ВСЯКО ХУБАВО НЕЩО Е НА УЖКИМ

Панчо Панчев

Моят живот премина в написването на десетки пиеси, половината от които, предназначени за малките зрители, както и на стотици стихотворни гатанки, стихотворения и приказки за деца. С малчуганите е свързана и голяма част от редакторската ми работа. Затова мисля, че имам право да кажа: литературата за деца е остров на щастието за автора й, особено ако той съзнателно или несъзнателно пази читателите си и сам се огражда от лошотията на всекидневието ни. Хубаво е ако намира начин да се противопоставя на тази лошотия, но без да се заразява от нея или отчайва заради нея. Трудно ми е да си представя създатели на произведения за деца, които са зли хора или песимисти. Обратно - добротата и ведрата перспектива са тяхна и на творбите им основна характеристика.
Когато погледна литературата за деца като отражение на обществената среда, в която живеем, обикновено виждам и нейното (на литературата) отдръпване от най-острите проблеми на тази обществена среда. Не че можем и в живота, и в книгите си да скрием от децата грубостта, насилието, жестокостта, но нека не им ги натрапваме постоянно! Тази непохвална роля достатъчно играят телевизията и другите съвременни технически средства. Нека поне в писаната литература оставим в ръцете на децата любимите им зайчета и мечета с техните моркови и гърненца мед, а не да ги сменяме със супер съвременни или дори бъдещи пистолети и други страшни инструменти за убиване и унищожаване…
И все пак нашите приказки и стихотворения трябва да бъдат четени, а пиесите ни гледани от днешните деца, а това изисква сюжетите и героите ни да ангажират тяхното внимание. Едва ли обаче ще ги ангажираме само с поетична носталгия по бабиното козленце или петленце. Неотдавна моят приятел Рангел Вълчанов ми каза вместо виц, че според детето на негови познати, млякото се произвеждало като безалкохолните напитки. Така че това дете трябва да го приземяваме към простите неща на живота, но не бива да го закрепостяваме в миналото, а да поощряваме полета му към висините на бъдещето и фантастичното.
Пак ще цитирам Рангел Вълчанов. По повод нарисувани зелени риби, излитащи към небето, неговият внук първокласник дал обяснението, че „всяко хубаво нещо е на ужким”. Аз съм абсолютен привърженик на тази естетика. Особено когато става дума за произведения, адресирани към детска аудитория. Нямам нищо против документалните книги и филми (за щастие, документален театър в истинския смисъл на думата няма, въпреки разните простотии, наречени „реалити”). Но много от документалните книги и филми, въпреки достойнствата си, са скучни, особено за децата. Освен ако разработват изключително неизвестни и интересни теми, каквито намираме в някои от телевизионните предавания на „Дискавъри” - там реалността е често по-невероятна от измислицата. Това са чудесно проведени уроци. Но в тях я няма онази магия, която прави фактите художествени. Няма я онази тръпка, която разграничава снимката от картината и дори от фотоизкуството.
Най-лесно се усеща разликата между буквалното и художественото отражение на живота в прозата и в драматургията - по-лесно, отколкото в стихотворството. В прозата и в драматургията по-ясно личи умението на писателя да пише не дописки, а измишльотини. Обичам я тази дума „измишльотини”, а и децата я обичат. Но и в поезията за деца също може да има безкрила дописка и крилата измишльотина. За да се спаси максимата „всяко хубаво нещо е на ужким”, в пейзажното стихотворение за деца например най-нормално е, за да не кажа задължително, тревата да бъде синя, я кончето, което я пасе - червено, като нарисувано от Шагал. И пак като у Шагал - хората, ако има такива на полянката, могат спокойно да летят, вместо да тъпчат нежните сини стръкчета трева.
Споменах за прабабините козлета и петлета и ще дам пример с динамиката на времето и необходимостта да се съобразяваме с нея: когато изготвях подборка от стихотворения за деца на тема „Моето АБВ”, ми направи впечатление как в стихотворението си „Книгата” най-голямата българска поетеса Елисавета Багряна се чуди заедно с читателчетата си на новото в онези години изобретение на техниката - радиото, това невиждано дотогава говорещо сандъче… Днес науката предлага нови чудеса на техниката или, както биха се изразили робите на езиковия шаблон - нови предизвикателства пред творците. Но тези нови чудеса също са обречени на неизбежно овехтяване и качване на тавана, защото на тяхно място ще дойдат други и тогава малките герои на приказките и стихотворенията за деца няма да киснат непрестанно пред компютрите, а ще са пленници на следващи, непредвидими нови и нови чудеса на прогреса. Колко хубаво би било, ако развитието на науката е съпътствано от извисяване на човешкия дух и морал, от повече справедливост в живота на планетата, или, казано по детски - ако добрите винаги и лесно побеждават и превъзпитават лошите, останали случайно дотогава…
Героят на моята книжка „Дневник на слончето Моди”, пресилено наречена от мен „роман за деца”, това слонче Моди споделя с читателите: „Хората или животните, които се задават срещу нас в далечината и предстои да се срещнем с тях, не бива да ги смятаме за лоши. И да се боим. Напротив. Аз все си мисля, че към мен идват само добри хора и животни. Сигурно е така, защото когато бях съвсем малък, една непозната лелка ми подари геврече. Да знаете само колко дълго го въртях на хобота си, преди да го хрусна! И колко вкусна беше хрупкавата му коричка! А друг път един чичко ми купи сладолед. Ние от топлите страни много обичаме сладолед. Този беше в продълговата кутийка - като обърната на опаки шапка на палячо и шарен като самия палячо…” Цитирах тези редове, защото почти изненадан си дадох сметка, че действащите лица в тази книжка са все добри. (Единствен път, между другото, се съобщава за някакъв откраднат автомобил.) А самото слонче Моди, както помага на един градинар да разсажда цветя в голяма паркова площ, се оказва отвсякъде оградено от новопосадените от него стръкчета и за да излезе от тази цветна обсада, трябва да стъпче някои от тях. Но то упорито отказва (как така ще тъпче цветенца!) и се налага да го измъкнат от „плен” чак вечерта, издигайки го в небето с хобота на огромен строителен кулокран. И понеже точно тогава спира токът, то прекарва нощта виснало високо, близо до звездите. Но, както нелогично твърди българската поговорка, изводът е „Всяко зло за добро”, защото на слончето Моди постоянно му се иска да лети и ето че с помощта на спрения ток, кулокрана и лекия нощен вятър мечтата му се сбъдва…
Позволих си да дам пример от тази моя книжка, защото тя е изтъкана от подобни измишльотини, но те не са паднали върху страниците й от облаците или от още по-горе, а са вариации и комбинации на реално съществуващи или почти възможни хора и животни, картини и действия, приключения и разсъждения, които в основата си са видени от автора или поне съществуват някъде в действителността и той е научил отнякъде за тях. Тоест всички, и най-откачените измишльотини, са отражение на нещо фактически съществуващо или мярнато поне насън.
Такива разсъждения ме спохождат, когато се замисля не само какво да напиша за деца, но и как то успешно да защитава и внушава прастарите човешки морални ценности, без да пропуска даденостите на днешния ден.