грам дунапрен. Но никой не забелязваше, че зад този пълнеж има една оскърбена душа. Душа, която има нужда от ласка и от една единствена дума - обич.

Само един беше открил тази дума. Един единствен човек, когото аз чаках цели тринадесет години. И когото лично аз прогоних. Прогоних от глупост. Заради осакатения си характер.

А тези, които го осакатиха, сега бяха в хола. Около тялото ми. До един. Няма го само него, заради когото излапах цяла шепа горчиви хапчета. Горчиви като целия ми досегашен живот.

Въобще продължава да не ми върви. Вместо да летя из простора, съм принудена да стоя тук и да гледам отвратителните физиономии, заради които напуснах земята. И които мразя от цялата си душа. А от всички тях, най-много мразя родния си баща.

Той беше първият, който осакати душата ми. Който породи в нея онази нечовешка злоба към всичко живо по света. Злоба, която живее и сега в мене. Дори и тук, където чувствата не съществуват.

Бях още дете. Съвсем дете. Крехко и безпомощно. Но това не му попречи веднъж да ме набие жестоко и безмилостно. Толкова жестоко, че докато бях жива непрекъснато ме боляха всичките кости.

А вина за този побой нямам никаква. И досега не знам защо ме би тогава. Може би защото беше много пиян. Или пък е бил ядосан от поредната си любовница. Не знам.

Въобще от баща си не съм чула нито една добра дума. А само грубости, псувни и блъскания. Той беше олицетворение на мъжа-господар, мъжа-робовладелец, грубиянин, пияница и развратник. И с цялата си наранена детска психика аз намразих баща си. А покрай него и всички хора от мъжки пол. Това беше странна, болезнена омраза. И толкова дълбока, че още продължава да живее в мене.

Може би след време тази омраза щеше да се стопи, ако не бях отново оскърбена и смазана от друго мъжко същество. Това беше той - първият ми съпруг.

Потърсих го с очите си. Видях го сред другите. Също дълбоко опечален. Също със сълзи на очи.

С него бяхме отраснали заедно. От деца. Заедно тичахме по баирите. Заедно обирахме хорските бостани и градини.

По онова време аз повече приличах на момче, отколкото на момиче. Бях висока и силна. Биех всички. Особено момчетата. Мразех ги заради баща си. Само на Павката не посягах. Той беше мой приятел, мой довереник. С него не се разделях нито ден. И сред тази истинска дружба не забелязах кога станах мома. Откри го същият този Павка.

Веднъж се отбихме у тях, както го правехме много пъти. Това беше толкова естествено и не забелязах, че този път той заключи входната врата. Пък и нямах време да го попитам, защо го прави. Защото щом влязохме в стаята, той се хвърли върху мене и ме повали на пода.

Бях толкова изненадана, че в първия момент не оказах никаква съпротива. Когато най-после разбрах какво иска от мене, остро се възпротивих. Но напразно го отблъсквах, хапех и виках. С юмрука си той ме удари в корема и аз загубих възможността да дишам. Именно тогава той ме облада по най-просташки начин. Неумело и жестоко. Толкова жестоко и грозно, че докато бях жива, винаги изпитвах отвращение от половия акт.

А тогава дълго лежах на пода унизена и смазана. Цялото ми тяло стенеше от болка и унижение. Той седеше до мене на пода и ме гледаше снизходително.

- Видя ли, че мога да те надвия!

Повърнах. Всичко каквото имах в стомаха си повърнах. Само старата си омраза не можах да повърна. Обратно. Тази омраза стана хиляди пъти по-голяма. И ако имах в момента сили, щях да го удуша.

Но сили имах само колкото да се довлека до дома си.

Когато баща ми ме видя с разкъсана рокля и цялата пола в кръв, веднага разбра каква е работата.

Мислех, че ще ме бие жестоко, но той само ме попита:

 - Павката ли я свърши?

Кимнах му с глава. Майка ми стоеше в ъгъла примряла от страх и не смееше да издаде звук. Аз също нямах сили да говоря. Бях се приготвила за най-лошото, но това, което чух от баща си, направо ме смая.

- Добре те е оправил! Отдавна трябваше да я свърши! Стига си тичала по баирите. А с този хаймана ей сега ще се разбера!

Той наистина бързо се разбра и с Павката и с неговите родители. След две седмици стана сватбата. Павката и аз станахме мъж и жена.

Станахме само на книга. Иначе не го допусках до себе си. Щом се опитваше да ме обладае, удрях му такъв ритник, че го забивах в стената. После го изгонвах навън от стаята и заключвах вратата. Изпитвах истинско отвращение от него и от това, което той искаше да прави с мене.

Това отвращение изпитвах и при втория си брак. Но вече се примирявах с неизбежността. И понеже бях нормална жена, родих на мъжа си две дъщери. Но това физическо осакатяване не можах да простя на Павката до самата си смърт. Не му прощавам и сега.

Сега го гледам отгоре и се чудя с какви очи е дошъл в дома ми. Бях му забранила да ми се мярка пред очите, ако иска да остане жив. И той знаеше, че с мене шега не бива.

Павката отдавна не ми е мъж. Избягах от него още на втората седмица. Сегашният ми съпруг е друг мъж. Същият, който навремето ме измъкна от „лайната”.

А цялата история е следната.

Първата ми свекърва беше чудесен човек. Тя разбра моята трагедия и ме взе под своя закрила. Може би навремето и с нея са постъпили по същия жесток, вулгарен начин. Обикновена, скромна селска труженица, тя от години гледаше кравите на стопанството.

На втория ден от сватбата тя ме покани да дойда с нея във фермата. Научи да доя кравите и да им рина. Милите ми кротки животинки, толкова доверчиво ме гледаха с влажните си очи, че накрая ги обикнах.

Тази обич продължи и след като избягах от Павката. Макар че вече живеех у дома, пак идвах да помагам на бившата си свекърва.

Така, ринеща на кравите, веднъж ме завари бъдещият ми втори съпруг. Бяха някакви роднини със свекървата и се отби до фермата, за да я види. Дойде за половин час. Остана по-дълго. Изглежда заради мене. Сигурно бях симпатична краварка. Още повече, че очите му бяха непрекъснато върху пазвата ми. А тя беше що-годе като на моите питомници.

Запознахме се. Разменихме си няколко думи. Това беше всичко.

След време получих писмо от него. Отговорих му. Той пак писа. Накрая дойде направо у дома и ми предложи да стана негова жена. Предложи го съвсем делово: „Харесваш ми и ако си съгласна да станеш моя жена, ела с мене…” Точните му думи не помня. Но бяха нещо от този род.

Съгласих се. Също делово. Пък и какво друго можех да направя? Омъжена жена - без мъж. Вярно е, че с Павката не бяхме разписани. Но все пак?

Така пазарена, за втори път станах съпруга. Само че този път минах през съвета. Сиреч, всичко беше по закон. Нямаше само ласки, трепети, ухажвания. Да не говорим за думи за любов.

От този си съпруг не мога да се оплача. Имаше добър характер. Беше внимателен с мене. Аз също му бях добра жена. Родих му две деца и направих всичко възможно, за да потисна в себе си своето отвращение към мъжете. Така изкарахме тринадесет години. Тихо, без бури, без трепети, без любов. Примирих се със сивотата на живота и се почувствах безнадеждно стара. А някога, като дете, наистина мечтаех да бъда обичана. Това беше преди да ям жестокия бой от баща си. Просто едни детски наивни мечти. Мечтаех да бъда милвана, обичана, носена на ръце.

Но тия опропастени мечти за нежност отдавна бяха погребани от живота. Дори не се сещах за тях. Обратното. Грубите опити на случайни мъже възкресяваха в мене отвращението ми към тях. С такива бях груба и безцеремонна, каквито бяха и те с мене.

Един ден се събудих с мисълта, че вече станах на тридесет години. Стана ми много тъжно. Толкова тъжно, че дори се просълзих.

„Отиде ми живота… отиде… добре, че имам деца… а иначе - друго нищо…”

Но „другото” дойде, когато вече не го очаквах. И то от човек, който до този ден нищо не представляваше за мен. Просто беше един колега, към когото дори нямах никакви симпатии. Обратното. Често пъти изпитвах искрена неприязън към него.

Както се разбрахме по-късно, той също не страдаше от любов към мене. И може би именно за това и двамата бяхме наказани да се влюбим един в друг. Наистина наказани.

Беше осми март. Седеше от дясната ми страна. От лявата беше вторият ми съпруг. Танцувахме. Вероятно ме беше поканил от учтивост.

Към края на танца случайно го погледнах в очите. Погледнах и почувствах, че електрически ток минава през тялото ми.

„Има същият цвят на очите, като моите…”

Изненадах се от това откритие. Той също ме гледаше в очите. Изкарахме така няколко такта. Електрическата верига стана още по-осезателна. Почувствувах, че краката ми се подгъват. Такова нещо не съм изпитвала никога. От слабост неволно опрях гърдите си върху тялото му. Този допир съвсем ме довърши. Едва намерих сили да продължа да танцувам. И отново попаднах в електрическото поле на очите му. Но най-страшното стана в следващите секунди. Когато чух на ухото си неговия шепот:

- Аз те обичам… много…

Погледнах го и за свой ужас разбрах, че не се шегува.

- Така е… много те обичам… много…

Сърцето ми направи някакъв скок и престана да бие. Едва успях да прошепна:

- Моля ти се, заведи ме обратно…

Как стигнах до своя стол, не знам. Колегата ми помогна да седна и веднага напусна ресторанта.

Но не изчезна само той. Изчезна за мене целият свят. Всичко престана да съществува. Хора, музика, съпругът ми. Нищо не чувах, нищо не виждах. Останаха само неговите думи, които кънтяха в главата ми като камбана: „Обичам те… много… много…”.

За пръв път в живота не спах цялата нощ. Имаше много сериозна причина за това. След толкова години най-после ми казаха, че ме обичат. И ми го каза човек, който с нищо досега не ми бе показал, че има някакви претенции към моите физически прелести. Това беше най-страшното събитие в целия ми тридесетгодишен живот.

Сутринта отидох на работа със свито сърце и със страх от среща с него. Но не го видях. Не го видях и на следващия ден. По-късно научих, че е бил в едноседмична командировка.

Когато най-после разбрах, че се е прибрал, сама отидох при него.

- Искам да говоря с тебе.

- Аз също искам.

Разбрахме се къде и кога ще се чакаме.

От втората глътка водка смущението ми понамаля.

- Това, което ми каза онази вечер… беше ли истина?…

- То и сега е истина. Много сериозна истина. Поне за мене.

- И как така… изневиделица…

- Не знам и аз… Но има нещо в теб, което ме накара да ти го кажа тогава… не ме питай повече… нищо не мога да ти обясня… погледнах те в очите и изведнъж почувствах това, което ти казах… но… нямах предварително такова намерение… Още повече, че мъжът ти ни гледаше през цялото време…

- А защо изчезна… и от ресторанта… и после на работа те нямаше цяла седмица… и ако не бях сама дошла при тебе, сигурна съм, че нямаше да ме потърсиш.

- Наистина нямаше да те потърся.

- Защо?!

- Защото всичко това е безсмислица. И двамата имаме семейства. Деца. Какво можем да дадем един на друг. Една криминална любов, каквато я има на всяка крачка. Не, моите чувства към теб не заслужават такава баналност. И да ти кажа правото, искрено съжалявам, че ти казах. Не защото не е истина. А защото нямах право да ти го казвам. Нямам право и сега. И да се надявам, че това е първата и последната ни среща.

Тогава нещо се скъса в мене. И аз му разказах всичко. Цялата истина за моя живот. Като започнах от баща си и първия ми съпруг. Разказах му как двамата осакатиха душата ми, тялото ми: нищо не скрих. Дори и за отвращението ми към физическата близост с мъжете.

- Ти си първият, който ми каза, че ме обича. Но аз не заслужавам ничия обич. Защото самата аз не мога да обичам. Аз мога само да мразя. Всички, без изключение. И затова не се задържай край мене. Аз съм ти благодарна за думите, които ми каза онази вечер. Думи, които чаках цели тридесет години. Но сега си иди. Не съсипвай живота си. Не усложнявай и моя. Аз съм просто една развалина.

Той дълго мълча. Толкова дълго, че най-после аз не издържах.

- Уплаших ли те?

- Не. Заболя ме за теб. Като си помисля, колко нечовешки са се отнесли към тебе… Сега нищо няма да ти кажа повече. Искам само да имаш доверие в мене. И аз вярвам, че ще ти помогна да обикнеш живота… Моля те, не ми отговаряй нищо… Просто повярвай в мене… като в човек… като в много близък човек,… който наистина много те обича… и знай, че моите чувства с нищо не те ангажират… те са лично моя работа… Но ще се радвам, ако мога да ти върна вярата в живота…

Нещо окончателно се пречупи в мен. За няколко дни се преобразих цялата. Толкова много се промених, че дори децата ми забелязаха  рязката промяна.

- Какво стана с нашата майка?! Нито вика, нито крещи. Само се усмихва. Дали все такава ще бъде?!

Можех да им кажа, защо станах такава, но нямаше да ме разберат. А то беше елементарно просто. Обичах един човек, който също ме обичаше.

Веднъж ми каза:

- Приличаш ми на вишна разцъфнала.

Бяхме някъде далече в полето. Под едни разцъфнали вишни, при които стигнахме по най-първобитния начин - пеша.

- Наистина, ти невероятно разцъфна… откакто…

- Откакто те обикнах!…

По-нататък не му позволих да говори. Защото реших да му се отблагодаря за добрите думи с една искрена целувка. И наистина излезе много добре. Толкова добре, че за пръв път не изпитвах отвращение от близостта на мъжа. Просто не вярвах на себе си.

Бях невероятно щастлива. Имах до себе си човек, който ме разбираше от половин дума. Човек, който предугаждаше моите желания. Имах до себе си сродна душа, на която можех да изплача своята мъка, да споделя своята радост. Имах до себе си човек, който ме обичаше и когото аз безмерно много обичах.

Бях забравила всичко - дом, работа и дори своята омраза към мъжкия пол. Всичко, всичко. Единствено любовта владееше цялото ми същество, съзнание и помисли.

Израснала сред грубости и ругатни, аз бях истинска дивачка и грубиянка. Гледах към целия свят като настръхнал бухал. Не можех да понасям никакви съвети от хората. Правилно за мене беше само това, което раждаше моя осакатен мозък.

Но се оказа, че за да бъда убедителна, не е необходимо да викам като овчар. Оказа се, че и аз мога да говоря тихо и нежно. Оказа се, че за да обърна нечие внимание върху себе си, не е необходимо да го ръгвам с юмрук в ребрата. За мое учудване, към мене започнаха да се отнасят като към дама. Да ми слагат стол в ресторанта. Научиха ме да не бързам в кафенето да разтварям сама нес-кафето и захарта. А да имам търпение да ми го разтвори друг човек и да ми даде готово кафе. Оказа се, че на излизане и влизане в ресторанта не е необходимо да се блъскам във вратата като отвързано теле. А трябва да изчакам, да ми я отворят. И още много неща научих от човека, който ме обичаше. Неща, за които просто не знаех, че съществуват.

И не само научих, но и ги усвоих. Всяка негова забележка и съвет приемах с удоволствие. Защото знаех, че всичко това го прави с любов и желание да ме превърне от диво зверче в нормално човече.

Веднъж го попитах:

- Как можа да ме обикнеш такава дива?!

- И аз не знам… но нима имаш нещо против поне малко да се опитомиш.

Нямах нищо против. Дори обратното. Заради него искрено пожелах да стана свестен и нормален човек. Защото исках да бъда достойна за неговата любов. Защото самата аз го обичах.

Обичах и не вярвах на своето щастие. Дори понякога се плашех от това незаслужено щастие. Плашех се, че ще го загубя. И тази черна мисъл все повече и повече се загнездваше в моето, все още болно, съзнание. Не знам, откъде идваше този страх. Защото нямаше никаква причина за такъв песимизъм.

За него продължавах да бъда „вишна разцъфнала”, на която той даваше всичко. Пък аз имах нужда от него, от неговата любов, от неговите грижи и внимание. И всичко това той ми даваше с пълни шепи. Толкова много, че напълно бях забравила своето минало, своята ожесточена омраза към мъжете. Бях невероятно щастлива.

Всичко продължи до деня, в който моят съпруг ме върна с години назад. В дните на най-голямата ми мизерия.

При едно незначително семейно спречкване, той ми напомни за своята благородна постъпка:

- Ако не бях те взел навремето, щеше още да ринеш лайната!

Нещо се скъса в мене. Скъса се някакъв бент и помете всичко. Остана само омразата ми към живота и към цялото благородно и великодушно човечество. Звярът се надигна в мен и не пощади нищо. Нищо и никого. Не пощади дори и моя любим.

„И той ще е като всички! Един ден ще иска да му целувам краката, загдето ми показа, какво е това любов… да целувам неговите благородни крака… дори да го моля да ми позволи да ги целувам…”

Бях напълно откачила. И в този момент изпитвах единствено желание да го видя по-скоро и да му кажа всичко, което заслужава.

И му го казах.

Той ме слушаше, без да ме прекъсва. Само лицето му ставаше все по-загрижено с всяка моя дума. Това още повече ме вбесяваше.

- А сега си иди! Мразя ви всички! Вас - добричките, грижовните… любящите… Гади ми се от вас!… Махай се от очите ми… не искам никого да виждам… Разбираш ли?!… Никого!… А най-вече - тебе!… Най-добрият!… Най-грижовният!… Най-любещият!…

Бях жестока и цинична. Не само към него, но и към себе си. Изпитвах страхотна потребност да убия и моята, и неговата любов. Исках да го унижа. Да го видя да пълзи пред мене… да пълзи и да скимти… За да мога още веднъж да му се изсмея в очите…

Бях просто полудяла. Смеех се насреща му и чаках да ми падне в краката… пълзящ и скимтящ…

Но той не пълзя и не скимтя. Само преди да си отиде, ми каза спокойно:

- Не знам защо искаш да се самоубиеш… или да вървиш в лудницата… Но това си е твоя работа… щом си решила…

Гледах след него и чувствах, че загивам. Че трябва да викна и да го върна обратно. Или сама да изтичам след него. Но звярът в мене не ми позволи да извършва разумното.

Естествено, не можех да отида в психиатрията и да им кажа: „Полудях, затворете ме в лудницата”. Затова избрах другия вариант, за да реша жизнените си проблеми. И ги реших по най-добрия начин. Тридесет години чаках голямата си любов и когато тя дойде, аз я разпилях за тридесет секунди. Това можеше да го направи само една абсолютна идиотка.

Сигурно бях такава…

Но вече не съм. Вече съм мъдра. Много мъдра. Сега вече знам какво трябва да правя. Човек винаги цени нещо, след като го загуби. А пък аз го загубих по най-категоричен идиотски начин. Загубих единственото приказно красиво нещо в живота си.

Сега физическа болка не чувствам. Ако бях жива, сигурно щях да я изпитвам в сърцето си. Но душата ме боли. Страшно боли. И затова гледам да го видя в стаята.

Но той не идва. Защото му е забранено да идва тук. Забранено за него, единственият, когото аз обичах приживе. Когато бях наистина приказна ВИШНА РАЗЦЪФНАЛА.