Александър Мавродиев

ПОЛЕТ НАД ГРАДА

Майка ме сънува, че умирам…
Невъзможен и невероятен факт,
но сънят доброто не подбира,
в него си сред светлина и мрак.

Натежават някъде везните.
Изненадан си, че иде злото
от незнайно място скрито,
пообърква ти живота.

Мъката, щом легне на душата,
почва да те гони с остър нож -
ти политаш бавно в синевата,
а под тебе - приказен разкош.

Къщите са мънички кутии,
там, в едната ти отдавна спиш,
здраво хванат в сънната магия,
без да знаеш накъде вървиш.

Ти не чуваш как вратата хлопва
и как влиза майка ти, горката,
как за миг душата й се стопля,
че ще слезеш скоро на земята.

Тя изчаква този сложен полет -
на душата ми голямото мечтание…
Пропъди съня си, мамо, аз те моля -
и това във времето ще стане.

НЕОЧАКВАНА ПРОМЯНА

Аз не зная какво ще се случи
с тази дума, наречена утре…
Най-подробно нещата проучвам
и с въпроси се самозатрупвам.

Предпочетох да ме прескочат
тези, дето набрали са смелост,
Затова днес от нула започвам,
както къщата от темела.

И на него пак тухла след тухла,
а редът им през ред ще повтарям.
Бяла риза на покрива, чухте ли,
на дома си аз вече поставям.

И говоря със старите майстори.
Все доброто в живота избирам.
Трудни думи - от трудно щастие
в този дом, но да извира.

И когато капаци червени
ръб оформят с варосани краища,
знам, и хора ще дойдат при мене
и от някого поздрав ще пращат.

Ще ме слагат в средата, златната,
до милиметър дори ще измерват…
Точно тогава ще искам обратното -
да си остана в темела.

САМОСЪХРАНЕНИЕ

Незавидна съдба - без пътека и корен,
своя воля до днес ти не си имал.
Два живота да бяха, пак ще повториш
коловоза отъпкан от волски копита.

Ще се хванеш за фустата на мечтите,
от които се ражда детето - щастие.
И от семейни премеждия до самотата
ще очакваш да каже някой - здрасти бе!

Чаша вино навярно ще му предложиш
от реалния свят, срещу слънцето зряло.
За съдбата му ще се поразтревожиш,
че и там по същия път е вървяло.

И живот, и мечти, и надежди повторни
се изпречват, та празното в теб да запълнят.
В самотата самичък почти е позорно,
а със някого - рана в сърцето тъмна.

И остава ми само да бъда влюбен
до козирката с неискрени фрази…
Моя обич, безвъзвратно ти си изгубена,
всичко друго е от самота пазене.

БОТЕВИ ТЪРЖЕСТВА

                       На Богомил Тодоров

Несъмнено, това е
от годините смутни.
Нещо те приласкае
със възможности чудни.

Преболява и радва.
Мисълта се редува:
От позора до славата
щеш - не щеш - съществуваш.

Със живота говоря
като с книга огромна,
все във нея се ровя,
но какво да запомня?

И му казвам: Животе,
ти нали си със име?
Как така и на Ботев
черна котка премина?

И стоя, и се чудя
на делата му сложни…
Неприятна принуда
за щастлива възможност.

В КЛАДЕНЕЦА НА ЖИВОТА

Под четири гроба е водата,
сега така необходима.
Ще се върви, върви нататък
и край навярно пак ще има.

За мои - твои - не говоря.
В добри скали аз се намирам,
макар че ветрове се борят,
аз продължавам и не спирам.

Сега съм стигнал до средата
и въздухът се поразрежда.
Увеличавам празнотата
на кладенеца си - надежда.

И в кухото над мен се взира
на облачето пелената,
което и не подозира
как ще ми дойде под краката.

Длетото блъска остро чело.
Чукът след него коментира:
идеята е вече смелост,
но кой ще я реализира.

Навсякъде. И под земята
като къртица да се ровиш,
едни оправят си лехата,
за напояване говорят.

Те чакат до вода да стигна
и после да й се порадват…
Но този път глава ще вдигна
и ще я пазя с гола брадва.