КАРТИНА
КАРТИНА
Картина окачена на стената.
Аз зверя се натам през очилата.
Очи разтърквам, мисля упорито,
гадая за посланието скрито.
Старая се да мисля адекватно,
не е ли закачена на обратно…
Това е странна някаква енигма
и който спре се, глупаво премигва.
Две-три черти нанесени небрежно,
почти марул усмихващ ми се нежно…
Какъв ли казус авторът е нищил,
че мозъкът му чак се е изприщил.
В делириум изпаднал е горкият.
Ръката му във треморна стихия
нанасяла е мазка подир мазка,
гребейки със замах от всяка краска.
И мисля си, донякъде е случил,
платното щом накрая е улучил.
ЛУДНАХМЕ
Много хора, забелязвам,
че по улиците ходят
и простете, че го казвам,
но самички си говорят.
Ръкомахат и приказват,
смеят се и се нервират.
Теза някаква доказват,
с глас висок си опонират.
Та нима сме полудели
и народът ни - обречен?
Масово ли сме поели
път за баните, в Наречен?
Аргументи се намират,
че не всички сме галфони:
Хората комуникират
по мобилни телефони.
СУПЕРМЕН
В този век жесток, лъжлив,
аз съм страшно издръжлив.
От кремиковска стомана
е снагата ми отляна.
С кеф посрещам всеки ден,
че без нерви съм роден.
Скок в цените - превъзходно
и веселие народно.
Чакаме режим на ток?
Няма нищо - стар урок.
Не раздавам аз ритници
на продажни политици.
Стискам зъби и мълча,
да гласувам пръв търча.
Сто евро! - Каква заплата!
Стар Москвич ми е колата.
Нищо че съм бос и гол,
аз работя като вол.
Сурогати консумирам,
превъзходни ги намирам.
Хапвам вносен зеленчук
и съм як - същински чук.
Чай си правя с родна билка,
мразя шоколади “Милка”.
Знам, гордеете се с мен -
BG Супермен.
ИРОНИЯ
Мене най брутално ме обраха.
Казвам ви - съвсем не бях готов,
когато пред лицето ми размаха
един бандюга страшния пищов.
Преглътнах сухо, дадох му парите
и джобът ми съвсем осиротя.
Разплаках се, не ще ме укорите -
вечерята ми скромна отлетя.
А онзи страшно почна да се пени.
Лицето му доби цвета на мак:
“Бе ти, ще се бъзикаш ли със мене?
Приличам ли, говедо, на ахмак?
Какво да правя с двата лева постни?
Това ли са ти всичките пари?
Ей, виждаш ли обувките ми вносни.
Във теб сега ще взема ги изтри.”
А после мрак… И някакви сирени…
За лекар ли съм или пък за поп?
Душата ми подхвърквайки над мене,
дали да се завърне, хвърли чоп.
Е, слава Богу, някак си устисках.
Бе докторът достоен за медал.
Не можех да платя, дори да исках,
аз двата лева вече бях ги дал.
Но ето, че ми връчиха призовка.
Поех я разтреперан, пребледнял
и сякаш че ме гръмнаха с винтовка.
Бе много жалко, че съм оживял.
Че онзи тип със яките ритници
ме съдеше. Какъв кошмарен ден!
Повредил съм му вносните чепици
и трябвало да бъде възмезден.
БЛАТО
В едно голямо и вонящо блато
живеело доволно и богато
жабешкото племе като в рай.
Е, няма как, било му роден край.
А вечер щом изгреела луната
и вятърът довеел хладината,
изпълвал се всемирният простор
със трелите на жабешкия хор.
До пръсване надували се всички,
изпъквали големите очички
и заприличвало в един момент
на скъпия ни роден парламент.
Но те не знаели какво ги чака.
Заселил се бил там във върбалака
жабешкият страшен прокурор -
щъркелът. Настанал страшен мор.
Да вдигнат глас жабоците не смеят,
редиците им почват да редеят.
И мисля си кога добрият Бог
на нашите ще прати щъркел строг.
ЕВОЛЮЦИЯ
Вися си на клона, обхванат от скука,
и чакам да стана човек.
Звучи много гордо. На кой ли му пука
за хилав, проскубан шебек.
Не ще ме измъчват инсекти досадни,
от чесане чак съм издран.
Живот ще живея във къщи прохладни -
изкъпан, избръснат, изпран.
Ще бъда облечен в “Армани” и “Прада”,
ще карам и спортни коли.
С мадами, блондинки, до мен за награда,
разправят страхотни били.
Ще хапвам обилно, каквото поискам,
доволно почесвайки пъп…
Но клонът изпуква, напразно го стискам,
политам и падам по гръб.
ХИПОТЕТИЧНО
В един хипотетичен свят
живял човек хипотетичен.
Макар измислен, непознат,
не бил от нас той по-различен.
Семейство имал си. Все пак
било съвсем хипотетично.
Жена, деца и котарак,
с живота справял се прилично.
В един не чак прекрасен ден
беда го страшна сполетяла.
Пиян се върнал, уволнен
и ето: чашата преляла.
Сълзи, обиди, скъп сервиз
на малки лъскави парчета.
“Прибрах си целия чеиз,
котака, двете си момчета…”
Подпийнал бил, без пукнат грош.
Дали причините са тези?
Добър ли бил е или лош,
за нас са само хипотези.
А после удар ли, не знам,
или инфаркт хипотетичен,
човекът бил останал сам
и ето край непоетичен.
Какво пък толкова, нали
героят ни е нереален
и трябва ли да ни боли
заради края му печален.
