ИМПРЕСИИ
БАБА И ДЯДО
В късните си години баба ми не беше много словоохотлива. В живота си не съм срещала други хора като тях двамата (баба и дядо) “етикетни” във всяко отношение. Няма да забравя насадените по целия балкон индришета, Дебела Мара, мушкато и огромни почти като дървета олеандри, изпъстрени с ярко-розови и бели цветове от пролетта да късна есен.
Много често си играех на балкона на първия етаж на апартамента, откъдето замерях играещите отдолу деца с току-що набраните във кофи малки кайсийки. Мястото беше стратегическо. На единия край на балкона имаше прясно сварени бурканчета със сладко от вишни, череши, дюлеви желета и компоти. Също така редици със шишета от доматена салца и кисели краставички.Чакаха ги дали ще шупнат преди да ги свалят в мазето. В другия ъгъл в съседство със балкона на съседите седяха други два огромни розови олеандъра, които ми служеха за подпора да се качвам по тях и да прескачам в съседския балкон на приятелката ми от детинство - Гинчето. Понякога късахме от листатата на тези почти дръвчета, а баба изпадаше в тих ужас, защото листата им били силно отровни и ни караше веднага да се мием. С братовчедка ми и сестра ми имахме много”важни” и тайнствени срещи на черешата пред входа. Голямо дърво с огромни, почти черни, много сладки череши.
Всъщност целият квартал беше в липи, черници и череши, и ние се придвижвахме като една монголска орда от лакоми за плодове и захар деца.Висяхме по клоните и дърветата с часове чак до тъмно. Тогава нощите бяха топли, пълни с мириса на печени чушки и варена лютеница. Звездите изглеждаха огромни и ярки като небесни хризантеми. Имаше толкова много градинки около целия блок. Жълти, лилави градински цветя, маргарити, огромни храсти от люляци.
Рози с доста големи бодли, които непрестанно опитвахме върху себе си, защото постоянно се гонехме около тях. Веднъж дори без малко да глътна бръмбар от бясно тичане с изплезен език между бодлите им. Точно се бях снишила и трябваше някак да се скрия от “стражарите”. Често се преследвахме разделени на две групи стражари и апаши.
Беше пълно с деца от всички възрасти, чиято глъчка се смесваше със песента на нощните щурци…А аз редовно се прибирах с ожулени, кървящи колена. Докато ми слагаха лютив спирт на раната плачех, потънала в сълзи на разкаяние, и горчиви сополи, давайки поредното си лъжливо обещание,че “вече никога няма да правя така!”
МАРИЯ ГЪРКИНЯТА
Имаше едно мургаво високо момиченце, което лятото гостуваше на някакви съседи от втория етаж. Баба разправяше,че били роднините им, които живеят в Гърция и, че са много заможни хора. Идваха със скъпа кола. Носеха много багажи, а Мария привличаше всички хлапета от квартала. Привличаше ги като мухи на мед. Скупчваха се и я разглеждаха жадно сякаш не бяха виждали такова момиче. Чак ме хващаше яд.
Какво толкоз и намират на тая Мария!? Голяма работа, че била гъркиня! Като е гъркиня да не е сто кила! И без това нищо не разбира като й говори човек.
Мария имаше писани сключени вежди, много хубава кестенява коса, лъскава, сплетена на две дебели плитки. Носеше плисирана кадифена пола, дълги три-четвърти чорапи и червена блуза със някакви блестящи паети и синци по нея. Веднъж седях почти час отстрани на люлките и я наблюдавах втренчено от разстояние как се люшка бавно и спокойно, напред-назад. Говореше нещо на братовчедка си и дъвчеше дъвка, която правеше на огромни розови балони. Него ден косата й беше пусната свободно и се вееше на прекрасни къдрави масури. Смееше се високо, а като се усмихнеше се виждаха две трапчинки на бузите. Едното й зъбче от двата предни беше малко по-късо и криво.
От люлките се носеше полъха от дъвката и - нещо средно между ягода и роза. Бях очарована… Дори три-четвърти чорапите й имаха чуждоземно очарование с пъстрите си, невиждано-ярки раета в синьо,жълто,червено и лилаво…Неочаквано тя ми махна да отида по-близо, но аз така се засрамих и притесних, че поклатих глава и с пламнало лице се отдалечих набързо. На другия ден братовчедката на Мария ме попита защо съм избягала и аз още по-сконфузено смотолевих нещо под носа си, че уж ме били викали да се прибирам.
След няколко дена случайно, докато стоях потънала в скука и самота (на двора нямаше ни едно дете)… отнякъде изникна Мария и седна на съседната люлка.
Отначало се люляхме пет-десет минути в мълчание. После Мария започна да ми говори на гръцки без никакво притеснение, че изобщо не я разбирам. Извади едно малко шоколадче от джоба си, счупи го на две и ми даде половината. Похапнахме и аз продължавах да мълча, а тя все така не спираше да ми говори. След това извади пакетче със дъвки и ми пъхна една в джоба. Личеше си, че иска да се сприятелим. Попита ме със знаци - как се казвам?
Казах й - Анна…кой знае, защо, името ми и хареса толкова много, че започна да се смее и приказва нещо бързо-бързо. После посочи към себе си и каза - Мария!
Разбрах я, макар да знаех от по-рано как се казва. Целия квартал я знаеше.
Бях много щастлива, че ми обръща толкова много внимание. Като си тръгнахме ме изпрати до вратата, а на сбогуване дори ме прегърна и целуна по бузите. Бях като замаяна от цялото това внимание. После имахме почти седмица, в която се срещахме и играехме заедно.Тя имаше невероятни кукли, които плачеха и говореха, имаха биберони и приличаха на истински бебета. Джобовете й бяха пълни с бонбони, шоколадчета и най-различни невиждани по нашите краища вносни чудесии. Не знам защо така ми хареса тая неочаквана обич и внимание от страна на непознатата гръцка Мария. С цялата си детска наивност по-късно като чуех за Гърция и си представях лъскави, дебели кестеняви плитки, лицето на Мария… мириса на ягодова дъвка.
На другия ден Мария си замина и не я видях почти две години.
Когато я срещнах отново тя беше толкова променена, че едва я разпознах. Някак много порастнала, малко наедряла, беше отрязала хубавата си коса и носеше дънки с тениска.
Втурнах се към нея, прегърнах я и казах - Здравей Мария! Тя лекичко ме побутна притеснена и даже с известна досада каза развалено - “Не разбира!”.
Гласът й беше станал дрезгав, нисък и леко сипкав…
- Аз съм Анна, не ме ли помниш? Люляхме се на тия люлки? Не ме ли помниш!? Мария се усмихна едва-едва и каза “Охи, охи! Ден Каталавено!”
Беше ме забравила!
Тогава си дадох сметка, че нещата са променени, а времето е безмилостно към малките ни красиви спомени. Тръгнах си необичайно натъжена. Защо ли изобщо се ядосвах за неща, които не можех да върна назад и над които нямах никаква власт!
Времето е нещо ужасно!…Безконтролна и безмилостна величина… След години, при случаен разговор стана въпрос и братовчед ми спомена, че гъркинчето се задомило рано и имало три деца или нещо подобно. Била погрозняла и нямало следа от малкото нежно момиче, което приличаше на иконата на Богородица Одигитрия. Била огромна, пълна жена с къса къдрава коса и месесто неузнаваемо лице.Типична охранена и дебела гъркиня! - каза той с усмивка. -Нали я помниш?
- Помня я -смотолевих, без желание да я обсъждам повече. Но той сякаш не разбра мълчанието ми и го изтълкува като признак на съгласие да продължи да ми говори… Каза:
- Хич не се целуваше хубаво, пустата Мария…! - и издуха дима на цигарата си през странна, крива полугримаса.
СТРАШНАТА ФАТМА
Лятото като ходех при баба прекарвах почти целият си ден навън. Но се прибирах на обяд, за следобедна закуска и за вечеря. Веднъж едно съседско дете дойде да ме вземе от нас. Имахме уговорка с почти всичките деца от блока - кажи-речи десет на брой. Не дойдоха в пълен състав, бяхме седем. Имаше един Кирчо, та него ден го завели на зъболекар - горкия! Мария от 6-тия етаж не можела, защото имала урок по пиано и един Дани, който пък не го пускали, не знам защо…С Гинчето грабнахме по филия с лютеница и сирене, и хайде навънка. С нас бяха братовчедка ми, братовчед ми, две братчета от последния етаж на блока и един Пепи, дето все ревеше за нещо.
Решихме,че ще играем на криеница. Ама Гинчето измисли аз, тя и Миглена да ходим до циганската махала.Там в близост имаше стара фурна за хляб. Печаха и питки и баници, и целия район миришеше на хлебни мечти…Представям си горките гладни циганчета как издържаха на тая неустоима сладка миризма. Дадоха ни левче да купим три хляба плюс един за майката на Гинчето. Стигнахме махлата и решихме да минем през централната й улица. Вървяхме покрай ниски, схлупени къщички, с голи стари върби, които приличаха на стиснати в юмрук ръце, целите във възли и пукнатини.
От тях стърчаха като от игленик плешиви, остри клони, без нито едно листо. Стискахме хляба до гърдите си, а от нас се носеше оная вълшебна пара на току-що печен, зачервен самун. Изневиделица иззад разкривените портички наизскачаха дечурлига на различна възраст. Едно от тях, по-височко, изглеждаше доста внушително. Слабо, с дълги крака, с лице цялото в белези. Всичките четири-пет хлапета бяха боси, без обувки и с остригана гола глава. Най-малкото беше просто бебе с някакъв потник и голо дупе. Двете по-големи бяха заети да се млатят взаимно, а едно колкото нас се оказа момиче.
- Ей, дай хляба, како! - каза голямото…
- Няма! - каза братовчедка ми. Продължихме напред, обзети от напрежение.Тогава момчето се протегна и рязко дръпна хляба от ръцете й. Отчупи една хапка и бързо я натъпка в устата си. Другите две, дето се биеха, спряха и бързо се приближиха с ококорени очи. Всяко искаше парче от хляба. Баткото им даде по един комат и изчезна със светкавична скорост. Ние, зяпнали с уста, го видяхме как се скрива в една отдалечена къщурка. Другите циганета - бебето и момичето нададоха пронизителен вой, който премина в плач. Братовчедка ми започна да им приглася и тя. Беше установила, след кратък размисъл, че след като хляба вече не е у нея, най-вероятно ще яде бой. Приближихме къщата и взехме да викаме да ни върне хляба. Изведнъж от там се показа едра, грамадна, дебела циганка с белег през лицето и завързана шарена кърпа през главата. Тя се приближи бавно към нас, огледа ни от горе до долу и се взря в мен с единственото си зелено-жълто око. Другото й око беше изцяло бяло и нямаше зеница. Тя дъвчеше в единия край на устата си угарка от цигара. Виждаше се в долната й челюст, която бе някак странно хлътнала с един-единствен зъб. Лицето й беше толкова набръчкано, че приличаше на намачкана кафява хартия.
Тя бръкна под престилката си измъкна няколко дребни стотинки. Даде ги на мен:
- На! Вземи за хляба, чедо!
Погледна към братовчедка ми и рече:
- Що ревеш, ма? Стига рева! Да не та скрия в мазата, че да та продам за булка… Ааа?! Бегай бърже!
Тя сложи ръце на кръста си и цялата започна да се друса като многоетажна къща с балкони. Дълбок смях я разстърси. Смехът й беше хрипкав, дрезгав и страшен. Ние хукнахме като подгонени, но никой не ни гонеше, само смеха на жената се носеше след нас. Като стигнахме до фурната задъхани и разтреперани, с туптящи сърца, една баба с бяла коса и черни жалейни дрехи ни попита, защо бягаме… Казахме й, че ни е уплашила една циганка, и я описахме колко е страшна и голяма.
- А! - каза жената - Знам я! - и се усмихна кротко.
-Това е Страшната Фатма! Добра жена е тя, няма да ви стори лошо. Тя е много известна гледачка, всичко познава! - и развеселена жената ни отмина.
