ПСЕВДОНИМ: О.ХЕНРИ

Роман Федичев

превод: Георги Ангелов

Уникални са животът и творческата съдба на този, когото всички познаваме и обичаме под измисленото име О.Хенри.

И днес може да се спори какъв е бил в действителност Уилям Сидни Портър, роден през 1862 г. Авантюрист? Злоупотребител и крадец? Или пък честен, талантлив человек, с отзивчиво и ранимо сърце, на когото било съдено да се роди във време, когато по цяла Северна Америка успехът съпътствал само онзи, който можел по-бързо да извади колта си от кобура?

Но споровете са само съперничество на различни гледни точки. Най-верният отговор са неговите разкази, цялото му творчество, пълно с искрящ хумор, тъжна усмивка и носталгия по Човека.

Животът на Били Портър, както и всеки живот, бил изтъкан от загуби и придобивки.

Първата загуба - майката. Тя умряла, когато момчето било едва на четири години. Тя умряла, когато момчето било на четири години. Това не обещавало нищо добро за малкия Били, чийто баща бил погълнат от идеята да създаде «вечния двигател». Всяка година Олжерън Портър изобретявал ту квадратно колело, ту дървен самолет и поливал всеки неуспех с уиски. Нямало кога да се занимава със сина си, той просто не го забелязвал.

Момчето било научено да чете и рисува от леля си Лина, сестра на покойната му майка. Именно училището на леля Лина по-късно помогнало на Били да стъпи на краката си - той научил половината от трите хиляди рецепти от фармацевтичния справочник на чичо си Кларк, собственик на аптека, издържал изпита и бил приет в Обществото на фармацевтите на Северна Каролина. Той получил не просто диплома, а същата диплома, която после ще помогне на Били Портър, затворник № 30627 от затвора на град Кълъмбъс в щата Охайо, да стане помощник на затворническия лекар, а не да се окаже затворник трети разряд, което би означавало, по признането на самия Били, директен път към моргата.

Втората загуба била фалирането на малкия вестник  «Ролинг Стоун», който, купувайки го, Били Портър мечтаел да направи най-популярното издание на Югозапада. Той се разорил, както и доверилите му се съдружници, но главното - фалирането на вестника означавало творческата несъстоятелност на начинаещия писател.

Приятелите му се опитали да смекчат удара, убеждавали го, че има талант, но Били заявил честно: «Хората не харесват това, което пиша. Значи не мога да пиша… Така че нека поне от мен да излезе добър съпруг и баща».

Но не му било съдено да стане и порядъчен семееен човек. Заемайки поста на касиер в Националната банка в столицата на Тексас, той станал заложник на собствената си доверчивост. Длъжността му изисквала да спазва буквата на закона, но Били, разчитайки на честната дума на управителя на банката, дал пари на един от клиентите не по полица, а с разписка. Финансовият инспектор веднага открил нарушение - разписката се оказала незаверена при нотариус. И макар че парите след няколко дни били върнати в касата, Били Портър бил осъден на пет години затвор. Не го спасило дори бягство в Хондурас и Мексико - той се върнал при умиращата си жена, за да бъде арестуван в деня на погребението й.

Затворът на град Кълъмбъс.

Зловония. Човешка кръв. И смърт… много смърт.

За Америка от края на XIX век това били времена на големи преселения, усвояване на нови земи, борба на всеки за свое място под слънцето. И в тази борба рядко някой следвал християнските заповеди, по-често тържествувал принципът: «Бог високо, президент далеко…» Призрачната надежда за бързо забогатяване рано или късно довеждала «каубоите на успеха» тук, в тази бърлога на смъртта. И колко можел да струва тук човешкият живот? Нищо!

Вчерашните разбивачи на сейфове, грабители на банки и пощенски коли, вдъхващи ужас на цели окръзи, конекрадци, насилници, убийци - станали събеседници на Били Портър, с тях той споделял скромната си закуска и манерката със спирт в кръг. Колко истории, колко човешки изповеди чул помощникът на затворническия лекар! И колко съдби минали пред него в този каменен чувал! Вече не можел да ги задържа само в себе си. И Били Портър си спомнил, че някога се е опитвал да пише разкази…

«Мъгла в Сан Антонио», «Сделка», «Санаториум на ранчото» - тези разкази били написани нощем, на свещ, под тежките въздишки на затворниците. В тях липсват описания на натрошените кости на крадеца на елмази, когото Били и доктора се наложило да връщат към живота, няма ги стоновете на силния индианец Джо, който бил пребиван до загуба на съзнанието през ден, за да се убедят наистина ли ще изкара така две години.

Преписвайки разказите си на чисто, Били заставял себе си да забрави този живот около него. Опитвал се да забрави самия себе си. Да погребе реалността. Да не си спомня за нея.

Разпратените по редакции ръкописи били подписани с псевдонима О.Хенри.

Ще минат няколко години и критиката ще нарече О.Хенри «американския Киплинг». при него ще дойдат успеха и славата. Но никога той няма да измени на думата си да забрави истинското си име. И нито в един от разказите му няма да намерим описания на изпитанията, които в действителност се наложило да преживее този човек.