ЮРИЙ ВЕНЕЛИН

Надежда Иванова

“НАПОМНИЛ СВЕТУ О ЗАБЫТОМ, НО НЕКОГДА СЛАВНОМ, МОГУЩЕСТВЕННОМ ПЛЕМЕНИ БОЛГАР И ПЛАМЕННО ЖЕЛАЛ ВИДЕТЬ ЕГО ВОЗРОЖДЕННЫМ”

Ако някога отидете в Москва, наред с Кремъл и Червения площад посетете Даниловия манастир. Там са погребани много видни руски културни и обществени дейци – Гогол, А. Хомяков, Н. Языков, Н. Тихонравов. Там е бил погребан и Юрий Венелин.
В историята на нашето Възраждане Юрий Венелин заема особено място поради факта, че между всички чужди историографи именно той пръв се залавя не само да проучи основно българската история, но и да очертае духовния живот и политическото състояние на съвременните му българи, за които в чужбина преди него нищо определено не се е знаело.
След падането на България под турско робство българската народност е за дълго време забравена. Едва ли се е знаело нещо за нея дори и в Русия. Мнозина там смятат, че българският народ отдавна е престанал да съществува и че край Дунава не се чува вече славянска реч. Даже Добровски – един от създателите на славистиката, смята, че българският език, който той не познава, е “сръбско наречие”. Пръв Юрий Венелин дава по-точни и подробни сведения за съвременните му българи в своето изследване “Древните и днешни българи в политическо, историческо и религиозно отношение към русите”, а и в редица други книжовни трудове. Изказва някои решителни възгледи за произхода и миналото на българите. Изтъква, че загдето са забравени, те са виновни, най-вече славяните. Решително се противопоставя на разпространеното тогава на Запад мнение, че българите са от татарско потекло. Опитва се да очертае духовната връзка между руси и българи по език, нрави и бит. Според него русите в началото на ІV век падат под влиянието на готите и са освободени от волжаните, т.е. от българите. Тук намира повод още веднъж да се обърне към русите и да им напомни с укор за техните исторически задължения спрямо българите: “От ръцете на българите ние сме получили кръщението, те са ни научили да четем и пишем, на техния език ние сме писали почти до времето на Ломоносова – люлката на българите е неразривно свързана с люлката на руския народ”.
Затова всички негови книги се посрещат с голям ентусиазъм от просветените българи, с някои от които той лично се запознава.
Роден през 1802 г. в семейството на православен свещеник – малорусин от Подкарпатието. Рожденото му име е Георгий Хуца. Още като ученик в Ужгородската гимназия той се увлича от историята. Именно това го кара през 1821 г. да замине за гр. Лвов, Украйна и да постъпи в Университета. Тогава променя и името си на Венелович /Венелин/. По-късно отива в Кишинев, но продължава да се занимава с история и изследва главно “спорни исторически или тъмни и изискващи по-нататъшно обяснение въпроси”. В Кишинев се запознава и с ген. Инзов – главен попечител и председател на Комитета за българските колонисти в Южна Русия, който му помага да получи сведения относно положението на българите. През 1825 г. е в Москва, за да търси там материали, даващи отговор на много исторически въпроси, които го вълнуват. Започва да учи медицина по съвета на свой познат, за да може да се издържа впоследствие, но любимите занимания по история не са оставени. “У нас обядва Венелин – говорихме за българите” – пише в дневника си известният славист проф. Погодин. Запознаването на Юрий Венелин с него е много важно, защото професорът му помага, оценявайки по достойнство заниманията му.
Българите дълбоко вълнуват Венелин, защото за него те са свещен народ, от който произлизат важни духовни блага за Русия.
След издаването на том първи на “Древните и днешни българи…” /18/ Венелин временно изоставя изследванията си върху българската история, тъй като насочва вниманието си към съдбата на съвременните му българи. Иска да узнае цялата истина за действителното положение на народа ни в условията на турското робство. Постепенно нараства интересът му към българския фолклор и език, към граматиката на новобългарския език. С присъщата си романтична жар той иска лично да се запознае с всичко, което касае българите. Още в Допълнението към “Древние и нынешние болгаре…” той изказва съжаление, че не е посетил България и затова споделя: “не можах да представя вярно и подробно този народ в сегашното му положение… аз бих ги представил /българите/ на моите читатели по-обстойно и по-живо, ако би ми се удало да посетя тия области”. Затова разказва на проф. Погодин и С. Аксаков за горещото си желание да предприеме пътешествие на Балканите. След издаването на том първи на “Древните…” изпраща един екземпляр от нея на Руската академия на науките, като изразява желание и готовност… да извърши научно пътуване по България, страна класическа за славянските филолози и историци”. Академията взема решение да го изпрати да направи научно изследване, като за целта се проучи Молдова, Влашко, Северна България и Тракия за срок от една година. По това време условията за такова пътуване са сравнително благоприятни, защото руско-турската война /1828-29/ е в разгара си и Дибич Забалкански жъне успехи. Докато получи разрешението през 1830 г. обаче нещата се променят и още по пътя Венелин узнава нерадостни вести за обстоятелствата на Балканите. Въпреки това той тръгва и успява да се срещне със самия фелдмаршал и одринския митрополит Герасим. В Одеса вижда обозите от български преселници. От тях узнава, че цели градове са опустели напълно. Във Варна по време на епидемията са останали съвсем малко жители. Въпреки това той решава да тръгне. Единствената му възможност е превоз с кораб, но между Одеса и Варна липсва редовна връзка по море. На 27 юни успява да се качи на кораб и на 4 юли около обяд е във Варна. Когато той стъпва на българския бряг, Варна и околностите са в плачевно състояние. Следите на току-що завършилата война са пресни – навсякъде разруха, запустели домове, болести. В писмо до Погодин пише първите си впечатления за града: “на 4 юли в 12 часа хвърлихме котва във Варна… Вървяхме по тесните, криви, задушни, лошо павирани улици на Варна… Генерал Рот ме прие твърде ласкаво и нареди да ми бъде определена квартира… Аз помолих да ме настанят у българи, за да свикна с тях и техния език.” Настаняват го в българско семейство, за чието гостоприемство той пише в дневника си с топли думи: “от тях и от други българи аз научих много полезни неща и записах няколко песни.” Според предварителния план Юрий Венелин трябвало да отиде в Тракия, но това се оказва невъзможно. Затова на 22 юли тръгва от Варна за Каварна и Силистра, а после и за Букурещ. Пътят му по българските земи продължава три месеца. Но той попада в България, когато народът ни преживява тежки, мъчителни и драматични дни. Чувствителната му душа е потресена, защото между славяните най-много страдат българите. Въпреки това се среща с хубавото и чистото у българите. Във Варна и другите селища се сприятелява с много българи и дълго разговаря с тях. Те му поматаг и го подкрепят, и когато боледува. Но това, което го огорчава, е че хазяите му говорят даже помежду си на турски и както отбелязва в дневника си: “…насила трябва да им втълпявам, че е грях българите да говорят помежду си на турски… И освен исторически книги българите крият и своите прости ръкописи, написани на прост български език”.
На 25 септември 1830 г. Венелин напуска Силистра и заминава за Букурещ, където проучва и прави препис на 66 влахо-български грамоти, издадени от Руската академия на науките през 1840 г. През март 1831 г. той вече е в Москва, където живее до края на живота си. Здравето му отдавна е разклатено и през нощта на 26 март 1839 г. той умира. Първоначално е погребан в Даниловия манастир в Москва, редом с други радетели на славянската култура. През 1841-42 г. одеските българи чрез подписка му издигат паметник, на който със златни букви пише: “Юрий Иванович Венелин – напомнил на света за забравеното, но някога славно и могъществено българско племе и горещо желал да види неговото възраждане”. През 1929-30 г. този паметник е разрушен. Чак през 80-90 г. на миналия век руският проф. Артамонов пише за необходимостта да се увековечи споменът за погребването на всички руски културни дейци в подложения на реставрация Данилов манастир. А във в-к “Поглед” от май 1987 г. А. Абаджиев в статията си “Дългът ни към Юрий Венелин” предлага да се издигне отново паметник на Юрий Венелин като за целта се съберат доброволно средства. Съобщава, че съществуват запазени албуми със снимки, правени от фотографа Лебедев на паметниците на всички московски некрополи, в това число и на Венелин. Идеята е реализирана през 1988, когато на 22 май в Даниловия манастир е поставена паметна плоча с барелеф на Ю.Венелин и надпис на български “Ю. Венелин 22 април 1802 – 26 март 1839. От признателна България”.
Оценка за стореното от руския учен в България правят най-напред жителите на Габрово. На 1 януари 1885 г. е отслужена тържествена панихида в памет на народните будители Ю. Венелин, В. Априлов и Н. Палаузов. В летописната книга на смесена гимназия “В. Априлов” има данни за оформена през 1929-30 г. галерия от портрети на създателите на Априловска гимназия – сред тях и на Венелин. През 1961 г. Градски народен съвет в Габрово решава да постави на подходящи места паметници на Чардафон, Ран Босилек, Райчо Каролев, Ю. Венелин. Специално за паметника на Венелин през 1968 г са отпуснати 4000 лева. Този единствен и досега паметник на великия учен се намира и до ден днешен в центъра на Габрово, на територията на географския център на България. А съвсем наблизо до паметника, в Националния музей на образованието се съхраняват оригинални екземпляри на неговите трудове.
Жителите и на други български градове увековечават паметта за Ю. Венелин като назовават улици на неговото име. Освен в Габрово такива има в София, Бургас, Русе, Силистра и разбира се в град Варна, жителите на който, макар и намиращи се в много тежко положение тогава, оказват своето гостоприемство на учения и му помагат да събере материали за своите книги.