ИЗ “ЛИРИЧНА ХРОНИКА” /1958/

Васил Урумов

***

Сега морето сякаш е заспало –
вълните му лениво се люлеят
и отразяват като огледало:
брега, небето, корабите, кея.

Но има дни, когато в луда сприя
вълните мятат белите си гриви.
Хвърчат орлите. Чайките се крият.
Морето е и страшно, и красиво.

1956


НА РАЗВОД

Вдигнах срещу слънцето цевта.
С двоен блясък улеят засвети.
Проверих паласките и в тях
зърнах стръкче изсушено цвете.

Дълго време служа офицер –
знам добре военните закони,
но реших за него по сърце:
да стои до пачката с патрони.

1955


МАНАСТИРЪТ

Небето неусетно притъмня
и козята пътека се изгуби…
Вървим и дирим в мрака светлина,
но светят само гнилите коруби.

Забуха бухал в сънната гора.
В земята ли потъна манастирът?
По сипея се сурна канара
и цопна долу, дето шушне вирът.

Гората свърши. Едрите звезди
като свесла от грозде натежаха.
Вечерникът довея струйка дим
от сгушена наблизо топла стряха.

Излая псе. Един фенер пред нас
едва откри невярната пътека.
…А с буен пламък в тъмни векове
е светил на народа ни пет века.

1957


ТРУДЪТ НА АРТИСТА

На Константин Кисимов

Завесата се вдигна и артистът
направи пред миньорите поклон.
Един прожектор шепа слънце плисна.
Стаи дъха си тъмният салон.

И в тихото артистът заговори.
Минута? Час?… Под меча от лъчи,
Настръхналите от гласа му хора
видяха две разплакани очи.

…Запалиха в салона светлините.
Възторгът люшна и таван, и под.
Миньорите си триеха очите,
а той – челото, оросено с пот.

1955


***

- Татко, гледай! – Пролетният вятър
гони ято щъркели над нас…
Моят син подскача по тревата
и ги вика с развълнуван глас:

- Спрете, хей-й-й! – Под цъфналите сливи
плясва с длани малкият ми син:
чули го, две облачета сини
кацват върху черния комин.

1957


***

Над старото корито, пълно с пяна,
една перачка дрехите цеди,
а дъщеря й, в рокличка басмяна,
с очите я следи…

В дълбоките зеници на детето
коритото е облачен табун.
Сред облаците като слънце свети
калъпчето сапун.

1957


КРАЙ ОГЪНЯ

От пъстрата мънистена пунгия
овчарят си насипа сух качак –
цигара сви, с езика залепи я,
извади кремък и подгъна крак.

Край огъня овчарчетата боси
опряха лакти в топлата земя.
Като звънчета звъннаха въпроси:
за сур елен, за страшната ламя.

Овчарят заговори. Те замряха.
Луната над върхарите се скри.
И в тъмното сърцата като прахан
попиха жадно думите-искри…

1956


***

Мъдрост крие всяко стръкче. Ето –
два пшенични класа вчера зърнах:
празният се перчеше в полето,
пълният – приведен бе от зърно.

1957


ВИШНЯ

С месеци зимният вятър фуча
нейната воля да скърши,
С месеци младата вишня мълча –
пъдеше клетника с върше.

Пролетен вятър отнейде дойде.
Нежни ли думи й рече?
Вишнята трепна и в същия ден
булчинска рокля облече.

1956


СМЪРТТА НА ПЧЕЛАТА

Ненадейно хвана вълчи студ…
Цъфналата ябълка настръхна,
но пчелата, свикнала на труд,
излетя и цял ден не отдъхна.

Всеки цвят целува, утеши…
А когато кацна да почине –
вятърът я погна със камшик
и уби наблизо до пчелина.

1958


***

Два клона като двама родни братя
израснали от майчиния ствол.
Единият – превил се към земята,
а другият – в небето връх забол.

…Те расли дружно, дружно впили жили
да смучат сок от земните гърди.
Пред никого глава не преклонили,
макар че ги спохождали беди.

Веднъж когато пак завяла хала –
огънал се единият от тях.
Огънал се… А слънцето изгряло
и аз така в гората ги видях:

Два клона като двама родни братя
израснали от майчиния ствол.
Единият – превел се към земята,
а другият – в небето връх забол.

1956