ОКО ЗА ОКО, ЗЪБ ЗА ЗЪБ

Веселин Тачев

„ Око за око, зъб за зъб… Тези строги, сурови закони били приети не за да си вадят очите един на другиго, а да задържат ръцете си от оскърбления; защото заплашването с наказание обуздава стремлението към престъпни работи… Макар че и самият закон, и прораните ограничавали действието на този закон, като забраняват и изобличават любом/стителността…, но при всичко това този закон действувал и като бил даден, както и други някои закони, поради жестокосърдечието или грубостта на вехтозаветните юдеи, не е съгласен с високата християнска любов и поради това трябвало да се отмени или по-добре да се усъвършенствува…”
Необходимо е няколко пъти да се прочете, за да се разбере за какво става дума.
Тълкуване на евангелието от Матея. Около 570 страници - началото и краят липсват.
На вътрешната страна на корицата има нещо написано с блед молив без препинателни знаци и с много правописни грешки. Редактиран, надписът изглежда така:
„ Евангелие на старши подофицер Съби Иванов от 49-и пехотен полк - конна свръзка с щаба на полка.
Това евангелие съм го намерил в с. Долно Чичово. 1916 година, 8 ноември…”
На 1 септември 1916 година българската Трета армия настъпва в Добруджа. Тогава мобилизират Христо Койнов, автор на книгата „ Оръдията млъкнаха призори”, спомени на един войник хелиографист през Първата световна война.
Целият ужас на войната, възторгът от победите и отчаянието от националната катастрофа в тая книга са описани от ръката на обикновения редник простичко и запомнящо се.
В предговора Христо Койнов пише:
„ …аз не мога да забравя боевете при Яребична, ураганния огън на англо- френската артилерия, щурма на Критската и Архипелагската дивизия, които заградиха нашия 49-и полк, нито пък хилядите трупове на изтровени с газ наши войници.”
49-и полк! Същият полк, в който е служил старши подофицерът Съби Иванов! Може би Христо Койнов някъде го споменава. Прелиствам книгата. Не, не го споменава. Виждам в текста редове с едър шрифт: „ НЕ РАЗБИРАМ ДУМАТА ПОРАЖЕНИЕ…
БЪЛГАРСКИЯТ ВОЙНИК НЕ ЗНАЕ КАКВО Е ПОРАЖЕНИЕ.” За какво се отнасяше? Да, когато отсреща искат подкрепление и Христо Койнов телеграфира отговора си. Генералът го вдига на ръце от възторг. А краят? Смъкват от пилона българското знаме в Гюмюрджина. Всички плачат. Фелдфебелът рухва по очи от разлив на сърцето - последната жертва на войната…
Но книгата на Христо Койнов е написана не отдавна. А тогава?
Какво ми напомня още 1916 година?
На 3 ноември под Демир Хисар умира от куршум в корема поетът Димчо Дебелянов. „ Един убит” е заглавие на едно от последните му стихотворения:

Смешна жал, нелепа жал
в грохотно, жестоко време!
Не живот ли да отнеме,
той живота свой е дал?

Равносметката е направена. Но поетът е мъртъв.
Друг поет, Христо Ясенов, в една атака на Добруджанския фронт е ранен в ръката. Сам той после разказва на приятели с присъщия си хумор и фантасмагории: „ Гледам, срещу мене иде едър един офицер и сочи пистолет. Познах го, Бальмонт, същият. Викам му:

„ Господин Бальмонт, не стреляйте, това съм аз, Христо Ясенов, превеждал съм ваши стихотворения!” „ Именно заради това, именно заради това!” - ми вика Бальмонт и стреля…”
Христо Ясенов… Възторжен певец на революцията в Русия. Изгорен жив в софийската Дирекция на полицията.
През същата година поетът Гео Милев, проповедник на изкуството „ Космос - Вечност - Абсолют”, пише в бетонно укрепление „ При Дойранското езеро” и „ Ужасът на огнения бич”. Тежко ранен от парче снаряд, по чудо останал жив, той е демобилизиран. След няколко сложни операции в Берлин, загубил дясното си око, той слага изкуствено, спуска над него перчем и остава с тоя образ в пантеона. Безспорно войната и последиците от нея вкарват бунтарския му дух в пътя на социалните борби. Революцията дава нов тласък на неговото творчество, извежда го до висините на голямата революционна поезия, до поемата „ Септември”, която му коства живота.
През 1921 Гео Милев рисува своя известен графичен автопортрет. За пръв път видях тоя автопортрет в изданието от 1950. Тогава Гео Милев се смяташе за безследно изчезнал, пишеше се също, че е изгорен в Дирекцията на полицията. Последната версия
Неволно свързах с автопортрета. В юношеското ми въображение тъмните и бели петна с неправилни очертания, чрез които изпъкваше страшният образ на едноокия поет, приличаха на парченца емулсия от негатив, получени след приближаването му до пламък.
Истината бе разкрита на процеса през 1954, когато черепът с трепанацията и стъкленото стоманено-синьо око на поета бяха най-тежкото обвинение срещу убийците през белите нощи на 1925 и срещу целия престъпен режим на изстрадала България.