Васил Урумов

***

Събуждам птиците в заспалата гора.
Не ми завиждайте, приятели!
Безсъние навярно ме преследва.

1968

***

Изтръгнат миг, кажи къде отиваш?
Върху житата прошумяват сенки.

1969

***

Едно щурче, загубено в тревата,
оплаква самотата си.

Дори и вятърът не смее да въздъхне.

1969

***

Надникнах в много тайни на небето.

Ала езикът на пръстта не разгадах –
от него се научих да мълча.

1968

***

Отпуснатата тетива на слънцето
трепти над овъгленото стърнище…
Невидими щурци възпяват
безсмъртието на тревата.

1968

***

Дълбоки преспи сняг, грундирани от вятъра,
предлагат своите опънати платна.
Брадати борчета оглеждат с нетърпение
старателно измитите си четки,
но слънцето академично закъснява.
Най-сетне! Знак от облачните висоти
и силуетите на предпазливи сенки
изпълват с трепет мълчаливия пейзаж.

***

В оголените клони на дърветата
сияят шепи сняг –
напуснати гнезда на птици.

Перата им сега рисуват приказки
по южните прозорци на сърцето ми.

1969

***

Наричат ме глухарче. Всъщност аз съм
дрънкалка на едно джудже.
Забрави ме… Очаквам да се върне.
Защо си тука? То ли те изпрати?
Кажи: ще дойде ли да ме потърси
или не иска да играе с мен?
Не ме докосвай – мога да заплача.
Ако въздъхнеш – с радост ще умра.

1969

***

Върху стъклото на прозореца повтарям с нокът
чертите ти, но те се губят
в усмихнатото кадифе на нищото,
което чака име.

1970

***

Преди да си отидеш, твоят смях
отекна в стаята – звънлив и кратък.
Останал сам, едва сега разбрах,
че може да се смее тишината.

***

Завинаги, когато си отида,
една звезда ще моли да се върна…

Но ако все пак нещо ми попречи,
не вдигай своя поглед към звездите!

Бих искал да съм въздуха край теб!

Поне едничка глътка.

Туй ми стига.

1967

***

                   В памет на Св. Бабаков

С върха на пръстите си търся отзвук.

Спасителната тишина узрява
от ударите на сърцето ми.

1967, Смолян

***

Водата е притихнала в нозете ми…
Ала събуденото камъче ме сепва:
в часа на задължителната нежност
едно красиво чувство ще умре.

1968

***

Търсачи на подводни рискове,
готови ли сте да се гмурнем пак?

Мълчанието ни очаква:
на дъното лежи онази мида,
която крие всичко
или нищо.

1968

***

Великденчета никнат из полето,
в съседство до самотните къшли.
Очите ми като измити светят
от слънчевия вик: “Добре дошли!”

Надигат се в тревата незабравки.
Притискат се глухарчета до тях.
В угасналия огън пъплят мравки
и търсят нещо, скрито в шепа прах.

***

Възседнал клепоухото магаре,
на път потеглям рано сутринта
и с птиците по свойски разговарям
за разни незначителни неща:

За сълзите на слънцето в тревата,
разцъфнали в жълтурчета сега;
за срещите ми с близки и познати,
за тяхната (и моята) тъга;

за онзи паяк, който ме нервира
с изкуството си на въздушен спец
и спира с тънка реактивна диря
дъха на недоспалия синчец.

***

Не се вълнувайте, бъдете кротки.
Задухат ли попътни ветрове,
сгънете си от вестник платноходка
и с тях търсете нови брегове.

Мъдрец е този, който ви отучи
да порите с ръцете си вълни.
Пазете ги. С какво в противен случай
ще носите бастун на старини?

***

Кажат ли, че вятърът умира
сам на някой недостигнат връх –
тръгнал бих по неговата диря
да му дам последния си дъх.