Анатолий Малцев

превод: Георги Ангелов

Луганският есениновед Анатолий Малцев предаде в редакцията на «МГ» уникални документи - писма на Наталия Милонова. Увлечен от творчеството на Сергей Есенин и водейки училищен кръжок, Анатолий Малцев в началото на 80-те г. попада на жената на поета и «брат» на Есенин - Иван Приблудни, живееща след реабилитацията и осемгодишния затвор «по делото на мъжа й» (Иван Приблудни е реабилитиран посмъртно) в Москва.
По молба на Анатолий Малцев тя дава отговори на много въпроси в исторически и литературоведски план.

16 март 1989 г. Москва

Уважаеми Анатолий Петрович!

Благодаря Ви за поздравите за 8 март. Вие, както винаги, сте внимателен към мен.
Имам за Вас новина. През януари 1957 г. получих свидетелство за смъртта на Иван Петрович Приблудни. В него беше казано, че Иван Петрович Приблудни е починал на 4 май 1939 г., но не бяха посочени нито причините, нито мястото на смъртта. Без много да се доверявам на тази дата, наскоро изпратих заявление до Върховната колегия на Върховния съд на СССР. Изпращам Ви копие на отговора, който получих. Ето Ви и отговор на въпроса не са ли стиховете на Ив. Петр. причина за неговия арест. Стихове не влизат в обвинението.
Аз, разбира се, изпратих такова копие и на Бишарьов. Засега още не е заверено нотариално. Не знам как ще постъпи, от него може да се очаква, че ще го публикува веднага. Но бих Ви посъветвала да сложите тази хартийка в архива си и да не я показвате на никого. Не се смейте над моята старческа предпазливост. Предстои ми да изпратя и писмо в Магадан. Изобщо не мога да разбера защо делото на Ив. Петр. е изпратено там. Може би ще ми съобщят още някои подробности. Тогава ще ги споделя и с Вас.
Бъдете здрав.
Н. Милонова.

Върховна колегия на Върховния съд на СССР
2411 1989 г.
№4н-16956
Съобщавам в отговор на Вашето заявление, че Приблудни Иван Петрович, роден през 1905 г., е осъден на разстрел на 13 авг. 1937 г. от Военната Колегия на Върховния съд на СССР. Приблудни И. П. е признат за виновен, че уж е бил активен участник в антисъветска терористична организация от 1924 г. и до арестуването си е водил агитация, разпространявал е клеветнически измислици срещу ръководството на ВКП(б) и съветското правителство.
Присъдата е изпълнена на 13 авг. 1937 г., мястото на погребение не е известно на Военната колегия. Възможно е интересуващите Ви данни да ги имат в УКГБ на СССР в Магаданска област, където през декември 1956 г. е било изпратено делото на Приблудни И. П.
Разбирайки дълбочината на трагедията, сполетяла Вас и Вашите близки във връзка с необоснованото осъждане на Приблудни И. П., моля да приемете искрени съболезнования.
Началник на Върховния съд на военната колегия Л. Никонов

4 април 1989 г. Москва

Уважаеми Анатолий Петрович!

Не зная добре ли изпълних молбата Ви - не съм майстор да правя надписи. Не ми се иска много да Ви изпращам последните си снимки, а да да Ви изпратя по-ранни - не е честно.
При откриването на паметника, ако то се състои, аз, разбира се, ще дойда. Тогава ще се видим.
Дъщеря Ви е прелестна.
Бъдете здрав.
Н. Милонова.

23 май 1989 г. Москва

Уважаеми А. П.

Благодаря Ви за грижите. Имам снимка на проекта за паметника на И. Приблудни.
Ще ви обясня коя е Наталия Александровна. Това е моята и на Приблудни внучка, дъщеря на нашия син Александър Иванович, който почина преди две години от саркома на белия дроб.
Наталия Александровна е лекар, тази година навършва 40 години. Мъжът й е старши научен сътрудник в катедрата по икономика на МГУ. Доцент, зам. зав. катедрата по икономика. Имат двама сина - ученици на 11 и 9 години. Тяхната фамилия е Шалимови.
Ако тази година се състои откриването на паметника на И. П., всички ние ще дойдем в Новоайдар. Ако ли не - в Безгиново ще дойде само Наталия Александровна с децата. Те имат добри отношения с роднините на И. П.
Бъдете здрав.
Н. Милонова.

Дек. 1989 г. Москва

Уважаеми Анатолий Петрович!

Поздравявам Ви с настъпващата Нова година! Преди всичко Ви желая здраве на Вас и на вашите близки, а после всичко онова, което искате най-много!
Сега живея в семейството на моята внучка и затова адресът ми е нов.
Още веднъж бъдете здрав.
Н. Милонова.

14 февр. 1990 г. Москва

Уважаеми Анатолий Петрович!

Как ме зарадва Вашето писмо! Два пъти се безпокоях за живота Ви, и слава Богу, всичко е наред. Но не се отнасяйте към себе си лекомислено и отложете «категоричните» решения.
Как живея на новото място ли? Как да Ви кажа? В нещо е по-добре, в нещо - по-зле. По-важното е, че това е необходимо и неизбежно. Необходимо е защото лелята на моята внучка, помагаща й в домакинството, почина, останах аз. И малко ми е трудно. Непривичен за мен семеен начин на живот. Отношения… Но не съм сама, а заедно с близки и роднини. Не се страхувам да се разболея - има кой да ме наглежда. Не ходя по магазини, за да не дразня с глухотата си продавачите. Не готвя, рядко варя картофи или фиде. А и не се мъча с глухотата си по телефона - имам си преводачи. Неизбежно е, защото старея и отслабвам с всеки ден, но съм жива и може би ще поживея още. И около мен има роден и внимателен човек.
Сложно е отношението ми към паметника на Приблудни. Като произведение на скулптурата той не е добър (лявата ръка видимо е по-дълга от дясната). Най-ценното в него е надписът: «Иван Приблудни». И, разбира се, земляците на Иван са му оказали висока чест, увековечавайки по такъв начин паметта за него. Не мога да не го почувствам. Но наред с това имам много съмнения и тези съмнения се потвърждават от мълчанието на централната преса за откриването на паметника. Струва ми се, че е загубено чувството за такт. Анна Ахматова няма паметник, няма паметник Пастернак, Твардовски, Клюев, а колко значими имена са те, Господи… А тук такъв размах - 5 метра височина, колко пари.
Бих била щастлива, ако на същото място беше поставена скромна стела с бюст (но добър бюст). И барелеф около къщата (много би приличал). И тогава нямаше да се страхувам, че паметникът на Иван Приблудни би могъл да бъде наречен от някого паметник-парвеню.
Екатерина Сергеевна счита, че не съм права. Възможно е, аз съм стара, и ума ми може да отказва. Но, уви, така чувствам нещата.
От книгата на Олег Леонтиевич Бишарьов не съм очаквала нещо по-добро. Олег Леонтиевич не е интелигентен, малко е образован, не му достига литературен вкус, и, най-важното, той е завършен алкохолик. Какво може да даде? Книгата, разбира се, е примитивна, с остарели щампи. Но е книга, и тя ще се търси, ще я четат, а Приблудни отново ще живее.
Отнасям се отрицателно към Олег Леонтиевич като към личност, но не принизявам заслугите му по връщането на стиховете на Приблудни на народа. Той притежава голяма пробивна сила. Най-важното, което направи - издаде две книги на Приблудни. А това не успяха нито Скрипов, нито Солнцев (и двамата - приятели на Приблудни), нито аз (мога да Ви покажа приписката с издателство «Съветска Русия», издали книга на Приблудни, където ми съобщаваха, «че малко стихове стават за публикуване»). Наистина, времената бяха други.
А по родните си места Бишарьов разпространи стиховете на Приблудни до почти всеки гражданин и придобива за името на Приблудни все нови и нови почести: «Фонд Приблудни», «музей Приблудни», ул. Приблудни, празненства в чест на Приблудни.
При откриването на паметника, на почетното място, сред ораторите, изведнъж си помислих: «Ако има друг свят, то Иван сега плаче от щастие». (Разбира се, Иван не беше чужд на тщеславието. Но едва ли си е представял такава почит по родните места. И за това съм благодарна на Бишарьов).
Анатолий Петрович! Знаете ли, че Булгаков, създавайки образа на Иван Бездомни в «Майстора и Маргарита», е използвал някои черти на Иван Приблудни (това е мнение на литературовед). Така че Иван Бездомни повече прилича на моя Иван, отколкото на Иван Приблудни на Бишарьов.
Е, това е всичко. Бъдете здрав.
Н. Милонова.

22 ноември 1991 г. Москва

Уважаеми Анатолий Петрович!

Заинтересувахте ме със съобщението за Сидорина. Какво е написала за мен? Явно не са останали повече живи хора, взели участие в погребението на Есенин. А аз бях там. Бях в Дома по печата, минах заедно с другите край ковчега, видях от близо гримираното лице и раната на челото. Заедно с погребалната процесия минах целия път до Ваганковското гробище, стоях недалече от гроба, слушах виковете на Зинаида Райх. Хората, дошли при мен за сведения за Приблудни, ме питаха и за Есенин. После започнаха да идват и есениноведи. Така дойде и Сидорина.
Хлисталов е юрист. Той смята, че следствието за смъртта на Есенин се е водило неправилно, че документите са съставени лошо и са се съхранявали небрежно, а ако вземем под внимание общественото значение на фигурата на Есенин, просто престъпно. Ако добавим раната на челото и че лекарят, констатирал смъртта на Есенин, е бил арестуван през 1937 г. и умира в затвора - ще стигнеш до извода, че Есенин е бил убит. Сидорина е гореща поклонница на Есенин. Тя се ръководи от чувството. Уверена е, че Есенин е убит. Но трябва да се съберат доказателства. Тя ги търси включително и от мен. На Хлисталов му се иска да съм познавала Блюмкин. А аз мислех, че той, като убиец на Мирбах, е разстрелян.
Хлисталов ми показа всякакви снимки: «Този не го ли помните?» - «Не, не познавах Блюмкин». А Сидорина иска да си припомня как е викала Райх: «Серьожа! Никой не знае» или «Серьожа! Никой нищо не знае». Как мога да си спомня?
Какво мисля за смъртта на Есенин? Тогава, през 1925 г., не се съмнявах, че е самоубийство. Разбира се, озадачаваше ме раната на челото. Но знаех в колко тежко психическо състояние беше Есенин. Видях го. Разбирах, че е загубил контрол над себе си. Сега вече знам, че е имал лоша наследственост: дядото е правил много лудории, братът на майка му е бил епилептик. Есенин е бил напълно готов да извърши фатална постъпка.
Но сега вече знам и на какво е било способно НКВД. И не ми се струва страхът на Есенин от Блюмкин мания за преследване. Тях нещо ги е свързвало, а също (напълно без доказателства) считам, че и двамата са свързани с убийството на З. Райх.
Сидорина смята, че убийството на З. Райх е организирано от НКВД. Не мисля така. Защо е трябвало романтично да я убият, когато можеше просто да я арестуват, още повече, че нейният мъж, Мейерхолд, вече беше арестуван. Затова, как е умрял Есенин, сега не зная. Допускам и двата варианта.

23 ноември 1991 г. Москва

При цялото ми възхищение от таланта на Есенин, и че томче със стиховете му винаги ми е под ръка, не приемам молитвеното отношение към неговата памет, каквото се създава в известна част от нашата интелигенция. Превърнаха го в икона. Само се молят…
Така и Сахаров превърнаха в икона. И това ме отблъсква от него. Непогрешим за обсъждане, да се съмняваш в неговите думи и действия вече е обществена простъпка. Как сме привикнали да стоим на колене!
Нищо не разбирам от този бурен и интересен период в нашия живот. Но аз се родих в голяма мощна страна, свикнах да не се срамувам и продължавам да обичам своята страна и народ (от всички вероизповедания и националности), когато тя започна да се нарича Съветски Съюз. Страната си остана такава, каквато беше, цялото й население бяха граждани с еднакви права и задължения. Тесни националисти не са били нито моите родители, нито аз. А сега моята страна се руши на парчета, хората, които считах за добродетелни граждани, се радват на това и злобно оскърбяват моя руски народ… И ме боли душата за моя народ, ограбван, изнасилван, развращаван, с който не мога да се похваля, но и за който е цялата ми тъга. Не чета вестници, само гледам заглавията - болно ми е.
Какво се случва? Власт няма, никой никого не слуша. Представете си, че Вашите ученици се обявят за демократи, че забраната да се пуши в час накърнява личното им достойнство, и тъй като на Запад е признат сексът, поискат в час да седят прегърнати с момичетата, и въобще - на тях им принадлежат всички права, докато задълженията - на Вас. Всяка Ваша дума те ще критикуват и ще искат свои порядки в училище. Ще успеете ли да ги убедите в необходимостта да учат, ако не им стига времето за обсъждане на техните права? Това са деца. А нашият народ? Смачканият ни от деспотизъм народ? Подготвен ли е той умствено за свободна политическа дейност?
Но не знам какво да се прави. Надявам се само на своя народ. Той има едно положително качество - търпението. Ще потърпи, ще потърпи, ще събере сили и ще се оправи. А как ще стане това, кога? …Уви, няма да го видя.
Сега Наташа с момчетата се върнаха от пазара. Картофите - 5 рубли килограма, зелето - 4 рубли, олиото - 15 рубли… Помагам на домакинството със седмични и празнични поръчки. Засега не гладуваме. Повече се страхувам от студа, отколкото от глада. Само хляб да има до насита. Всичко това някога го преживях, на 18-22 г.
…Радвам се за Вас и в същото време Ви завиждам, че можете да се занимавате с приятна за себе си и полезна за другите дейност. Моята глухота ме отряза от хората. А и от какви хора? Всичките ми връстници са мъртви, а по-младите вече не интересувам….

24 ноември 1991 г. Москва

Препрочетох писмото и ми се прииска да го скъсам. Вече се разделих с моите «имперски» емоции. Добре. Каквато съм, такава. Не ме съдете.
За Бишарьов. Преди три седмици ни позвъниха от КГБ. Разговаря Наташа. Следователят съобщи, че на Бишарьов е дадено разрешение да се запознае с делото на Приблудни, но той самият е против журналисти да се запознават с делата на вече реабилитирани хора. Как сме се отнасяли към това двете с Наташа? И ние му отговорихме: на Бишарьов да не се дава. «Тогава - каза следователят, - ще напиша на делото «само с разрешение на роднините».
И тези дни, късно вечерта, без предварителна уговорка по телефона, Бишарьов дойде у нас заедно с «приятел», фамилията на когото така и не чух - черен, рошав, мустакат и брадат. Ясно, за разрешение. И му отказах, обясних му: в делото няма нищо, отнасящо се до творчеството на Приблудни. Но има много чужди имена и чужди думи, постъпки, семейни и лични неща. Хората, споменати в делото, имат деца, внуци… А и той не ми вдъхва доверие. Поради вълнението си, в онзи момент забравих да спомена, че научавайки от моите спомени за лошите отношения между сирака-бъдещ поет и неговата мащеха, той (Бишарьов) глупаво е писал в печата за тази мащеха. А това е оскърбило още живите син и дъщеря на спомената мащеха и усложни моите отношения с Иван Петрович Овчаренко.
Журналистът в преследването на сензация не жали ни жив, ни мъртъв. Обиденият Бишарьов се хвърли в антрето, облече се и си замина, хлопвайки вратата. «Приятелят му» - след него. И двамата не си взеха довиждане. Какво ще направи Бишарьов по-нататък? Какво мислите по въпроса? Извинете ме за несвързаното дълго писмо. Няма с кого да разговарям. Бъдете здрав Вие и всички Ваши близки.