Румен Воденичаров

Когато поискахме съвета на бай Азис Гуру - любезният ни домакин в плаващата къща-хотел на езерото Дал край Сринагар, той се усмихна:
„ Колахой е бейби-трек, но зимата беше много студена и все още има много сняг. Виж, ако преминете през Йемхер пас и слезете на шосето за Ладак, може да се получи нещо по-достойно”.
Все пак ние (тримата троянци и аз) избрахме Колахой. Хем да не мъкнем тежки раници, хем да видим най-високия връх на Кашмир.
Напускаме сенките на вековните чинари и орехи от автостанцията на Сринагар, където въпреки привидния безпорядък всички автобуси тръгват навреме. Пътуването започва шумно. Двама от нас не седнаха на местата си и това предизвика почти пълна пермутация, съпроводена с препирня, защото 40 пътници едновременно търсеха местата си. Най после се чуха два удара по ламарината и автобусът се понесе по Кашмирската долина.
„Щастливата долина” е разположена на 1800 метра височина, дълга е 130 км и широка 40 км. Пищната зеленина и умерените температури през лятото на този чуден земен кът винаги са привличали погледите на завоеватели от Азия и Европа. Отначало Кашмир е бил будистки, по-късно хиндуистки, а от 12 век до днес основната религия на населяващите го е ислям.
За Кашмир мечтаехме повече от седмица, пътешествайки в жегата на Индийската равнина (48 оС) за да зърнем свещения Бенарес и загадъчните храмове на Каджурахо. Не беше лесно да стигнем до прохладата, защото същото желание имаха и няколко десетки хиляди индуси, доста по-богати от нас. И ето вече отпочинали на плаващата къща при бай Азис се носим към кашмирското Банско - проспериращият курорт Пахалгам, от който може да се достигне до ледника Колахой или до загадъчната и свещена за хиндуистите пещера Амарнат.
По долината кипеше мирен труд. Кашмирците с бели плетени шапчици засаждаха ориза до колене в плодородната кал, правеха дърворезби за плаващите хотели или изчукваха каменни чешми. Спирахме често и докато пиехме традиционният млечен чай с пури, нашият кондуктор се надвикваше с останалите : „Насам, насам! Паалгам, Паалгам, Паалгам, заповядайте тук!”. Автобусът винаги трябваше да е пълен. След около 2 часа автобусът напусна главния път за Джаму и зави на север срещу течението на буйната лека Лидер.

От Пахалгам тръгнахме за Колахой -ледникът от който извира река Лидер. В Кашмир хималайските долини са по- гостоприемни отколкото в Непал. Пътят следва долината близо до реката и в началото по него могат да се изкачват дори джипове. По-нататък по тежките и по-богати туристи продължават възседнали понита. Техният трекинг завършва със слизането от кончетата. Това е част от развиващия се туристически бизнес, а кашмирците винаги са били добри търговци.
Ние, обаче, продължаваме. Стигаме Ару - на 2900 метра. От време навреме гората от черна мура отстъпва място на алпийски ливади, по които пасат многобройни стада от овци и кози. На есен от тях се стриже прочутата кашмирска вълна. Овчарите на тези стада са най-интересното нещо в долината на река Лидер. Орловият нос, червеникавата къносана брада и чалмата придават на бакарвалите доста свиреп вид. Но, когато даваме на някой от тях хапче аналгин срещу главоболие или зъбобол, той ни разрешава да го снимаме и тогава разбираме, че това са добродушни, корави хора, неизкушени от благата на цивилизацията. През лятото те идват със стадата си от равнината заедно с многолюдната си челяд и живеят в големи землянки, направени от грамадни стволове на мура и покрити с чимове. През зимата бакарвалите слизат чак до Джаму и този обратен преход трае цял месец. Така че истинският трекинг е техният. Интересна гледка представляват мъжете, които сутрин изчакват слънцето да огрее, обсъждайки житейските дела, наобиколили клекнали едно наргиле, отоплявайки се с портативни мангали, които пъхат под дебелата вълнена дреха прилична на пончо.
От Ару до последния по трекинга курорт Лидерват пътеката напомня изкачване по долината на Рилска река. Отначало тя се издига високо над бушуващата водна стихия, но след час отново слиза до нея. Предприемчиви млади кашмирци са опънали палатъчен лагер след едно изкачване, точно преди курорта Лидерват. Те усилено жестикулират да отседнем и да изхарчим малко пари при тях. Но забелязали алпийските ни раници престават да ни канят. Ясно, че не сме от техният тип клиенти. През целия ден ръми дъждец, но след жегите в Индийската равнина дори ни е приятен.
Гората след Лидерват става много гъста. Казваха ни, че да срещнеш кафява или черна мечка е нещо обичайно. „Страх лозе пази” - казват нашенците. Затова предпочетохме да прекараме нощта в палатката, но за по-сигурно опъната вътре в една от „вилите” на пастирите, на входа на която запалихме огъня. От двете страни на долината надничаха чудесни петхилядници и залезът дълго ги позлатяваше.
Третият ден започна още преди изгрев слънце. Зимата наистина е била необичайно снежна и десетки лавини бяха затрупали долината на р. Лидер над гористия пояс. Те трябваше да се преминат рано, докато фирнът не е омекнал. Това се оказа не съвсем безопасно упражнение, тъй като ледената река се провира под снежни мостове само на няколко метра под пътеката и едно подхлъзване към нея би означавало трагичен край на трекинга. За собствено успокоение първият от нас минаваше снежния мост като балансьор в цирка хванал едно дълго три метрово стебло напряко. Към 3500 метра височина снегът окончателно покри реката и изкачването стана по-приятно.
Изгревът над връх Колахой (5425 м) и неговите спътници, като всеки изгрев в Хималаите, беше невероятен. В седем часа стояхме смълчани под ледопада спускащ се от Колахой. Наоколо нямаше жива душа. Хималаите се пробуждаха и щедро показваха прелестите си. Върхът представлява класическа пирамида, малко по-висока от Елбрус, с ръбове, които могат да бъдат мечта за всеки алпинист. Бързаме да заснемем всичко това. Толкова рано едва ли някой е идвал под иначе популярният първенец на Кашмир, наричан кашмирският Матерхорн. Какъв чудесен подарък ни поднесе планината в това юнско утро - 70 километровото ходене не отиде напразно.
Започваме слизането. Слънцето ни настига и планината оживява. От всички страни зашуртяват потоци. В дъното на долината от гората се задава керванът на пастирите бакарвали, които идват за да прекарат в нашата „спалня” със стадата си чак до новия сняг. Те вървят по нашите следи и за прекарване на стадата по снежните мостове използват изпитана методика. Хващат за рогата един козел, превеждат го през снежния мост , след което минава и цялото стадо. (Същото сякаш се случва и с българските лидери по време на нашия преход, при това пастирите от великите сили не винаги са добронамерени). Цялата покъщнина барабар с босоноги дечица е натоварена на кончетата. Жените вървят пеша накичени с тежки метални огърлици. След семействата на пастирите по надолу срещаме и пишман-туристи на понита, водени за юздите от притежателите им. Това са местните гидове. Да, бай Азис Гуру излезе прав - трекингът до Колахой е достъпен за всеки и за всяка възраст. Няма ги височинната болест и прахоляка от навалицата по „Пътеката на хилядите крака” по трекинга до Базовия лагер на Еверест. Но дори този кратък допир с красотата на Индийските Хималаи е достатъчен за да разпали въображението за предприемане на нови пътешествия, например в пустинния Занскар или в Долината на цветята в Гарвалските Хималаи.

На следващата вечер късно стигаме отново в Пахалгам. Опъваме палатката до буйната Лидер и вечеряме чапати с неизбежния омлет с лук под любопитните погледи на местните туристи и паломници. Пълна луна свети цялата нощ и заедно с обикалящите кучета пречи на спящите на чист въздух навън. Настроението на другата сутрин е бодро и весело, въпреки че ни предстои нещо като почесване лявото ухо с дясната ръка. Осемхилядникът Нанга Парбат е само на 100 км от нас, но за да стигнем под него ни ще трябва да се спуснем до Карачи на Арабско море и отново да се изкачим на север до Исламабад, столицата на Пакистан, чак до притока на Инд - река Гилгит. 4000 излишни километри само заради ябълката на раздора между Индия и Пакистан - Кашмир, все още разделен на две части и представляващ горещата точка на Индийския субконтинент.

Споменах за паломниците в Пахалгам, изходен пункт за пещерата Амарнат, разположена на 4000 метра в Кашмирските Хималаи. Такива свети места за изповядващите хиндуизма хора винаги са свързани с някакви необичайни природни забележителности или необясним за простолюдието природен феномен. По трекинга около Анапурна в Непал вече бяхме минали през Муктинат - селце на 3800 м. до което се добираха хиндуисти-паломници за да видят огъня който излиза от скала, земя и вода в един от храмовете. Пътешествието на тези хора , наричани „садху” и въоръжени само с тояга, котле и една дрипава завивка, трае цели 10 месеца. Какво крепи през цялото това време тези сухи хорица тръгнали от Южна Индия е трудно да си обясни един европеец, още повече всеки от нас веднага се досеща, че се касае за горящ природен газ, който просто си е пробил път на това място.
В пещерата Амарнат (Amarnat cave) чудото е друго - вътре в нея сред вечния хлад се намира грамаден леден сталагмит във форма на лингам т.е. мъжкото животворно начало. Леденият лингам се оказва, че намалява или расте в зависимост от фазите на Луната. Едва ли този факт е би бил достатъчен за да привлича всяка година хиляди босоноги хиндуисти, които преодолявайки неимоверни трудности, възлизат по снеговете на падналите лавини до пещерата на Шива и Парвати. Една от хималайските легенди ни обясни всичко:
Шива, един от най-диалектическите богове на Хималайското царство, сеещ разрушение и съзидание, болести и изцеление, ненавист и състрадание, се бил отдал на висшето изкуство на съзерцанието, след като обожаваната му съпруга Сита се хвърлила след роднинска свада в огъня. Седял той на ледения връх Кайлас, подтискайки плътта си и укрепвайки духа си с медитация. Но ето, че се родила Парвати, дъщерята на Химават, пораснала и още от пръв поглед се влюбила в стария сбръчкан аскет, обитаващ планината Кайлас. С помощта на изкуството на бога на любовта Кама, тя се опитвала да спечели Шива, но в последния момент третото му око изригнало огън и от непредпазливия Кама останала само пепел. Парвати била неутешима. Тя ридаела, забравила за своята божествена същност. Тогава един мъдрец на име Нарада и дал спасителен съвет:
„Не се надявай да спечелиш Шива с младост и красота. Иди в пещера, води аскетичен живот и ти ще го спечелиш със силата на духа”.
Така и станало. Страстната и целомъдрена Парвати заживяла в пещера, произнасяйки свещени мантри и дочакала деня, в който Шива изпратил седем мъдреци да се поклонят и да поискат дъщерята на Химават за негова жена. Когато Парвати зачевала сина си от Шива, в хималайските дебри бушували бури, от облаците падали кървави дъждове и кости, от склоновете се спускали лавини и каменопади, а от небето цяла нощ се сипели метеорити. Синът им Ганеш е богът със слонска глава - покровителят на писатели и търговци.
Такава е простата мистерия на Хималаите, олицетворяваща тяхната първобитна свежест, дива красота и величествена мощ.
Понякога ние с усмивка слушаме тези легенди, но в същото време си даваме сметка, че без този приказен свят на божества, полубожества, зли духове и мъдреци Хималаите не биха имали тази неимоверна притегателна сила, която, противно на законите на физиката не отслабва с квадрата на разстоянието до тях.