БРЯГ

Пламен Павлов

БРЯГ

Край оня допотопен морски бряг
при сипеите зимния градец
и пътя филмовата лента на очакването

в оная морска бездна на нощта
да се промъкваш като сомнамбул
да бродиш мислено по покривите

изпепелени мисли глупави химери
в друг свят друг някакъв живот
отричащ собствената ти материя

нима си друг наистина нали си същият
в кресливото и сиво настояще
в изгубеното бъдеще

край оня допотопен бряг
на споделената
несподелима самота.


 

ГРАФИКА В ЧЕРВЕНО

Слънце
слънце
червен балон на хоризонта

не от мира сего
като Божието слово
като фрагмент от древна скулптура

необяснимо странно навечерие
на необяснимо странен празник

раждането на деня
или нещо
което не се вмества в думите

което очевидно ни се изплъзва
за някакви си части от секундата
или от вечността

нямо и необяснимо предусещане
на оня взрив на чудото
който не настъпва никога

защото слънцето се издига над хоризонта
червеният балон на чудото сам изгаря в себе си
някак си се загубва по някакви си причини

щом стане част от деня
когато забравим за него
когато забравим и себе си

в дневното си самозабравяне.


 

РОМАНТИЧНО

Порив, трепет, непонятни сили,
тайнствена неустоимост,
и романтиката, чистотата -

влюбването е необяснимо,
няма как да е от този свят,
невъзможен полет на фантазията,

бунт насред цинизма на света
с принципната му безскрупулност,
с всичките му мерки за нормалност -

в тази безгранична мръсотия,
власт, пари, и тъпа биохимия,
нещо друго някак си се ражда

в най-невероятни вероятности,
в лунния отблясък върху ножа,
а светът не е лишен от смисъл.


 

***

Възпятата от толкова поети
любов необяснима
магическа реалност
две души
две хубави очи

красиви думи
клишета
откровени глупости

пресичащи се погледи
хормони
цигара танц съседни къщи
улици
места във влака
самолета
в паралелни светове
вселени

в ада на самото съществуване…

Магическа реалност
по изключение
и отрицание
на тези мои празни приказки.


 

ЛУННАТА НЕВЕСТА

Магьосана е тази нощ
от пълнолуние
(сега и тук е сигурно,
че всички други нощи на света са без значение)

дърветата и бледата мъглица
и облаците
и звездите
тишината

бакърено проблясват менците на лунната невеста
безплътното й младо тяло
над света
над земната дребнавост
излъчва всичките недоизказани копнежи

гърдите й потрепват под кенарената риза
пендарите са наниз мънички луни

и тихо ромоли водата от чучурите
на старата чешма
върху тъмната страна на Луната

не самотата сякаш не е нищо повече
от стъпките на лунната невеста
от пръските на лунната вода
от унеса на омагьосаното време

невидимата страна на душата
при пълнолуние.

——————————
* Според една от традиционните български и балкански представи при пълнолуние върху лунния диск се вижда невеста с кобилица и менци. Тази фигура се получава от различната осветеност на лунните планини и така наречените лунни морета.


 

***

Толкова е лесно да се нижат думи
малки произволни думи
да се отразяват мисли
да се произвеждат състояния

този свят е полудял
или поне така изглежда

(и винаги навярно е било така)

глобални бедствия
пандемии несигурност
и тази толкова
напълно незабележима
сянка на смъртта

от всеки ъгъл

усещането за апокалипсис,
отнето ни по милост Божия

и смисълът
и липсата на смисъл

прелитат планини дървета сгради
перфектни малки битови трагедийки
себични драми низост
много низост

и други малки късчета от пъзела -

Човечеството сигурно ще оцелее
със сигурност напълно ще загине
(а промисълът е неясен)

и все пак съществува нещото, което
най-просто се нарича
обич

(при цялата му непонятност
необяснимост и абсурдност) -

по-важно от самия промисъл
от смисъла и липсата на смисъл.


 

РЪЖДА

Ръжда -
цветът на есента,
на меланхолията,
самотата,

цветът на времето
и същността му,

ръжда
върху клепачите,
в съня
и в мислите ми,

гризе стоманата
на клетката
живот…

Ръжда -
духът на моята обреченост
и свободата -

ръжда,
ръжда…


 

***

Напълно напълно случайно съм тук
иначе нищо не е случайно

бях се запътил да потърся нещо

- вече не помня какво -

намерих само познатото усещане
за нечии очи
стъпки
смях
нерви

какво повече…

Мястото не е от значение
поводът не е от значение
аз не съм от значение -

в тази вселена от многозначности
знаците много
премного

са

да ги разчитам
не зная.


 

НЕ Е ЗА ВЯРВАНЕ

В прозореца ми вчера имаше висока снежна
планина
(нима по-рано я е нямало - не е за вярване!) -
изкачвам с поглед, с мисъл, без да мисля
планината,
преброждам всички планини, реки, морета,
прониквам отвъд земната кора
и Космоса…
И пак остава чувството за нещо
неоткрито,
изгубено, забравено, неоткриваемо -

необяснимо състояние
или пък състояние на необяснимост…

А планината вече е изпълнила прозореца
(как беше онова… за Мохамед и планината?)
приижда на вълни, скали, дървета
и подземни тласъци…

А днес прозорецът е празен
(нима я имаше онази планина -
не е за вярване),

не е за вярване.