Николай Клюев

Николай Алексеевич Клюев, руски поет, е роден на 10 (22).10.1884 г. в село Коштуг, Витегорска околия, Олонецка губерния (руският Север), в селско старообрядческо семейство. Майка му Прасковия Дмитриевна, привърженичка на древното православие, е духовна наставница на бъдещия поет. От нея наследява любовта си към народното творчество - песни, духовни стихове, предания. Тя го и ограмотява. През 1893-1895 г. учи в църковно училище във Витегра, после в двукласно градско училище, след завършването на което в продължение на година учи във фелдшерско училище в Петрозаводск, но го напуска по болест. На 16 години заминава за Соловецкия манастир, за да се “спаси”, после се присъединява към разколническа секта в Самарска губерния, странства по Кавказ. Първите си стихове публикува през 1904 г. в сборника “Нови поети” (Петроград). През 1905 г. стиховете му се появяват в московските колективни сборници “Прибой” и “Вълна”. През 1905-1907 г. активно участва в революционното селско движение. В началото на 1906 г. е арестуван за “подстрекателство” на селяните и “агитация на противозаконни идеи”. Половин година лежи във Витегорския, после - в Петрозаводския затвор, след което върху него е установен негласен надзор от полицията. През есента на 1907 г. е призован на военна служба, но следвайки религиозните си убеждения, отказва да си служи с оръжие; под арест е изпратен в Петербург, където е признат за негоден за военна служба и заминава за родното си село. През 1907-1912 г. си кореспондира с Блок (запазили са се 37 писма на Клюев до Блок), който вижда в него персонифицирано въплъщение на мечтата си за единството на двете Русии, мистично-патриархалната и селско-бунтарската, помага му да публикува в сп. “Златното руно” и да издаде в Москва поетичните сборници “Звън на борове” (1911, ІІ изд. 1913, с предисловие от В. Брюсов) и “Братски песни” (религиозни стихотворения, 1912). Клюев сътрудничи и на други издания - “Съвременник”, “Нива”, “Завети”, “Нова земя”. На първата му книга откликват практически всички влиятелни критици, единодушно определяйки я като събитие в литературния живот. Клюев става известен в писателските (и дори бохемските) кръгове, участва в заседанията на “Цеха на поетите”, в изданията на акмеистите (за кратко), посещава литературно-артистичното кафе “Скитащото куче”. Пребиваването му в периода 1912-1913 г. в Москва и Петербург е свързано с участие в немалко литературни вечери. От пролетта на 1913 г. си кореспондира с Ширяевец, сближава се с Кличков, който става най-близкият му приятел и съратник. В поетичната си книга “Горски истории” (1913) Клюев се представя вече не като поет на мистичните прозрения, а като певец на северното село, на олонецките гори. В поетичния му свят природата е неотделима от храма, а храмът - от природата, която в неговия свят е толкова одухотворена, че като че ли живият Христос преминава невидим сред руските брези и дъбове, а самата гора се превръща в олтар, в шума й се чуват звуците на ектениите. През 1915 г. започва кореспонденцията му с Есенин, с когото се среща през есента на същата година. Кличков, Ширяевец, Есенин, Карпов създават обединението на “новоселските поети”, духовен наставник на което става Клюев. През 1916 г. излиза книгата му “Светски мисли”, включваща “военни стихове” за Първата световна война, билини, народни плачове и нареждания, и др. В 1917-1918 г. е поддържан от литературната група “Скити”, в едноименния алманах на която публикува циклите “Земя и желязо” (1916), “Селски песни” (книгата излиза през 1920 г.) и др., пълни с носталгия по селска Русия, неприемане на града и западната цивилизация. Приветства Октомври 1917 г. От 1918 до 1923 г. живее във Витегра (с кратки пътувания до Петроград през 1922 г.). Източник на вдъхновението му, както и преди, остава великата култура на селска Русия. През 1919 г. излиза книгата му “Медният Кит”, в която влизат революционни стихове, и двутомникът “Песнослов” (избрано от предишни години и нови стихове, най-пълното му издание приживе). В издадения през 1922 г. в Москва сборник “Лъвски хляб” звучат както горчивите мотиви на покаянието, така и рязкото несъгласие с нова Русия, която сега не само “се смее”, но и “плаче”. През същата година в Петроград като отделни издания се появяват поемите му “Четвъртият Рим” и “Майка-Събота”. Още през април 1920 г. Клюев е изключен от партията “за религиозни възгледи”. Решаваща роля в съдбата му изиграва критична статия за него от Лев Бронщайн (Троцки) (1922), появила се в централния печат. През 1923 г. е арестуван във Витегра и изпратен в Петроград. Освободен, взема решение да не се връща повече във Витегра. В края на 1923 г. възобновява приятелските отношения с Есенин, пристига при него в Москва, заедно участват с Алексей Ганин във “Вечер на руския стил”. Поетът живее в мизерия, обръща се към Съюза на поетите с молби за помощ, пише на Горки: “…Нищетата, скитането по чужди обеди ме разрушават като художник”. През 1926 г., след гибелта на Есенин създава поемата “Плач за Сергей Есенин”, публикувана изцяло през 1927 г., но скоро иззета от обръщение. През 1926-1927 г. в сп. “Звезда” и в сборника “Клада” се появяват поемите му “Село” (1927) и “Зад езерото”, в които провидчески предсказва зверското унищожение на коренна, народна Русия. След публикуването на “Село” окончателно получава етикета “кулашки поет”, което означава политическа присъда. Срещу поета е статията на Александър Безименски “Руското дело” на Николай Клюев”, в която поетът е наречен “великоруски шовинист” и “носител на вредни идеологически тенденции”. През 1928 г. излиза последната му приживе книга със стихове “Къща и поле” (съставена от вече печатани стихотворения), пак през 1928 г. завършва една от най-добрите си поеми “Пожарище”, която се опитва да публикува в списания, чете на многолюдни писателски събрания и която се разпространява в преписи. През 1929 г. пише поемата “Каин”, запазените откъси от нея са открити в архива на бившето КГБ едва в началото на 90-те. Тази поема за разкаянието - освобождаване от властта на Каин - е едно от най-великите произведения на руската епическа поезия на XX век, поетичната й мощ е сродна с лермонтовия “Демон”. От 1932 г. Клюев живее в Москва, но пътят му към литературата е затворен: всичко, което предлага за печат, се отказва от редакциите. “Последният му опит да се “преустрои” е в края на 1932 г., когато старият му приятел Иван Касаткин, станал главен редактор на сп. “Земя съветска”, напечатва в 12 брой неговия цикъл “Стихове от колхоза” заедно с поемата на Павел Василиев “Лято”. След това нито един ред от Клюев не е отпечатан” (Сергей Куняев). В началото на 30-те г. пише епичната поема “Песен за Великата Майка”, иззета по-късно при ареста и публикувана през 1991 г., създава лиричния цикъл “За какво шумят побелелите кедри” (1933). На 2.02.1934 г., вследствие на многото доноси срещу него, Клюев е арестуван в Москва, всичките му последни произведения са иззети при обиска. За щастие, те са запазени като веществени доказателства и пришити към делото. Изпратен е за 5 г. в трудово-изправителен лагер в Западен Сибир - в град Колпашево, на р. Оба, Наримския край. Пише от заточението си, че причината за това е поемата “Пожарище”. След многобройни молби, с ходатайството на Горки, в средата на 1934 г. е изпратен в Томск. Продължава да пише стихове, създава и две поеми: “Кремъл” и неизвестната “Нарим”. На 23.03.1936 г. е арестуван, срещу него е заведено дело, но е освободен. Арестуван е отново на 05.06.1937 г. в Томск и е обвинен, че членува в т. нар. църковно-монархическа организация “Съюз за спасение на Русия”, която уж подготвя въстание в Сибир. Делото е изфабрикувано от Томското НКВД (младши лейтенант П. И. Горбенко). Болният поет е разстрелян на 23-25.10.1937 г. в планината Кащак край Томск. Гробът му е неизвестен. Посмъртно е реабилитиран през 1957 г. В края на 60-те голяма подборка от негови стихове излиза във вестник “Литература и живот” с коментари на Владимир Орлов. Първата му посмъртна книга “Избрано” се появява през 1982 г. - за съжаление, тя дава твърде превратна представа за поета. В по-ново време са публикувани “Песнослов” (Петрозаводск, 1990), “Стихотворения и поеми” (Москва,1991), “Николай Клюев. Изследвания и материали” (Москва, 1997), някои от считаните за загубени произведения като поемата “Пожарище”, предадена някога от самия Клюев на италианския славист Ло Гато и издадена през 50-те г. в чужбина. Първият биограф на поета е Б. А. Филипов. През пролетта на 2003 г. в петербургското издателство “Росток” излиза книга със събрани автобиографични материали, статии и писма - “Словесното дърво” (встъпителна статия Ал. Михайлов, съставителство и подготовка на текста В. П. Гарнин). Гарнин издава и събрани стихотворения на Клюев под заглавие “Сърцето на Еднорога” (1999). Друг изследовател на поета е К. Азадовски, написал биографията на Клюев - “Животът на Николай Клюев” (две издания: 1990, 2002). Последното произведение на поета - поемата “Кремъл”, е публикувано едва през 2006 г. в сп. “Наш съвременник”. В наши дни Клюев е признат за един от великите поети на 20 век.


Публикации:


Поезия:

В ЛЕГЕНДИ И ПЕСНИ УМЪТ Е ЗАСПАЛ…/ превод: Димитър Горсов/ брой 37 февруари 2012

ИМА НА СВЕТА ОБШИРЕН КРАЙ С БОРИКИ И ЕЛИ…/ превод: Димитър Горсов/ брой 40 май 2012


За Николай Клюев:

ОТЗИВИ ЗА ПОЕТА НИКОЛАЙ КЛЮЕВ/ брой 79 декември 2015