СЕГА ГУБИМ ПОВЕЧЕ, ОТКОЛКОТО ПО ВРЕМЕ НА ВОЙНАТА!

Откъси от изказване на Конгрес за борба с алкохола

Иван Дроздов

превод: Георги Ангелов

Литераторите винаги силно се затрудняват, когато ги молят да се изказват. Ние сме свикнали да пишем.
Сега се ускорява процесът на унищожение на руския народ. Кой е виновен? Самите ние. Какво да се прави? Да се работи! Противникът ни не може да преодолее трудовата ни енергия.
Трябва да се работи, но и трябва да се покаем за онова, което не направихме, не догледахме, което дадохме на врага.
Ето, на протестна демонстрация у нас не излизат повече от сто хиляди. Защо не милион? Във Франция излязоха седемстотин хиляди и смениха правителството. Не бих казал, че там е добре.

Каква е разликата в действията на война и сега? През войната съм бил летец, станах командир на артилерийски взвод на 20 години. Ние не бяхме зомбирани, не се намирахме под атаките на телевизията, както сега. Хората бяха ясни и чисти. Воюваха, загиваха, побеждаваха. Десет хиляди души губеше страната на денонощие. Само на фронта загинаха 22-23 милиона души. А колко в тила? Само в Ленинград за четири години загинаха повече от милион.

Но сега губим повече!

Губим неродилите се деца, и медицината помага за това.
Алкохолът, пушенето, наркотиците са оръжие за масово поразяване, което по-рано липсваше, то започна да действа сега, в наше време. Ние се намираме на предната линия, борим се за най-важното. Борим се с враг, използващ оръжие за масово поразяване, за каквото мечтаеше Хитлер. В Питер кавказец, собственик на завод за бира е толкова напълнял, че не може да се движи, а трите му дъщери са наркоманки. Това също е ново. Аз съм над 80 и не съм виждал подобно нещо. Не знам как ще се спасим. Тук бих включил и телевизията, вестниците, радиото. Някога работех във вестник, по онова време вестниците се занимаваха със съзидание, осветляване на съзиданието. А сега? Насилие, разврат, катастрофи, убийства - само разрушение. А кои са водещите по телевизията - такива като Сванидзе, Познер и пр. Създават се условия, при които жените да не раждат. Майка ми е родила 12 деца в гладните години.

Не искам да ви внушавам униние и тъга. Имало е и по-лоши години. Били сме 6 милиона, а грузинците 12. Да си спомним какво е казвал Гогол: “Ако в Русия остане поне един малък чифлик - Русия ще оцелее”.

Гост от Австралия ми каза, че моите книги се продават в Сидни. А у нас ги няма. Защо?
Как живее съвременният писател? Наскоро излезе голям том от “Енциклопедия на руския народ”. Там има всичко на всичко шестима писатели от Санкт Петербург! Сега, за да се издаде книга, трябва да се платят 70-80 хиляди - това за малък тираж.

Пристигнах тук след смъртта на жена ми Надежда, написах книга за Шичко. След година Генадий Андреевич Шичко си отиде. Ние си пишехме, и Люция Павловна ме учеше как да свикна да живея сам. Пристигнах при Углов, наминах при Люция Павловна да се посъветвам и останах завинаги.

Ругаеха ме във всички вестници, гонението беше с всички средства. Внезапно, с помощта на Полянски, ме назначиха за главен редактор на издателство.
Фьодор Григориевич занесъл в издателство “Правда” ръкописа на книгата си “Сърцето на хирурга”. Редакторът на “Правда” ми позвъни и насочи Углов към нашето издателство. Фьодор Григориевич дойде при мен с жена си. Разговаряхме дълго и разбрах, че книгата трябва да излезе. Тя беше за първи път издадена от нашето издателство, и после преиздавана много пъти в различни страни. 

Работих пет години като главен редактор на издателство “Съветска Русия”. Издавахме по 350 книги на  година. Всичко трябваше да се прочете от кора до кора. По книга на ден!

Когато заживяхме заедно, Люция Павловна ме попита: “Ще пишеш ли?”. “Не съм ли заслужил почивка?” - питам я. “Не, ти не можеш да не пишеш. Виж какво е времето. За тази война не си писал” - отговори тя.

Първият ми тукашен роман “Баронеса Настя” потръгна леко. Изненадах се, че пиша както в младостта - по три страници на ден. А на компютъра започнах да пиша два пъти по-бързо. За половин година написах романите “Лесните милиони”, “Голгота”, “Похищаване на столицата”. “Дубинушка” е последният ми роман. Особено добре вървяха романите ми-спомени. Написах романа “Последният Иван”, подарих го на Искаков. Той каза: “Този роман ще живее, по него ще изучават историята”. Още по-голяма похвала получих от Фьодор Григориевич Углов, който на своята 95-годишнина каза: “Аз прочетох «Баронеса Настя» два пъти последователно”.

След войната работих няколко години като кореспондент. Забелязаха ме, Василий Сталин ме покани за свой помощник. Мислех си, че Василий често общува с баща си, а той ми казва: “При баща ми ме пускат веднъж на три месеца за два часа”, Разбрах, че страната е окупирана. Сталин е имал сила по време на войната, после я изгубил.

“Окупация” е роман-спомен. Cега работя над романа “Разглобяеми мостове”. За 17 години написах 10 романа.


в. “Соратник” № 111, 2005

(със значителни съкращения)