ПЕХОТИНЕЦЪТ

Владимир Берязев

превод: Георги Ангелов

Иван, Сергей и  Николай - всички  редници…
Из песента на Н. Шипилов «Пехота»

С Николай Шипилов се срещнахме на стълбите на ДК «Строител» през есента на 1979 година след поредните четения и спорове на литобединението. Бях съвсем млад, той наближаваше 33,  беше в пълния разцвет на силите си, с красотата и обаянието на смел войник, с разкошен баритон и с обичайната си едва забележима иронична усмивка. Той - врял и кипял, и живеещ бурно - ме смути с няколко  фрази за тогавашното политическо устройство, за Ленин и Сталин, а после изненада и всички, казвайки, че по молба на директора на ДК «Октомврийска революция» наскоро е написал песен за поредната съветска  дата и е получил за нея (страшно е да се помисли!) шестдесет рубли. Това при моята тогавашна стипендия в Нархоза от четиридесет рубли. 

Още тогава той имаше свита: слушатели и слушателки, събратя и събутилници, почитатели, разбира се, но сред своите приятели-поети от знаменития новосибирски ъндърграунд от 70-те години не се открояваше с нищо особено. Да кажем, когато Анатолий Маковски откри за мен Александър Денисенко, той не каза и дума за Шипилов, който му беше просто близък приятел, пишещ проза и нелоши песни. Но от друга страна, на тогавашните студентски сватби с удоволствие соло и хорово пеехме романтичната балада «След бала»: “…а един съвсем зелен,/ от късно слънце запален,/ не разбира накъде лети, къде е попаднал,/ и пред самите врати на рая, внезапно разбира, / че умира,/ как така - след бала, / след бала…,” без да знаем кой я написал, кога, къде е роден и къде живее. Уви, където и да обитаваше Шипилов, без жилище, без регистрация, с години без паспорт, той дори проявяваше лека показност от това, като че ли утвърждавайки и отстоявайки правото си на свобода (да, макар и такава!) и независимост от стройната йерархия на социалистическата държава. Това до голяма степен му попречи да пусне първата си книга с разкази в Новосибирск, но ореолът му на бродяга, бард, изгубен талант много спомогна за признанието му в Москва.

Главно събитие и главно откритие на Общоруското съвещание на младите писатели в Новосибирск през 1982 г. беше именно Николай Шипилов. На мен също ми се наложи да участвам в това съвещание и наблюдавах с какъв ентусиазъм и възторг членовете на голямата делегация от московски писатели (ръководители на семинара) говореха за Шипилов: Какъв талант загива! Никой не му помага! Никой не го поддържа! - мъкнеха го в компанията си, непрекъснато го молеха да пее. Това беше звездният му час. Един от тогавашните секретари на Съюза на писателите на Русия, бившият иркутянин Вячеслав Шугаев се зае да му помогне, да го въведе в голямата литература - за жалост на многото завистници и недоброжелатели в родния Новосибирск. И ето го вече Шипилов във Висшите литературни курсове, ето го представен с голяма (едва ли не половината списание) подборка от разкази в «Литературная учеба» под заглавие «Игра на лото» (1983), след което излезе в солиден тираж  книгата му «Нощно зрение» («Молодая гвардия, 1984).

Няма да забравя как моя тогавашен съкурсник в Литинститута, а сега световно известен драматург Николай Коляда, се носеше с броя на «Литучеба» по общежитието на Литинститута на улица Добролюбов 9/11, и показваше на всички, четеше на всички, убеждаваше всички, че това е почти гениално или направо гениално, а разказа «Игра на лото», според мен, знаеше наизуст. Шипилов скоро се появи в нашето общежитие, на него, като слушател във ВЛК, му дадоха отделна стая, а Коляда веднага хукна да се запознава и изказва… и всичко, което в такива случаи душата иска да изрази. Той не беше единствен в този си стремеж. 

Започна нов етап в биографията на Шипилов - с нови буйства, с нови храбрости, с нови легенди, истории, анекдоти. За това време може да се напише увлекателен роман - струва ми се, че пребиваването на Шипилов на Добролюбов 9/11 под закрилата на Останкинската кула не отстъпва по своя размах и яркост на станалото вече легендарно  житие-битие на Николай Рубцов пак там. 

Шипилов за мен  е войник, руски войник. С противниците беше честен, прям, непреклонен, макар че биваше и лукав, и жесток. Компромисите не обичаше. На ректората и ръководството на Висшите литературни курсове не им беше леко, докато учеше Шипилов. Но за Литинститута това е привично. Макар да казват, че днес там има желязна дисциплина и ОМОН ги е хванал. Епохата се е сменила.

Ако историята на страната ни беше тръгнала по-иначе, мисля, че Шипилов би застанал сред класиците на нашата словесност, но, уви, през голяма част от времето си през 90-те той се занимаваше с припечелване на пари от концерти и преводи на чужди романи. Това е логично - литературата в днешна Русия е като просякиня през входа на църква, тя е никому ненужна, достойна само за състрадание. А независимият характер не понася подаянията. Природата му въстава. 

Странно е, че народни любимци и властелини на мисълта у нас стават смешници и клоуни, като, да речем, Михаил Евдокимов, когото, според слуховете, именно Николай Шипилов е направил човек, а личности с ум и талант, носители на истинската национална култура, са принудени да носят кръст, своя кръст.

Пренапрегна се Николай.
Но остана верен на себе си.