СЪН

Младен Исаев

…Само сън или истина беше?

Аз вървя през зелена ливада.
Дъщеря ми - шестнайсетгодишна -
така весела с мене върви.
Упоена, тя диша и диша
аромат на цветя и треви.
Ветровете развяват златистата
й копринена мека коса,
ветровете отронват от листите
на дърветата капки роса.
Пеят птици, дървета и ручеи.
В златен дим всеки цвят задимя.
И се слива във светло съзвучие
всичко живо на тая земя…

Но отнякъде
спуща се мълния.
Черен дъб към небето расте.
По очи, цели в ужаси пълни,
пада моето светло дете…
Дали век сме лежали - не зная.
Пак вървим. Но къде е дома?
Кой ще каже къде е оная
благодатна и мирна земя!
Дъщеря ми е гладна.
Дъщеря ми е жадна.
И с напукани устни върви.
Колко сребърен прах е нападал
по дървета, води и треви!

Дъщеря ми, съвсем отмаляла,
е превила от глад рамене,
но докосне ли ябълка зряла,
аз й казвам: не!
И достигнем ли изворче пусто,
и превие ли тя колене
да накваси възпламнали устни,
аз отново й казвам: не!
не й давам дори да откъсне
от ливадите синкав цветец -
ураганът е всичко поръсил
с тоя сребърен лъскав прашец.

Малка моя!
От слабост трепериш,
а очите как тъжно горят!
Но къде късче хляб да намеря
и вода без проклетата смърт?
На ръце те понасям.А няма
нито плод, нито чисти води.
Нощ се спуща бездънно голяма
без живот,
без човек,
без звезди…

Роден глас ли ме тука събуди?
Няма вънка ни ужас, ни смърт.
Дъщеря ми лови пеперуди
сред тревите, които блестят…