Георги Н. Николов

            Някога Радой Ралин бе констатирал: “Тарикатите, големите, пишат рентабилни драми. Ние, малките, серсемите, зле платени епиграми.” И защото парите развалят човека, жреците на Талия у нас се радват на редица други, по-различни привилегии. Никой не може да им отнеме правото да бъдат заплашвани анонимно, или пък съвсем открито. Да бъдат съдени и хулени,  в най-здравословния  вариант - да не бъдат забелязвани. Но със своите каламбури, епиграми, аксиоми, епитафии, експромпти, Красимир Машев не може да остане един от многото български сатирици днес. Лишен е от това право, защото се е нагърбил с трудната задача да говори истината за българската действителност не само такава, каквато я вижда, а и каквато се гради тя а приори чрез “вещия” професионализъм на политици, икономически грабители, културни гърбушковци и… На бездействието, бездушието, безхаберието, които страхливо тулим дълбоко в себе си всички ние. За разлика от творчеството на Красимир Машев, по страниците на което ще зърнем и нашия гузен миши лик, опулен в  неясното розово бъдеще.

            По какво сатирата на Красимир Машев се отличава от литературната продукция на съвременните български сатирици? По безкомпромисната тематична праволинейност. Тя не допуска и най-малко отклонение от язвите и гротеските на деня и когато сутрин се будим. И когато в тъмните часове се опитваме да ги забравим, поне до поредното утре… Римите му не позволяват и дребната заблуда, че наблюдаваното е мимолетно. Че е нещо случайно. Че ще отмре от само себе си. Защото, като добър познавач на историята, Машев е способен на отлични аналогии с които доказва, че нашата народопсихология е забавила развитието си нейде зад завоя на вековете. И трябва да бързаме, за да догоним времето, вместо да се озъртаме иде ли  някой с предложение за помощ - да я приемем и после да го охулим. Далеч съм от мисълта, че отпечатаният в далечната 1979 г. “Реквием за Кочо” е програмен и за сбирката “Криви усмивки” и за последвалите я книги. Но той е водител в сатирата на Красимир Машев и показалец как ще трябва да опознаваме света в римуваните му мисли, в гротесковата пластичност на представяните образи и в идеята за поход в ония дебри на делничното, които меко ще определим за крайно негативни. А реквиемът не ни гали. Защо?

            И той можеше от Игнажден до Върба
          да си гледа рахата и живее в удобство -
            шербети да пие, кафета да сърба
           и да не забележи, че е под робство.
                        Но забеляза. И грабна пищов.
                       Даже Кочо взе и калъчка.
                        И предпочете да умре от любов,
                        вместо от страх
                                   със спукана жлъчка.

            Как вижда България авторът и преди, и след вододела на 1989 г.? Политизира ли дарбата си така, както редица творци сториха това с уменията си върху белия лист? Не… Красимир Машев разбира, както личи от сатиричните му книги, че хорската алчност, глупост, продажност и себичност участват в партийни карнавали само за лична облага. От умение да хвърлят прах в очите на обществото и - повече нищо. Машев е майстор в разголването на човешката природа и безспорно не търпи маските. Най- вече пък - делегираното лицемерие:

            Каква е тази гюрултия,
            а пък няма разправия? 
                    /”Дискусия”/

            Или:

            На фурнаджийската лопата
            това й е занаята:
            да се обръща и измята,
            а не като друга лопата
            да рови земята
            в някой трап.    
                               /”Занаят-канаят”/

            Или:

            За две гозби
            двеста просби.                              
                           /”На народната трапеза”/

            Или:

            Три потомства -
            в две ведомства.                            
                              /”По наследство”/

            По принцип, римуваната сатира трудно се преразказва. Тя трябва да се чете, за да се проумее, а още повече - и да се възприеме като алтернативна гражданска позиция. Но Машев не само търси съмишленици в тематичните си търсения. Той иска да ни запознае с нашата собствена съвест. Да я събуди и изправи срещу страха на личностното “аз”. Да внуши, че и малкият човек има право не само да вегетира, а да носи стойностни черти. Всичко това - отново поднесено с трудните мазки на гротеската, каламбура, кривото огледало на смеха:

            От четник
            станал
            отчетник.                                     
                           /”Преквалификация”/

            И, забележете:

            Роб е бил човекът, жива стока,
            със цена нищожна и жестока.
            Но пък днес, когато не е стока,
            цената му е най-висока. 
                                             /”Компенсация”/

            А също:

            Глупак е. Същество злочесто.
            Но не това ме прави зъл,
            а че от всички той най-често
            ми дава всеки ден акъл.            

                                                  /”Участ”/

            Не питаме дали повечето от сатиричните краткостишия на Машев имат своя архетип. Но епиграмите, каламбурите, експромптите и пр. не се раждат без солидния жизнен опит на своите създатели. Без аналитичната достоверност на наблюдаваните явления, люде, събития и ситуации. Едва тогава те завоюват горчивата сладост на оздравителния смях. Едва тогава в тях кипва истинността, правеща съвременния читател доверчив. И пак след този стадий на търсещи емоционален взрив впечатления сатирата е узряла за своите победи над равнодушното битуване, примиреността с делничния негативизъм и с неговите създатели. Готова е за благородна битка, в която ще спаси понятието “човек” от страшно обезличаване. В несекващия й плам нека оприличим Красимир Машев на… таралеж, понесъл върху бодливата си дарба мрачния калейдоскоп от кривици, в които виждаме узаконено зло:

            Българският опитен мишок,
            за да излезе от шок,
            изпада в криза
            и колапс жесток.
            А пък от тях излиза
            с нов шок.    
                                                   /”Лабораторен опит”/

            От което пък следва:

            Гневни реплики. Дуплики. Антракти.
            Парламентът си е политически театър.
            В него се натрупват много факти,
            които са полезни за всеки психиатър.       
                                                               /”Депутатковина”/

            Писането на сатира е надпревара с препятствия, които са удивително жизнени. Те непрестанно се самовъзраждат, усъвършенстват и разнообразяват в мрачния си калейдоскоп. Всъщност, корените им са дълбоко впити в концентричните кръгове на живота - привидно лениви, ала коварни в стремежа си да сграбчат индивидуума. Да го обезличат, отчаят и вкарат в строя на нищото. Сатирикът, който и да е той, трябва не само да ги познава и показва на обществото. Задачата му е преди всичко да ги отърси от собствената си психика и психология, за да бъде изцяло отдаден на обществената си мисия. Да познава и показва деформациите е само първото стъпало на главоболната мисия, с която Машев обрича съществуването си. Трябва още и да поднесе творчеството си така опростено, че суетящата се в омагьосания делничен кръг маса да го забележи. Да се запознае с него. Да се посмее и… да се замисли. Много пъти. Задълбочено. Критично. И самокритично. Нито една епиграма в книгите на Красимир Машев не е самоцелна, случайна или подчинена пред  играта с римуваното слово. Всяка е носител на проверена житейска истина, която трябва да открием лично:

            Няма ли кой да му каже на тоя,
            дето говори против застоя
            от ораторската маса,
            че заради него киснем
            на едно място пет часа.                      
                                              /”За малко повече напредък”/

Както трябва да открием, че:

            Българите се закопаваме сами
            отдавна. И без да жалим сили.
            Затова има по нашите земи
            най-много надгробни могили.  
                                               /”Научно съобщение”/

И за да обобщим идеята на сатирика Машев, че любимият му персонаж - малкият човек, е несменяемата марионетка на всяка власт, ще добавим “Смях в пленарната зала”. Кой знае защо тази епиграма, съвсем условно, разбира се, ми припомня “Ютутунска юхахаха” на Йован Змай през времето, политическите пространства и бутафорните резултати на българската парламентаристика с резолюция “Празна Мара тъпан била”:

            Няма страшно, щом е смешно,
            но във времето сегашно
            всичко е така погрешно,
            че и смешното е страшно.

            Немалък дял в сатиричните книги на Красимир Машев - “Криви усмивки” - 1979, “Скрити дефекти” - 1985, “На къси вълни” - 1988, “Сатирични строфи” - 2008, заема темата за художественото, за неговите /анти/ съзидатели и за килавото дете на легионите творчески баби… В събирателните “Сатирични строфи”, плод на 35 години работа върху белия лист, авторът спомня многобройните си пътувания “между държавните ни граници с различни превозни средства - от магарешка каручка до Ту - 134. Затова в тях се усещат както неравностите по пътищата на нашата малка, но бедна /вече и духом/ страна, така и полетите на мисълта”. Толкова по-болезнено усеща той неопределените контури на културния живот днес и парещата здрачевина, в която тъне. Вместо с лъчите на художествено извисяване да привлича людете от разни имотни категории в името на естетическото единство. Според сатирикът културата на България, независимо от всякакви политически “вододели”и “преломи” е апетитна хонорарна ясла, край която наредилите се явно нямат чет - “Лирик”:

            И деветте музи
            тежко контузи.

Към тази епиграма горещо ще препоръчаме “Нови книги”, “Разковниче”, “Филологична”, “Диалози от писателското кафене”, “Епитафия”, “Творчески успех”, “За роднините по дух на поета Петър Алипиев”, “За едно писателско дружество”, “Върви, народе…”, “За дневника на писателя Х.”, “Одному плагиату” и т.н., и т.н. Но как да отминем само с отбелязване “Национална черта” -

            Природата ни е такава:
            който не пропише, пропява…

“Прослушване /Кастинг/”:

            Влиза девица,
            излиза - певица…

а към тях - “Творчески актив”?

            Пушек вдига и това кандило
            да го признаят за светило.

Как да не плеснем радостно с ръце, щом в “Изобилие” узнаваме:

            Ритни плет -
            изскача поет. 

Но всичко не може да се цитира в няколко кратки редовце, независимо от читателската ни възхита. А и тогава книгите защо са? Вместо това все по-силно ни вълнува въпросът как след всичко изречено гласно вижда Машев хала на сатирика в благодарната си родина? Можем ли да го сравним с рог на изобилието?

            Несъмнено, както личи от редицата му епиграми. Щастлива безметежност, охолство и тиха признателност към трогналите се от критиката херувими ще съзрем в “Поврат”, “Аверс и реверс”, “Квоти”, “Верую”, “Аксиома”, “Темпове”, разбира се - “Сатирик”: 

            Чеше си езика
            в рогата на бика.

            Без да омаловажаваме стойността на немалка част от включените в сатиричното поле на Машев игрословици - “Еж, бабо, еж - еж да порастеш” / “Стимул” /, “Ако и ако, не яде мляко”- / “Касандра в мандра” /, “In memoriam”, “Предизвикан отговор” - “Не е важно какво си обул, ако душата ти не е цървул”, могат да се възприемат като нещо съпътстващо, допълващо основното творческо послание в сатирата на Машев. Така възприети и каламбурите, и експромптите, и епитафиите ще останат неразбрани. Защото всъщност те са специфичната есенция, аромата на сатирата във време, когато без мисъл и вникване между редовете всяко творчество добива плакатна делничност. От подобен път към съзнанието Красимир Машев се е дистанцирал успешно с енигматичността на тези си творби. Ако читателят ги разгадае правилно, значи сивотата на делничното битие не го е обезличила. Нещо повече - той се издига сред съвременниците си, сред неизброимата маса с неясна физиономичност и има правото да се нарече “мисловен човек”. Нещо много трудно днес, когато над всички обикновени люде в България виси ненужната радост на масовото политиканство.

            И тук, в разрез с всякакви правила за градация на разглежданите теми, реализирани идеи и всякакви лаврови венци за художествена продукция, трябва да обърнем по-обстойно внимание именно на политическата сатира при Машев. Тя е основата, фундаментът, желаното зло и мрачният стимул, тласкащи автора да носи тежестите на многостранното просветителство днес. Да разтваря дверите на човешките души към истини, да отправя погледа ни в посоки, които не искаме да следим…Иначе казано - помага ни да разберем всеизвестното а то е: кой успешно ни води към бедите и кой ни ходатайства да не излезем от блатото на битовизма. Кой?

            Сегашните политици не са
            чак дотам ловки,
            че да ни водат за носа
            с мъгляви формулировки,
            разни хитрости и уловки.
            Затова вече правилно са разбрани
            и данъчните им реформи:
            с тях искат от народа
            хем да ги храни,
            хем доброволно
            да се самоизкорми.     
                                               / “Яснота” / 

И както всеки български закон се придружава от тълкуване, така към “Яснота” ще добавим  “На /не/ един министър” - нали и ние анализираме тук сатирата на Красимир Машев? 

            Слушам го разсеяно с крива усмивка,
            че единствено за работа той бил роден
            и като министър се труди без почивка.
            Те и проститутките са без почивен ден.

            С какво накратко можем да определим сатиричните баталии, сътворени от Красимир Машев за повече от три десетилетия? С България, уж стремително бързаща напред на едно и също място. Със сляпото, глухо мълчание на гражданите й, за които оцеляването в екстремалните икономически и социални благини на родината вече не е проблем, напук на всички биологични закони. И с оторизираното политическо кърджалийство, различаващо само себе си единствено по марката на правителствените автомобили. Чрез сатирата си Машев чертае географската карта на нашата професионално заблатена държава, в която най-честата новина е нищото. Но - и то със своите характерни особености:

            Нещо по-гнило и от Дания
            има във държавните ни здания,
            че политическият ни елит
            се оказа нехвелит
            и със висше, и без висше.
            Не го ровиш - пак мирише.    
 
                                 / “На посещение в държавно учреждение” /

Все пак, за да сме докрай справедливи трябва да споменем, че критикувайки всякакви масови несправедливости и язви, и авторът е заделил за себе си парче от липсващата обществена баница. Доколко то е голямо, читателите ще се убедят сами в “Равносметка”:

            Минаха години златни.
            Не една и две, и три…
            Стиховете - пак безплатни.
            Сиренето - пак с пари. 

Но това не му е достатъчно, та добавя:

            Тому - къс,
            оному къс,
            а на тебе -
            гол пръст.                                       
                                / “Социална политика” /

            Далече сме от мисълта, че с тези кратки страници изчерпваме цялото богатство -  емоционално, човешки споделено и огорчено - в сатирата на Красимир Машев. Съзнателно не се спряхме  на “детската” му литература и  книгите за възрастни, изградени в по-различна сюжетна плоскост. Струва ни се, че част от темите, особено фундаментални и актуални за съвремието - политическата, социално-битовата, културната, могат да се обединят в самостоятелни издания. Но, разбира се, това решава сам авторът, обречен на тежката си орисия да не мълчи срещу роящите се недъзи в българската действителност. Особено срещу най-големия от тях - грозното мълчание на българските агнета…Запознавайки се с епиграмистиката му се убеждаваме в приятната опасност, която Машев носи - никога да не замлъкне срещу уродливото в съвременната българска действителност. Да не търси когато и да е пренастройване на поетическото си дарование в по-безобидни измерения, както сториха това други, духом слаби автори. Ние пък очакваме следващите му сатирични книги. Наистина, пак ще се познаем по редовете им, но защо пък не? Може би това е жадуваната панацея срещу обезличаването, която нетърпеливо чакаме от Красимир…