ПЕШО
Старият робот Пешо седеше на една купчина пръст край реката, замеряше с камъчета ококорените жаби и бавно отпиваше от масльонката. Той мислеше. Позитронният му мозък работеше на пълни обороти и регулиращите системи едва смогваха да го охладят. Да, Пешо мислеше и имаше сериозно основание за това.
В семейството роботът бе от около триста години. Изпълняваше всякакви функции: чистеше, переше, гладеше, готвеше, сервираше на масата, грижеше се за градината, посрещаше и изпращаше гостите, и така нататък, и така нататък. С две думи - момче за всичко. Изпълняваше си съвестно задълженията и всички бяха доволни, а и той от себе си. Та нали за това бе създаден - да служи.
Поколенията се сменяха. Раждаха се деца, които порастваха, женеха се, създаваха потомство, след което остаряваха и умираха. Наследниците им на свой ред се женеха, имаха и те деца и всичко се повтаряше. Само роботът Пешо си оставаше непроменен и сякаш току-що калайдисан.
Но, напоследък имаше проблеми. Младата господарка много обичаше розите и за да я зарадва, през нощта, срещу рождения й ден, влезе с остра ножица в градината. Когато на сутринта тя се събуди, стаята й приличаше на розариум. Пешо стоеше като забит пирон и недоумяваше защо иначе толкова милата господарка, подскача край него, врещи и се пени.
Друг път, като правеше маска на доста оредяващата коса на стария господар, роботът се сети за думите му, че зеленият цвят успокоява изморените му очи и реши приятно да го изненада. Когато старият човек се видя в огледалото, с ужас откри, че оскъдните му кичури са придобили цвят на млада люцерна.
Една вечер, след още няколко такива гафа, Пешо подслуша разговор, който сериозно го разтревожи. Канеха се, меко казано да го пенсионират. По-точно: ,,Да изпратят тази стара консервена кутия за претопяване”.
Затова сега мислеше и то здраво. След като изцеди и последната капка от масльонката, нещо прещрака през чиповете на мозъка му и решението на проблема премина като кълбовидна мълния през него.
Наскоро в градчето бе идвал цирк и малкото господарче, възхитено от лъвовете, постоянно настояваше да му купят лъв. На родителите му им бе писнало да му повтарят, че такъв звяр не
може да се гледа у дома, но обясненията им не задоволяваха петгодишното хлапе.
На другата сутрин слънцето се показа през прозореца на детската стая и лъчите му се заиграха в огнената грива на един миниатюрен лъв, разхождащ се нервно в малка клетка, поставена на масичката до детското креватче.
А старият робот Пешо седеше на купчината пръст край реката, доволно отпиваше от масльонката и гледаше как водата бавно отнася остатъците рижава козина на съседския персийски котарак.
