КАРКАРИЯ

Александър Попов

Родната ми къща гледаше на юг към тоя родопски рид, надвиснал над западния край на Тракийската низина. Дотам стигаше моят кръгозор през цялото ми детство и юношество. Приемах това като даденост, без отношение към моя живот. Не можеше да го направи нито по-добър, нито по-лош. По някое време дори престанах да забелязвам Каркария. Все едно не съществуваше.
Години по-късно се установих в Чепинската долина. Сега този рид ограничаваше моя кръгозор от север. Стоеше си от памтивека на това място, все същият, умислен и безразличен към живота, който кипеше в подножието му.
Веднъж тръгнахме нататък за малини. Ха тук, ха там, докато не възлязохме на билото. Напълнихме кошничките и седнахме да починем. Но нещо ме теглеше към близкото връхче. Озовах се там и отправих поглед към низината. Водите на Марица проблясваха през тополите. Там някъде в простора се губеше моят град. Провидя ми се сякаш и старата ни къща, с кепенците на прозореца, вторачен на юг. Изпитах странно, необяснимо вълнение. Обърнах поглед към Чепинската долина, над която стърчеше връх Острец. Вълнението ми растеше, но не можех да го определя и да го назова. Стоях дълго там, загледан ту в едната, ту в другата посока, докато не ме повикаха.
В последвалите години все по-често отправях поглед към Каркария, припомняйки си онова смътно чувство и се питах какво всъщност го бе предизвикало? Бях вече изкушен от писането. Занимаваха ме хорските мисли, чувства, съдби. А се оказваше, че не съм съвсем наясно със себе си. Какво бях изпитал и преживял наистина там, на билото на Каркария?
В новелата си “Тристан” немският писател Томас Ман влага в устата на героя си, писателя, следното откровение: “На тая земя мое неотразимо призвание е да наричам нещата с истинските им имена, да ги накарам да заговорят и да озарявам всичко несъзнателно. Нещо мъчително неотразимо ме кара да тълкувам, да давам израз и да довеждам до съзнанието на хората цялото битие наоколо.”
Трябваше да измъкна това преживяване от подсъзнанието си, да го изкарам на светло, за да се освободя от неговата натрапчивост. Моят усет за пространство ми подсказа да тръгна от новата и различна гледна точка - високото било на Каркария. В детството си бях гледал мощния родопски рид откъм низината, от позицията на едно слабо, плашливо и немощно същество. Може би тая гориста и камениста грамада ми е действала потискащо, без да го съзнавам. Сега бях стъпил върху нея, тъпчех поляните й, берях плодовете й, поемах с пълни гърди смолистия й дъх. В някакъв смисъл тая грамада ми беше подвластна и това повдигаше самочувствието ми. Бях прекрачил чертата на привичния си кръгозор, както от севера, така и от юга и се чувствах по-самоуверен и по-свободен от всякога.
Но моят усет за време ми подсказваше и друго. На север беше заложено миналото, на юг - настоящето. В едната посока бе младостта с поривите, мечтите, заблудите си. В другата - зрелостта, обръгнала на всичко, трезва и скептична. В оня далечен час бях прехвърлил вече билото на своя живот и заслизал надолу. Под мен трептеше в лятната мараня миналото, наред с настоящето. Над мен се извисяваше кристално ясно небето, усмихнато и добро, готово сякаш да ме приеме в обятията си.
Там някъде ме очакваше бъдещето…