Николай Туроверов

Николай Николаевич Туроверов, руски поет, е роден на 18 (30 по нов стил) 03.1899 г. в станица Старочеркаска в семейството на съдебния следовател Николай Николаевич Туроверов и Анна Николаевна Александрова. Донски казак. Наричан “казашкият Есенин”. И майка му, и баща му произхождали от стари казашки фамилии. Впоследствие и двамата загиват в лагери или заточение. Преди Първата световна война Туроверов завършва реално училище в Каменск, а в началото й, през 1914 г., постъпва като доброволец в Лейб-гвардията на Атаманския полк, воюва, после завършва по ускорена програма Новочеркаското военно училище и отново се сражава на фронта. След Октомври се връща на Дон и се сражава с болшевиките в отряда на легендарния есаул Василий Чернецов. Участва през 1918 г. в Първия Кубански (Ледения) поход, раняван е четири пъти. През ноември 1919 г. става началник на картечната команда на Атаманския полк, музей на който по-късно създава във Франция. Няколко месеца до емиграцията си е награден с орден Владимир 4-та степен. През 1920 г. попада в Крим, където се укрепяват последните сили на белите. При врангеловата евакуация напуска Крим на един от последните параходи, сражавайки се до край. Именно неговият Атамански полк прикрива изтеглянето на белите като ариергард и напуска родните брегове в последните мигове, преди Крим да бъде завладян от червените. В чужбина заминава с жена си - казачката Юлия Александровна Грекова. После пребивава в бежански лагер на гръцкия остров Лемнос - островът е предоставен на белите от “съюзниците”, но отношението към тях е лошо: оскъдно снабдяване, строг режим на интерниране, забрана да се напуска лагера, френски постове, състоящи се от сенегалци и мароканци, арести на казаци вън от лагера, липса на отопление. Туроверов не се поддава на лъжливите болшевишки обещания, поощрявани от “съюзниците”, да се върне в Русия. На Лемнос се ражда дъщерята на поета Наталия. През Сърбия, където работи като дървосекач и мелничар, се добира до Франция, където работи като шофьор и учи в Сорбоната. Издава шест поетични книги: “Път. Поема” (Париж, 1928); “Стихове” (Безансон, 1937); “Стихове” (Безансон, 1939); “Стихове” (Безансон, 1942); “Сирко. Поема” (Париж, 1965), “Стихове” (1965). Освен с поезия се занимава с исторически и библиографски изследвания: изучава и популяризира историята на казачеството и ролята му в културата на европейските страни. През 1939 г. става един от организаторите на “Кръжока на казаците-литератори”, публикувал година по-късно илюстриран “Казашки алманах”. Като автор на интересни съчинения за историята на Дон, Туроверов е един от основателите на “Обществото за опазване на руската военна старина”. Към него се обръщат за помощ и съвети и френските историци-писатели, занимаващи се с темата “Казаците и Наполеон”, а френското историческо общество “Академия на Наполеон” помолило Туроверов да редактира специалния ежемесечен сборник, посветен на Наполеон и казаците. Основал Казашки музей, организирал тематични изложби на военноисторически теми: “1812 година”, “Казаците”, “Суворов”, “Лермонтов”. По време на Втората световна война воюва с немците в Африка в състава на 1 кавалерийски полк на френския Чуждестранен легион, на който посвещава поемата си “Легион”. Завърнал се в Париж, развива активна дейност за съхраняването в емиграция на руската култура, военно изкуство и историята на казачеството. Един от създателите и председател на парижкия Казашки съюз от 1947 до 1958 г. Редактира вестник “Казашки Съюз” с немалкото за издание от такъв тип тираж от 2 000 екземпляра. Един от основателите на списание “Роден край”, излизащо в Париж от 1954 г. Бил е главен пазител на уникалната библиотека на генерал Дмитрий Ознобишин, която успял да изнесе от Русия. Благодарение на старанията му, до наши дни са запазени редки фолианти - от Степенните книги и Родословци от XVII век до неизвестни писма на пълководеца Суворов. През 1950 г. умира съпругата на поета, той я надживява с 22 години. Публикува свои творби в «Перезвоны», «Возрождение», «Россия и славянство», «Современник», «Грани», в алманасите «Орион», в «Новый журнал». Негови стихове са включени в следвоенните антологии «На Западе», «Муза диаспоры», «Содружество». Поезията му е много популярна сред емиграцията. Модернистките течения не оставят следа в поетиката на Туроверов. В книгите му преобладава обикновеният четиристъпен ямб. Работи 37 г. в банка, пенсионира се през 1965 г. Умира на 23.09.1972 г. в парижката болница Ларибуазиер и е погребан на знаменитото руско гробище Сент Женевиев дьо Буа. Руската задгранична преса откликва на смъртта на Туроверов с поредица от статии, наричайки го “изключително талантлив поет”, “любим… и последен изразител на духа на метежното казачество”. В наши дни в станица Старочеркаска се провеждат литературно-музикални фестивали в памет на поета, открити са и две мемориални плочи. В Русия са публикувани книгите му “Стихове” (1995), “Дванадесета година - прощавай, Русия!” (1999) и др. Историята на живота на Туроверов и неговите стихове са лайтмотив на филма «Казаци: несподелена любов» в многосерийната документална поредица на Никита Михалков за Бялото движение «Руският избор». По най-известното в Русия произведение на Туроверов - стихотворението «Моят кон», е написана музика от композитора Игор Матвиенко, то е изпълнено от дуета Николай Расторгуев и Никита Михалков.


Публикации:


Поезия:

ОТ ТУКА СА ВЪРВЕЛИ КУМАНИ…/ превод: Диана Павлова/ брой 19 април 2010

ВЕСТ СЪОБЩАВА…/ превод: Диана Павлова/ брой 19 април 2010

ИЗ “ЛЕГИОН”/ превод: Диана Павлова/ брой 19 април 2010


За Николай Туроверов:

ПОСЛЕДНИЯТ ИЗРАЗИТЕЛ НА ДУХА НА КАЗАЧЕСТВОТО/ автор: Михаил Астапенко/ брой 37 февруари 2012