Росица Станева

СТАРИЦИТЕ

Стариците живееха със спомени,
със имена и размисли за мъртви…
И мислите им вечно се въртяха
в един трагичен и затворен кръг.
И Тракия сънуваха очите им,
и Тракия докосваше сърцето им -
не тази, нашата, която знаехме,
а тяхната, останала назад.
И само във неделя те се молеха
във черквите на старите икони,
изтърканите ликове целуваха
и палеха с трептящи пръсти свещ:
“О, Боже, дай покой на мъртвите,
и крепкост дай ни във бедите.
И нека никога не видят рожбите ни
това, което преживяхме ний!”.

ДЕТСТВО

О, мое детство, ти ли се завръщаш
при мене по пътеките на спомена?
Студено е и тъмно е във къщи,
премръзнал шепне вънка орехът.
О, мое детство, със очи разплакани,
със скъсан лакът, с окъсяла рокля,
не приласка те никой, само мракът
с грижовна длан ресниците ти мокри
избърсваше. Прегърбен беше татко,
замислена все беше мама, милата.
Не помня вече бях ли малка някога,
или пораснала съм се родила?
О, детство мое, ти ли се завръщаш
и викаш ме по име?
Защо дойде, за да напомниш ли,
че тебе всъщност аз не съм те имала?