ТРАКИЙСКИ МОГИЛИ
ТРАКИЙСКИ МОГИЛИ
Вие винаги сте ми напомняли тракийски могили.
Под трева от тревоги и делнични грижи
са залязвали вашите дни.
Често не са ви забелязвали,
защото сте имали цвета на земята
и на прегорелия хляб.
Но е идвал ден,
когато плугът на орача е докосвал вашите основи,
задирал е в камък. И се е откривал вход.
Едно кибритено пламъче, уплашено от мрака,
е трептяло и е вървяло
под свод от невиждани фрески -
толкова свежи,
сякаш художникът току-що е излязъл
и фреските са влажни от дъха му.
И златни съдове, покрити с прах
са лежали на пода като балсамирани слънца.
Археолозите са одухвали от тях легендите -
и са ги понасяли тържествено,
като древни дарове на земята.
А край пътя им са стояли други могили,
обрасли с трева, издълбани от дъждове,
скромни и черни
като земята и хляба.
Но те мъдро са ги отминавали.
ИДЕШЕ ЕСЕН
Жените доплитаха мрежите. Идеше есен.
Веслата мълчаха, подпрени до всяка колиба,
а в мрежите първият лист, от върбите донесен,
потрепваше в ранния здрач като сребърна риба.
И аз се сбогувах с градчето. Душата ми беше
изпълнена с тихата хубост на нощите сини.
Морето смрачено сега, тъй примамно блестеше
в старинните песни на тия незнайни гъркини.
С дълбоко и мъдро спокойствие спеше земята.
Узряваше нарът, над стария залив надвесен.
Узряваха чувствата - златният плод на душата.
Жените доплитаха мрежите. Идеше есен.
***
Бедни хорица от планината!
Кой ги бе докарал в тоя кът?
С влак нетръгнали към далнината,
те проправяха на влака път.
Крачеха с каскети избелели,
боси - през студената роса.
Върху релсите ухо допрели,
слушаха на гарите гласа.
На обяд до насипите тесни
слагаха домати и пипер,
хапваха, нарязан върху вестник,
своя хляб - като траверса чер.
И прехвърляха чакъла гладни…
А понесъл викове и смях,
влакът от Берковица по пладне
весело прелиташе край тях.
Махаха деца, надули свирки,
викаше ги не един вагон.
Те оставаха при свойте кирки,
при опушения стар кантон.
И потта в очите им лютеше.
Задушаваше ги зноят зъл.
Не траверси - мъката лежеше
върху острия горещ чакъл.
Бях дете. Но с болка непозната
гледах как копаят и мълчат…
Тук за първи път се вби в душата
остър като кирките - гневът.
ДУМИТЕ
Когато си спомняме преживяното,
думите ни приличат на стара риза -
поизмачкана, с дъх на отминали дъждове,
с ехо от песен на синигер, заскачало по корниза,
по утринните гласове.
Приличат на пръстен, носен от жена любима,
потъмнял, с камъче като капка, по която се стичат небесата.
Може би възрастта е виновна,
но когато седнем с някой близък или с приятел,
по-често казваме „имаше”, отколкото „ще има”.
Имаше едно море,
имаше път, който се качваше между жужене на пчелини,
имаше бриз, който обичаше,
легнал по гръб, върху вълните да се люлее,
имаше зора, през чийто брод никога вече няма да минем
и да се приведем, за да се поклоним на своя ден, отразен в нея….
Ние сме наети работници на един господар, наречен Спомен,
и когато вечер си лягаме с болка, надежда или утеха,
оставяме нашите дни да висят в дома му огромен
като проядени от молеца на слънцето дрехи….
ОТЛИВ
Със лист тръстиков бризът тънко свири
и спрели на брега, си мислим ние:
каква ли глъбина пред нас се шири,
какви ли красоти и тайни крие?
Но дойде отливът. И изведнъж
изплува дъното - студено, сиво.
Как плитко е било! Нашир и длъж
потрепват водораслите лениво.
И няма красоти, ни тайни тука
и даже раковина не блещука,
захвърлена от нечия ръка.
…Дали и с чувствата не е така?
КАЗИНО
Засъхнал мед по устните.
В дланта ми - глухота.
Аз викам лятото, а то не отговаря.
И с неочаквано избухване, когато
светне фара,
пред мен се вдигат и кръжат листа…
Кой ще ми върне утринния дъжд,
засветил в твоята следа?
Кой ще ми върне нощните пристанища
подир веслата?
Кой ще ми върне птицата,
която с перушина златна
сега гнездо си вие върху сънищата на града?
В казиното заглъхва някакво
безкрайно болеро.
От проснатите мрежи отражения
на облаци се сцеждат
и върху скърцащия кей рибарите
нареждат
следи от пяна и кошове
със подскачащо сребро…
Назад не се обръщай и вика
на ветровете заглуши.
И заглуши свистенето на пясъка,
на юг понесен.
В душата ти какво се ражда? Песен?
Седни и с капки дъжд
върху прозореца я напиши…
ОЛОВНИТЕ ВОЙНИЦИ
На Стоян Каролев
О, вие никога не сте били играчки!
През сънищата ни вървяхте с раници на гръб.
Дъждът отмерваше тревожните ви крачки,
налял окопите ви - до самия ръб.
Мечтаехте съдбата в трясъка на боя да ви види,
пленени знамена да лягат пред нозете ви с поклон,
а ето ви сега- забравени, безноги инвалиди -
под пейката лежите като в прашен пантеон.
Сърцето не очаква вече подвизи и чудеса.
Лафетите ръждясаха. Замря на барабаните гласа.
Тръбачът до студена пепел дреме.
И само нощем, над затихващата глъч,
един войник, навярно смахнат, се надига да поеме
маршалски жезъл - бледен лунен лъч.
ВАТЕРЛО
Нощта ще носи на ръце убитите с тела окаменели
и цвиленето на конете ще тече по сивите лица.
А после пукотът на вишневите пъпки ще разбужда тъмните селца
и гарванът ще смята дълго за очи лайкучките, край пътя разцъфтели.
Ще вдигнат от пръстта на нашите окопи глинеста грамада
и даже във трева превърнати не ще се върнем никога на тоя свят,
защото лъв, от нашите оръдия излят,
над Ватерлоо ще лежи, подобно цербера пред портата на ада.
О, императоре, на кръв и слава сит,
дали в часа, когато те проклина
звънът на сабята по стремето на конника убит,
душата ти печална над окопите снове,
или отърсваш със досада от разкошната си пелерина
полепналата плесен на предсмъртните ни викове?
ИЗРЕЧЕНО ШЕПНЕШКОМ
Самолетният гръм ни върна
тая лудо примамваща вис…
Позволи ми да те прегърна
със ръката на нежния бриз.
Градовете - библейски птици -
с магистрали си правят гнезда…
Позволи ми да бъда искрица
подир тленната твоя следа.
Като дим разпилява ни пътя
между писти и железа…
Позволи ми да скътам смеха ти
в мълчаливата моя сълза.
На кого ще оставим завети?
Пощади ни, о, суета! -
ние бяхме звезди, в полет слети,
и изчезнали над света…
СЛУШАЙ ДЪРВЕТАТА
Слушай дърветата в парка: свирукат
с тъмни, от рентген размити гърди.
В своята флейта подухва капчукът
и пред нозете му локва мъжди -
празна паничка на просяк. През шума
пушек се вие над глухия свят.
С вятъра, с мрака - с кого да продумаш? -
Празни гнезда и градини без цвят.
Може би чакаш да мине вихрушка,
да те издигне с ехтящи крила
там, дето тежко в небето се люшка
ято от врани - и чезне в мъгла?
ПТИЧИ СЛЕДИ
Гледай: по тия баири,
върху снега заискрил
тънки дантелени дири
птичи рояк е редил.
Сричай ти зимната мисъл. -
С тънко перо от лед
странен поет е написал
своя най-хубав сонет.
ЯТО
Ятото е есенно дърво -
вятърът го брули и листата му развява.
Пълна с писък и тревоги вис,
гибел ли си ти за него или тържество?
Падне птица - мигом светнал лист -
и пътуването към безкрая
продължава…
БАВЕН ВАЛС
Зимният лес в своя скрежен дворец ни покани,
дето започна в зори фантастичния бал.
С черни наметки в небето танцуваха врани
и между тях се развяваше твоя воал.
Голи дъбрави издигнаха тъмни валдхорни -
вятърът, грабнал ека им, го връщаше пак.
Ние кръжахме на техния ритъм покорни,
палехме звездни огнища по младия сняг.
Сякаш в магия дворецът на скрежа се срути.
Зимният здрач сред руините вечер върви
с поглед бездънен. И в нашия спомен се лута
бавният валс на снежинки над ледни треви.
ПАЗАРЪТ НА БЪЛХИТЕ
Последен купувач - след всички нас -
ще мине вятърът с торба мъглива.
Ще купи слънцето, което си отива.
Ще купи вик на влак и птичи глас.
Ще купи сребърните балеринки на дъжда.
Ще купи параходната сирена
и в джоба си ще сложи като смачкан вестник
Сена,
ведно със отраженията на града.
Тогава аз край пътя ще поседна,
за да продам сълзата си последна -
но той ще се отвърне настрана,
защото в здрача, който с мене скита,
дори и на Пазара на бълхите
сълзата няма никаква цена.
——————————-
Пазар на бълхите - вехтошарски пазар в Париж
ВАЛИ ДЪЖДЪТ НАД КАРТАГЕН
Вали дъждът над Картаген, не спира.
Руините изчезват, пътят не личи.
А от парче мозайка в теб се взира
антична птица с питащи очи.
До тоя бряг ли спираха високите триреми
и пламъци се гонеха по стъпалата
на запуснати дворци?
Тук ли на цезаря непобедим за шлема
високогърдите робини сплитаха венци?
Пустинна шир. И под дъждовните литаври
отломки, от ръждив бръшлян пленени,
колона срината, на невестулка трон.
Край огъня седят чергари - маври
и подир слоновете уморени
печален, сам - залита Сципион.
БЕЗКРАЙНОСТ
Човекът, който вече отпътува,
адрес не ни остави. И видях
на Пътя млечен седнал, да събува
обувките си, сребърни от прах.
Дом ще му стане някой облак летен
и няма да те буди от безкрайността -
да ти чете по телефона стиховете,
които е написал през нощта.
Следите самолетни ще са жици,
накъсани от прелетели птици,
и през пролуките ще чуваш ти
как идва ек от звездната пустиня -
и стих, подобно пеперуда синя
край светлинката на прозореца ще се върти.