КРЪГОВРАТ
КРЪГОВРАТ
Увиснали са моите рамене.
Майка ми
на мен отстъпи своя слънчев дял…
Много ми тежи.
Дъщеря ми в люлката заплака.
Трябва да я утеша.
Своя слънчев дял й завещавам.
Тя мълчи –
значи в своя избор не греша.
ВЕРУЮ
Вървя по пътеката – струна –
на търкулнатия хляб.
Пътят е истински.
Истински съм аз
и моят свят.
И всичко между нас –
и цветята,
и тревите,
и буренът…
Всичко тук
на себе си прилича.
По този път
умората е мъдрост,
загърната във ватенка.
ПОДВИГ
Ведри и сини са моите небеса
с облачета пухкаво бели.
Дните ми са слънчеви коне,
подковани с прости чудеса
в редици от повтарящи се недели.
Аз съм стожер
в този кръговрат – необятен.
И дните ми,
под чиито копита се рони едро зърно,
са свързани с мен.
Всеки кръг – безвъзвратен –
оставя след себе си стъпкана слама,
а върху хляба на сития ми ден –
една въздишка топла, голяма.
После –
всичко като утолена жажда минава.
Отнася ги оня вятър –
хладен,
хлебен,
потребен.
ПЪТУВАНЕ ВЪВ ВРЕМЕТО
Всички пътища ме водят
по посока на дълга.
Много търсих, не намерих
краищата на кръга.
И желанието, и дългът ми
са осукано въже –
за звездите закачено
като люлка на дете.
Аз глада си с глад насищам
и усещам жажда.
Все еднакво съм облечен
и на смърт,
и на сватба.
* * *
Щом се върна със изцапан поглед
изчисти ме с пламък от звездите.
В пазвите си – мой барутен погреб –
заличи на дните ми следите.
Щом поискаш с простички вълшебства
потърси в душата ми вратичка –
отключи безгрижното ми детство,
виж дали на мене то прилича.
Със такъв кураж, със поглед грапав…
Може в джоба си да стиска камък…
Знам ли накъде ще го запрати.
ПОСВЕЩЕНИЕ
На Мария
До белега от опнати вериги на дълга
следа от твойта ласка още нося.
Завързвам непокорния си порив
със укорите на жена си,
а коня галопиращ във кръвта ми
синурите тъпчи.
Посоките се сливат в стръмнина.
Вярност вече в мене не остана.
В скуката я разредих и дадох на жена си.
Ела!..
Тръгни по мойте вени.
По пътя към душата ми
приготви се за голяма жажда.
Знам. Жена ми ще поиска да те спре.
Но тя няма власт
над сънищата ми.
* * *
Една вечер няма да се върна.
А ти не плачи.
Пресей брашно от смляното упорство
и от него хляба замеси.
Дорде се опече в жаравата на твойто безпокойство,
една сълза ако потече,
ти не я бърши.
Знай – тя е моята солена жажда,
неутолена със праха на моя път,
тя е една капка от млякото на млечния път,
довеяна тук от оня хладен вятър,
който в нас събужда песента на струните заспали,
и във припева брои истинските ни лета –
минали,
оставащи.
Изправи глава. Пресмятай…
А сълзата нека се търкулне
върху поривите мои,
изкълнили у тебе,
върху пазвите издути с оня вик,
с който всички сме заченати.
ЛЪЖОВЕН СВЯТ
Изгревът –
без преструвки обеща да ме прегърне.
Залезът – да бъде пламнало небе.
Уморената минута мъдрост обеща.
Две лъжи пък – да се слеят в истина.
Дъщеря ми ме прегърна – вместо изгрева.
А от обичта на мама…
Да! – небето пламна…
Не се овъгли…
Уморената минута се разсея в дим.
Посадих дръвче.
И разбрах,
че някому и аз съм необходим.
ДЕТСКИ ВПРЯГ
Удрям и подканям свойто конче,
пред помийна яма щом се спре…
Хайде, мило конче, да прескочим!
Горе гледай! – тъй е по-добре…
Виж – луната дюля е зелена,
вечност от звездите – детски зъб…
Чакай малко – нека да си взема
и сълзи от детството за път.
С болка в коленете щом заплача –
никой да не мисли, че съм луд.
Във торбата ми освен погача
мъжка мъдрост имам, чесън, лук…
Хайде, мило конче, сбирай устрем –
вече всичко имаме за път!…
В границата между днес и утре
да забравим, че ни дебне смърт.
С тебе, мило конче, ще препускам
под това небе от зной и сняг;
черно-бели нишки ще усуквам
във камшик за моя детски впряг.
А когато всичко ми омръзне
и смъртта намери път до нас,
ний отново с тебе ще възкръснем
под завивката на нечий глас…
* * *
С шепите на своята тревога
търся корен в пепел от мечти.
Божичко, без корен как ще мога?
Тази пепел как ще ме крепи?
Мен ръка с една любовна ласка
ме подпира под това небе.
Вика ми: мечтата ще порасне,
ти опри се на това дете!…
Колко време ще съм прав – не зная.
Искам и да съм баща достоен.
Аз страха си в мрежите на паяк
плахо тъпча и не съм спокоен.
* * *
Утрото в мене надеждата ражда.
Тръгвам. С лакти си правя место.
Нощем пък съвест вини ме във кражба…
Мамо, кажи от какво съм тесто.
Губер жена ми да купим поиска –
нужен за моя душевен покой.
Казвам: “Напразно парите си пръскаш.
Друго е нещото… Тука е то…”
Мамо, защо ли не можем се вмести
аз ли в живота, живота ли в мен?
Често не мигвам до късно през нощите.
Питам се, мамо – защо съм роден?…
Вие със татко заминахте. Сам съм.
Сухи са мойте очи пещери.
Зная – не трябва да плача… Баща съм,
мамо, аз вече на две дъщери.
Татко поне във съня ми изпращай,
моля те, мамо, аз моля те много!…
Щом се почувствам самотен, нещастен –
без срам пред него да плача ще мога…
* * *
Даже и от себе си аз скришом
наблюдавам се с очи на хищник.
Във душата ми – велико нищо.
И миражи, дето сам измислям.
Все очаквам нещо да се случи –
в броеницата зърна се нижат.
Със език червен на бито куче
все тъй сол от раните си ближа.
И разравям всичко – търся смисъл.
Нищо не намирам, но живея.
Радвам се на малката си сила,
че съм жив и мога да се смея.
