САНТИМЕНТАЛЕН РАЗГОВОР БЕЗ САНТИМЕНТИ МЕЖДУ

ЧАВДАР ДОБРЕВ И НИКОЛА ИНДЖОВ

ЧД:

Скъпи приятелю, в живота си съм контактувал и другарувал с немалко поети от моето поколения, с някои от тях отблизо - Иван Динков, Михаил Берберов, Любомир Левчев или Стефан Цанев. Но с тебе връзката, нишката на приятелството, и днес продължава да е яка. С какво си по-различен от другите?

НИ:

Така или иначе, поколенческите, родовите, земляческите връзки изгубиха своето първоначално значение, днес при нас възрастта като че ли поставя човешкия характер в основата на взаимоотношенията ни. Логично тук е може би и разликата между мене и “другите”. Но те, “другите”, съществуват в моето съзнание и с първичните си същности, просто защото цял живот ги чета и препрочитам. И като размишлявам за тях, май размишлявам за себе си. Преждевременната смърт на Михаил Берберов го избави от безмилостната проверка на промяната в обществото, а Иван и Любо продължиха да създават поезия в духа на общата ни идея за пътя на България до нас и от нас нататък. Вероятно обаче всеки един прави самостоятелен - и различен - анализ на непосредствения ни исторически опит. Друг е случаят със Стефан Цанев. След поврата към така наречената демокрация, осветен неочаквано ярко от публичния прожектор, той възлезе на злободневната арена сякаш подменен. Направо сякаш не бе той! Моят ключ към психологическата му метаморфоза е следното негово откровение: “Защото има един разумен мотив да станеш подлец - съзнаваш, че си по-талантлив от онези, които са провъзгласени за гении, понеже са около властта - и си казваш: защо те, а не аз? И чакаш сгоден случай…” Аз не мога да приема такъв морал, въобще не ме привличат “сгодните случаи”.

ЧД:

Ти написа най-злъчния и неповторим текст за ренегатството на Стефан Цанев. В прав текст защити съвестта и ръста на поета Георги Джагаров. Не направи дори и малък жест да оправдаеш Стефан Цанев, да простиш или да посъчувстваш на своя колега, да обясниш постъпката му с обясними зависимости, които са всесилни, или със слабостта на личния характер. Защо, щом диалогът в културата е неизменна мярка, а и поезията на Стефан Цанев преди 1990 година вероятно и тебе те респектира?

НИ:

Не, неговата поезия не ме е респектирала. Той бе банален подражател на руските поети от шестдесетте години, особено на Евтушенко, влагаше много площадна публицистика в стиховете си. А ти би трябвало най-напред да попиташ самия Стефан Цанев защо той не спази диалога в културата като неизменна мярка, още повече, че Георги Джагаров вече не можеше да оспори автентичността на реплики, разменени без свидетели между тях двамата. Георги Джагаров не допусна нито един творчески компромис! За разлика от Стефан Цанев, той няма стихове, посветени на Държавна сигурност, не ходи в далечна чужбина да пропагандира една уж омразна комунистическа годишнина, не написа услужливи пиеси, подобни на “Събота 23″ или „Пир по време на демокрация”…
И аз казах това, което трябваше да кажа в защита на Георги Джагаров. Толкова за Стефан Цанев!
За съжаление, разпадът на личността в модерното общество засегна хора и от нашето етапно за българската литература поколение, което при появата си бе посрещнато с идеологическо подозрение, след това конюнктурно бе наречено “априлско”, а сега - пак конюнктурно - е подложено на отрицание и политически остракизъм. Стана окончателно ясно, че ние сме от една генерация, но не сме от една нравствена порода, както изглеждаше преди петдесет години. Но, слава богу, сега аз по-релефно от всякога виждам твоите морални опори, които здраво те държат на попрището. Сега разбирам защо разполагаш с вътрешна свобода да действаш смело и уверено в сложни интелектуални и идеологически лабиринти. Нещо подобно се опитвам да правя и аз, това ни свързва. За нашето десетилетно приятелство има изглежда значение, че моите и твоите предшественици са тракийски бежанци, а това ни предопределя и нас като корави хора. В тебе е неизтощено и до днес влиянието на родния ти Ямбол - града на просветения българския анархизъм, провинциалното средище на внушителен брой писатели, театрали, художници от национален мащаб, непресъхващият извор на българско народно песнопение и свирачество. Това е звездната мъглявина на юношеското ти съзнание. При мене е същото, само географските координати и културните натрупвания са други - Созопол, Бургас, Комотини, Хасково. Все средоточия на хора, останали извън пределите на родния си край, но съхранили го в пределите на човека с една душевност, склонна да възприема духовността като същност на индивида. Колко книжовници има измежду беломорските тракийци, колко театрали, колко художници! За да се оцени по достойнство гражданското ни поведение, трябва да се съпостави с общественото противостояние на връстниците ни. Всички ние приключваме житейски и творчески пътища в такъв психологически момент, когато отказът от идеала се превръща в облага, а верността към идеала остава като несретна съдба. Както си говорим често с тебе на чаша водка, добре е, че в края на краищата се видя кой какъв е. Но ако това е лековата кръчмарска интерпретация на гражданското поведение на някои наши връстници, в реалния живот неминуемо настъпи трагичното разделение между нас и тях в схващанията за човека и за литературата като история на човека.

ЧД:

Всъщност, животът ми така се стече, че от студентските си години тръгнах заедно с поета Нино Николов по пътеките на нашата литература, заедно сме копнели за духовна реализация още в Будапеща, после неведнъж сме се разделяли и събирали, за да останем докрай верни на близост, мотивирана от общите ни разбирания за поведение, морал и идеи. С тебе приятелството ми се активизира след появата на статията ми за твоята поезия “Другарю, бъди!” във вестник “Литературен фронт” през 1971 година. Тогава, в отговор, ти ми драсна писъмце от Хавана и аз, да си кажа честно, се трогнах, защото открих, първо, съмишленик, а второ - човек, който жадува за битийна светлина.

НИ:

Пребиваването ми в Куба за мене бе като прераждане. Там аз преживях почти осем години с малки прекъсвания, пътувам и сега, макар и рядко, до Острова - мое лично преддверие към необятния свят на испаноезичната култура. В края на краищата от Хавана нататък видях светилищата на човешкия дух по цялата планета. Имах шанса да разглеждам Британския музей в Лондон, Лувъра и Центъра “Помпиду” в Париж, статуите на атлантите в Тула и Антропологическия музей в Мексико, Музея на индианското злато в Богота, криптата на Ватикана, галерия “Прадо” в Мадрид, музея “Гугенгейм” в Ню Йорк, Космическия музей във Вашингтон, Пушкинския музей и Третяковската галерия в Москва, Ермитажа в Санкт Петербург, музея на художника и музиканта Чурльонис в малкото литовско градче Друскининкай, музея на войната в Сайгон, академията на виетнамската поезия в Ханой, книгите с птицеписа в Матенадарана в Ереван, музея на мъртвата армия в Сиан и Великата китайска стена… Скитал съм с разискрени от възхита очи из великите храмове на човешките богове в Истанбул, Дамаск, Луанг Прабанг, Суздал, Казабланка, Ескориал, Вашингтон, Актопан, Киев, Ватикана, Псков, Ечмиадзин, видях железните грузински икони и желязната българска черква. Съзерцавал съм архитектурни чудеса като Тадж Махал, черквата Покров на река Нерл, град Бело Оризонте, кулата в Торонто, катедралата “Светото семейство” и Каза Мила в Барселона, Статуята на свободата, скалния манастир Карни Кехард, градчето на ювелирите Таско. Кракът ми стъпи и по легендарни исторически руини: Партенонът, Вавилон, замъкът във Фамагуста, Колизеят, Мачу Пикчу, Чичен-ица, Паленке, Ушмал, Самарканд, Забраненият град…
Ако озарението от всичко това ти наричаш “битийна светлина”, да, така е, жадувал съм и все още жадувам за нея.

ЧД:

В началото ти беше попаднал в номенклатурна класация за млада поезия, оглавявана от Владимир Башев, Никола Инджов - на второ място, а тройката я завършваше Любомир Левчев. След смъртта на Владо Башев равновесието се “наруши” и ти, не зная причините, отпадна постепенно на трето, след това на някакво следващо място. Водената от Левчев листа се попълни с имената на Константин Павлов, Иван Динков и Стефан Цанев.

НИ:

Нищо чудно в разместването, подобни класации са вятър работа. Във всички времена подреждането на творците е с някакъв коварен замисъл, все ще се намери някой властник, подучен да се възползва от изкуствено създадената йерархия. А в творчеството е важно да бъдеш равен на себе си, което означава неповторимост на таланта. Това е истинската естетическа ситуация, в която попадат талантливите творци. Пресяването, “спортно-техническата” класация се извършва много преди това. Обикновено от едно поколение още след третата, да речем, книга отпадат поне две трети от устремените към слава и безсмъртие пишещи братя. Останалите… остават! И е нелепо те да се подреждат като състезатели на висок скок. Има един анекдот с руския поет Михаил Светлов, прочут навремето. Попитали го как се чувства на първото място в поезията, а той отговорил - аз съм на второто място, защото на първото има голяма навалица, а на второто си съм си само аз. Но има и друг анекдот - когато Шилер отива във Ваймар при Гьоте, възкликва: “Дойдох да видя краля на поетите, а видях поета на кралете”. Това подсказва другата йерархия, която се налага с повече постоянство - според гравитацията на писателя към силните на деня. У нас като признак на същия стремеж към придворните свити се бе появила и т.н. “секретарска литература”, особено в поезията. Царедворски напън книжнина с художествена недостатъчност да се представи за еманация на изящното слово…

ЧД:

Ти самият криеше една по-мека и ведра душевност, стиховете ти се пълнеха със слънце и с очакване на разсъмвания - природни и човешки, по необикновен начин спояваше настроения и думи от фолклора с модерните мотиви и ритми на времето. Това те правеше участник в социалната и политическата полемика, но и там ти се превръщаше в съзерцател на всевишната красота, в търсач на хармония, която разрушава стари митове. Останалите поети по-остро реагираха на обществените ситуации, попадаха по-често в окото на идеологическата критика, и въпреки това властта предпочете да те има за “свой” в далечния Остров на революцията, а останалите да ги приласкава чрез усложнена апаратура, използвана в идеологията след сталинската епоха. А може би не съм прав? Може би има подмолни камъни, по които ти си се спъвал, а аз - не. Имаш ли днес усещането, че си плащал, макар дребен, данък на “безконфликтността” си, че си бил съпричастен и на конформизма? Но ако си бил такъв “изкусен” воин, защо отпадна от позициите, където се коват литературният успех и кариера? Луксозно заточение или изпълнение на дълг така, както ти го схващаш?

НИ:

Казвал съм го и пак ще кажа същото - аз споделям съдбата на моя народ, но моето самочувствие не се определя единствено от житейските реалности. Доживях на стари години да видя гладни, оголели и обосели мои сънародници, които преди това са били учители, лекари, инженери, но не съм загубил вяра в генетичната интелектуална мощ на българина. Живея в съсипана страна, и аз съм съсипан от тоталното насилие, което се извършва над всички нас, обаче вярвам, че активните български поколения ще успеят да премахнат насилието чрез дрога върху децата и младежта, насилието чрез политическо противопоставяне на хората с минало, насилието чрез промиване на мозъци.
Не съм безкритичен към себе си и мога да преценя като погрешни немалко мои постъпки именно в тая област, в която, както казваш, съм отпаднал от позициите, където се коват литературният успех и кариерата. Във всекидневието това означаваше неутолим стремеж към подстъпите на всякакви привилегии, от които аз определено не се интересувах. Например до промените никога не бях предлаган и не бях избиран за член на Управителния съвет на СБП - открита стартова площадка към получаване на награди, звания, тиражни издания. Нещо повече, винаги съм бил отстраняван - милиметър по милиметър - от откриващи се пред мене кариеристични възможности. Не бях призоваван в прословутия “партиен актив”, т.е. най-твърдите в идеологическо отношение писатели, които биваха свиквани и инструктирани как да гласуват пред всяко важно събрание в СБП. Днес повечето от тези верноподани активисти са напуснали партията, аз - не. Отстраняването ми ставаше по най-различни начини. В Куба уговорих изданието на тритомна антология на българската литература и с официално писмо от посолството до СБП поисках препоръчителен списък на авторите. Томът с поезия можеше да побере около сто и петдесет поети с по три-четири стихотворения. В отговора бяха посочени дори повече имена, но липсваше моето. Сиреч, нашият човек там, в Хавана, се представя за български поет, но в България не мислим така… Бях предлаган и аз за заслужил деятел на културата, но винаги отпадах в последния момент и на моето място в списъка включваха хора, непреминали през предварителните гласувания. А когато загина в автомобилна катастрофа най-близкият ми приятел от младостта - Владимир Башев, и във в. “Литературен фронт” бе поместено неговото програмно стихотворение “Размисъл”, посветено на мене, посвещението бе махнато специално, защото - късно си дадох сметка - някой започваше борба за мястото на Владко в приятелския кръг около Людмила Живкова. Известни подробности за тази борба с лакти и удари под кръста разкрива Богомил Райнов в книгата си за Людмила. Но аз наистина не обръщах внимание на подобни действия срещу мене. Не защото съм бил безконфликтен, а просто мене ме бе обзела поезията, не ме интересуваше нищо друго, освен поезията. Знаеш ли, сънувах думи, които призори ме будеха. Тогава написах може би най-хубавите си стихотворения и поеми. А и в Куба за по-дълго време попаднах след като бях освободен от Българската национална телевизия, където като член на екипа на Леда Милева, бях главен редактор на главната редакция за децата, младежта и военните. При режима на Тодор Живков “свалянето” от някаква длъжност почти винаги биваше компенсирано с леко издигане на друго поприще. Така бяха освободени и прехвърлени на друга работа самата Леда - стана посланик в ЮНЕСКО, Серафим Северняк - стана зам. главен на “Литературен фронт”, Иван Радоев - стана драматург на театър “София”, Върбан Стаматов - стана редактор в издателство “Български писател”. Така че извън перипетиите в служебната ми кариера не съм се оттеглял в “луксозно заточение”, просто живеех живот, предопределен от редица длъжности, които заемах с искреното убеждение, че действам за всенародна кауза. Бях главен редактор в БНТ, главен редактор на сп. “Родолюбие”, накрая на служебната ми кариера - главен редактор на вестник “Литературен фронт”. Бях избиран и за член на централния комитет на младежкия съюз (ДКМС), почти тридесет години бях вицепрезидент и президент на Българо-кубинското дружество за приятелство. Споменавам тези подробности от биографията ми, защото искам да подчертая, че принадлежах и още принадлежа към обществениците, които изповядват “единний светъл комунизъм, поправител недъзите на обществото” - както писа Христо Ботев. Дори в новите времена бях избиран два пръти подред за член на Висшия съвет на БСП, за председател на партийната Комисия по култура. И не мога да кажа, че ако съм бил подминаван от формалните признания, то е било показателно за успех или неуспех в литературата. Не, аз имам здрави устои на схващанията си за същността на творчеството и не възприемам чуждия успех като свой неуспех. Напротив, съпреживявам постиженията на много писатели от всички действащи поколения, пиша предговори към техни книги и критически рецензии. Не е случайно, че около стотина български и чуждестранни поети са ми посветили стихотворение, това подсказва нещо, нали? Е, има един случай, когато едно скъпо за мене посвещение бе елиминирано от същия автор, който ми го посвети. Не от него, от други научих обяснението - той влизал в историята и не искал на гърба си да внася и мене там. Как да му втълпя в умната глава, че и моето име в челото на неговото стихотворение му осигурява същото място…

ЧД:

От Куба ти донесе със себе си един нов свят - на друг тип революция и безкористие, на идеализъм, който в България бе забравен или изконсумиран, приобщи ни интимно към легендарни революционери като Че Гевара и Фидел Кастро, написа най-вълнуващите в нашата литература текстове за живота и културата на Латинска Америка. Твоят принос в тази насока тепърва ще бъде оценяван и съпоставян с приноса в тази сфера на други български писатели от първата и втората половина на ХХ век. Изумително е, че поет от България отвори мартиролога на поетите - жертви на диктатурата и капиталистическото насилие над народи с велика духовност и световно себеотрицание. За мене, а и за много почитатели на поезията, знаци на наслада и познание са твоите амбиции за еквивалент, изпълнили преводаческите ти образци на латиноамериканската поезия.

НИ:

Почти тридесет години от живота си посветих на преводите на доколумбова, класическа и съвременна латиноамериканска поезия. За целта натрупах огромна лична библиотека на испански и португалски език, прерових книжарниците в Буенос Айрес, Монтевидео, Кито, Богота, Панама, Рио де Жанейро, Лима, Мексико, Никарагуа, Каракас… Срещах се със съвременните поети, които превеждах, някои от тях много ми помогнаха в подбора на автори и творби - Марио Бенедети, Николас Гийен, Октавио Пас, Хорхе Боканера, Луис Видалес.
През 1964 година, когато за първи път си отивах от Куба, Николас Гийен ми подари един хубав бележник, подвързан с кожа като луксозна книга. Но за да стане книга, трябва да го запълниш с нещо, каза ми той на прощаване. Почти четири десетилетия вече аз това и правя - запълвам този бележник със записки от Америка, за да стане все някой ден книга. Аз пиша трудно тази книга, защото аз не мога да викам. Но аз мога да дочуя вика под кондора, колкото и далече от него да се намирам. Дочух говора на цяла Америка - от маите и инките, от негрите и индианците, от португалците и испанците, обходих пампата, обиколих архипелазите. Моят бележник наистина се препълни със стиховете на американски поети, които превеждам за нескончаемата моя антология на латиноамериканската поезия. Първите издания бяха онасловени “Време и вик под кондора”, а последното, пето по ред - “Пламък на вятъра”. В тях представям с кратки есеистични въведения поезията на всяка страна, имам няколко предговора с изследователски характер - за маите, за ацтеките, за инките, за убитите латиноамерикански поети, за пиратската поезия. Ръководил съм се от убеждението, че никоя национална култура не може да се развива без представа, например, за доколумбовата поезия на американския континент.

ЧД:

Да оставим за момент поезията настрана, макар че това е невъзможно. Но сподели как определяш и съпреживяваш революцията на латиноамериканците, в какво е нейната неотменимост и самобитност? Очарованието й дали е в това, че Латинска Америка се намира на гърба на световния хегемон, че преповтаря тезиса за успехите на революцията в изостаналите държави на света, че в този регион, да речем, хората са по-други, по-самопожертвователни, чисти и вдъхновени, или че се кръстосват невъобразими в характеристиките си културни пластове от доколумбова, класическа и съвременна Южна Америка?

НИ:

Покрай поетите на испаноезична Америка видях човешките раси в действие - и ги видях там, където те са концентрирани в държавни, етнически и религиозни общности, географски райони. Убеден съм, че хората се раждат с еднакви възможности за развитие и напредък, независимо дали са бели, черни, жълти, червенокожи или пък смесени расови типове. Тази констатация парадоксално се потвърждава от някои характеристики, които в сравнение показват особените отлики на една раса от друга. Например, ако белите са в основата на техническото изобретателство (радиото, телефонът, парният двигател, автомобилът, самолетът, компютърът, космическите кораби и станции), то жълтите са корифеи на медицинското лечение, а черните - на медицинската диагностика. Червенокожите са удивително слети с природата и масово притежават изключителни артистични умения - тъкачеството, ваятелството на битова и художествена керамика, свирачеството на самоделни музикални инструменти.
Разбира се, универсалният прогрес унифицира и развитието на генетичните заложби. Ето защо приемам с огромно удовлетворение, че генерален секретар на ООН бе чернокож (Кофи Ананд), че на този пост имаше жълтокож (У Тан), имаше бели (Тригве Ли, Даг Хамаршелд и др.), имаше човек с примеси от индианска кръв - Перес де Куеляр, както и човек с арабска кръв - Бутрос Гали. Виждам ООН като модел за единодействие на човешките раси в световното психологическо пространство. А що се отнася до кубинската революция, тя просто създаде ново самочувствие на народите от т.н. “Трети свят”. Даде им увереност, че могат да приложат в своя живот класическите идеали на човечеството - свобода, братство, равенство.

ЧД:

Как според тебе ще се развият днешните процеси в Латинска Америка с исканията за социално решение на обновената култура, за обединение на народите от тази част на планетата? За провинциални, местни явления ли става дума или за магистрала на човешкия развой?

НИ:

По-скоро за магистрала, тъй като обединението на южноамериканските народи е глобална историческа идея, формулирана от кубинеца Хосе Марти. Той нарича континента “Нашата Америка”. Тя е много различна от Съединените американски щати. Достатъчно е да си припомним, че туземният етнически елемент остана и се съхранява до наши дни почти навсякъде. Червенокожата раса на това огромно пространство не изчезна, макар в началото на Конкистата да бе подлагана на жестоко унищожение - в Санто Доминго и в Куба. Африканските негри на свой ред преживяха ужасите и страданията на робството и постепенно се превърнаха в съставна част на няколко народа от Карибските острови и материка. В Хаити те първи подеха идеите на Великата френска революция. Може да се твърди, че расовите противоречия в Америка никога не са се проявявали в драстични размери, във всички случаи те са изтласкани на заден план от дълговечни класови стълкновения, чиито мащаби в наше време са наистина магистрални. Ето цитат от един исторически документ: “Сега тази безименна маса, тази Америка на цветната кожа, смрачена, мълчалива, която пее по целия континент с една и съща тъга и искреност, сега тази маса започва решително да навлиза в своята история, започва да я пише със своята кръв, започва да я изстрадва и да умира за нея. Защото сега по полетата и планините на Америка, в подножието на планинските й вериги, в самотността или динамиката на градовете, по бреговете на големите океани и реки започва да се вдига този свят, изпълнен с воля за борба, вдига се с горещи юмруци и желание да умре за своето, да завоюва своите права, почти петстотин години тъпкани от едни или други. Сега да, историята ще трябва да се съобразява с бедните от Америка, с потиснатите и унижените от Америка… И тази вълна на надигаща се ненавист, на предизвикана справедливост… която се задава от земите на Америка, тази вълна няма да спре вече… Защото това голямо човечество каза “Стига!” и започва да върви. И неговият гигантски поход няма да спре, докато не се извоюва истинската независимост, защото много пъти сме умирали безполезно. Сега, който и да умре, ще умре като в Куба, като на Плая Хирон, ще умре за своята единствена, истинска, непредотвратима революция!” Текстът е написан от Че Гевара и Фидел Кастро, известен е като Втора хаванска декларация и е провъзгласен на многохиляден митинг в Хавана през 1961 г.
С такъв революционен заряд се развиват и днешните процеси. През последните години бях във Венецуела и Колумбия и видях как се осъществяват на практика мечтите за единното латиноамериканско отечество. Не говоря за политиката, говоря за латиноамериканизма като доктрина, произлязла от освободителните мисии на Симон Боливар и на редица други национални водачи, след които на същата геополитическа територия историята налага никарагуанеца Аугусто Сандино, мексиканеца Бенито Хуарес, аржентинеца Че Гевара, кубинеца Фидел Кастро, Понастоящем Венецуелецът Уго Чавес и боливиецът Ево Моралес са техни следовници, най-общо казано. Всичко, което става там, оказва влияние и върху нравствеността на съвременния свят, защото наистина става дума за човешка нравственост, когато цели народи се вдигат за своята национална независимост и личността е изправена пред възможността за саможертва в името на отечеството си. В наше време загинаха десетки латиноамерикански поети. Венецуелецът Архимиро Габалдон (1919-1964), боливийката Рита Валдивия (1947-1969), хаитянецът Рони Лескуфлер (1942-1967), бразилецът Карлуш Марижела (1911-1969) и кубинецът Агустин Гомес Лубиан (1937-1957) представляват поезията от народа. Към този мартиролог трябва да включа имената и на други поети - аржентинецът Франсиско Урондо (1930-1976), гватемалецът Ото Рене Кастийо (1936-1967), салвадорецът Роке Далтон (1935-1975), уругваецът Иберо Гутиерес (1940-1972), перуанецът Хавиер Еро (1942-1963), никарагуанецът Леонел Ругама (1950-1970), хаитянецът Жак Вийо (1942-1965), чилиецът Виктор Хара (1932-1973)… Всички те загинаха в същата борба за единното американско отечество, която се води във времето на нашия живот. Двама от тях познавах лично от хаванската ми младост - Франсиско Урондо и Роке Далтон…
Те живяха като професионални революционери и посветиха повече усилия на борбата, отколкото на талантите си. Поезията им обаче говори за промените в психологията на човека-борец и изменя представата за понятието народ. Принадлежността на такива личности като тях към дълбоките социални пластове, към обновителните обществени процеси показва, че народът съдържа в себе си не само неграмотни земеделци и непросветени черноработници. Поезията от народа не е само фолклор, тя може да бъде сложно творческо дело, да има характера на експеримент и новаторство, да навява естетически внушения.

ЧД:

Започнахме този разговор с това, че в твоята лирика звучи галеща ухото мелодия, че поезията ти е храм на съзвучия и песни, обърнати за благодат към небето, че започваш своята изповед на ръба, който разделя мрака и светлината, за да обожествиш младите сетива и тяхното очакване - за сбъдване, преуспяване или любов. Кажи ми как е възможно човек с такава вътрешна настройка, в публицистиката си (с днешна дата), да е толкова категоричен, когато “хапе” своите опоненти, без да оставя отворени врати за компромиси, за нов диалог върху постамента на доверието (взаимното)?
Ще дам два примера - Любомир Левчев и Иван Динков.
Ти няколко пъти подлагаш на остра критика поведението на Любомир Левчев. Възприемаш го като отказ от човешки начала, от които художникът не би трябвало да се отрича толкова изкусно, сочиш го като пример на елитен и позлатен конформизъм. Защо, щом това уронва престижа на един голям съвременен поет? И защо в човешката и творческата си близост с Иван Динков внасяш доловими нотки на отрицание?

НИ:

За Левчев въпросът ти не е точен, защото аз никога не съм писал специално за неговото стихотворчество. Терминът «позлатен конформизъм», колкото и да е ефектен, от мене не е употребяван по ничий адрес. Освен това аз харесвам поезията на Любо и много високо оценявам приноса му за модерното развитие на българското стихосложение - още от стихосбирката му «Дитирамби на свободния стих». Възхищавам се на неизтощимостта на таланта му, който е първично свеж и сега, на стари години. Нещо повече, аз съм убеден, че световната му известност дава много големи шансове на България да придобие най-сетне своя Нобелов лауреат. В директно сравнение с някои от поетите, последни носители на прочутата награда - Шеймис Хийни, Вислава Шимборска, Херта Мюлер - Левчев има не по-малко значение като творец за европейската поезия. Вярно е обаче, че в няколко статии по общи литературни теми съм правил отправки към него в смисъла на моите наблюдения върху гражданското му поведение, повлияни и от неговия биографичен роман «Ти си следващият». Не е коректно от негова страна да разчита на късата памет на съвременниците или на незнанието на младите поколения. Само отправки, но не без негово участие съм бил цензуриран жестоко. Бе спряна от разпространение моята книга «Приписки към времето», тъй като на четвърта корица писателят Красин Кръстев, той същият редактор и издател, бе сложил именно една отправка към Левчев. Красин ми се обади една нощ доста възбуден, меко казано, за да ме пита защо пиша така за негови приятели. Останах изумен, нали той бе избрал цитата за корицата? Красин бе още жив, когато аз публично по този повод заявих, че в България има цензура. Между впрочем, тази книга получи годишната награда на СБП за най-добра публицистика. Що се отнася до същността на въпроса ти, Левчев сам прави предостатъчно за уронване на гражданския си престиж. Защото не аз целувах ръката на Тодор Живков, не аз измислях антологиите «Априлски сърца» (в които не участвах), и не аз се издокарвах пред тогавашното общество с ръкописната антология за рождения ден на тоталитарния лидер. Отгоре на всичко, след промените Левчев нееднократно подхвърли в разни интервюта, че се е борил против тоталитаризма, дори че е планирал да избяга заедно с Георги Марков. Внушава на безпаметни журналистки, че дори е бил интерниран от комунистическата власт в някакво карловско село. Не мога да приема без ирония обстоятелството, че пред чужденците се изживява като автор на мистична, т.е. на религиозна поезия. Как да съпоставя тази поезия с гръмогласната му теза за комуниста като главен герой на времето?
За Иван Динков. Нас ни свързваше дългогодишно приятелство, по време на което се раждаше и неговата забележителна поезия. Често съм бил един от първите читатели на новите му творби. Дори писах навремето, че романите на Иван «Навътре в камъка» и «Моминството на войниците» представляват мощно възроден български сюрреализъм. Но Иван написа едни мемоари за срещите си с наши писатели и лидери на бившите социалистически страни, които предизвикаха у мене известно недоумение, да не кажа недоверие. В личните ни разговори се отнасях глумливо към тия му спомени. Разбирах, че понякога творческото му въображение допускаше нереални образи и събития да преминават в реалния му свят. Той имаше доста скептично мнение за мнозина. Не случайно Добри Жотев на млади години шеговито го питаше дали не му е скучно сам на Парнас… Нерядко в привичното си мълчание насред хорското гъмжило Иван се изживяваше като поет, у когото се е преродил предишен голям поет - Яворов. Но въпреки могъщата сянка в съзнанието си, Иван бе силен творец, стремеше се към дълбоките пластове на българския народ. Бе единственият трагичен поет от нашето поколение.

ЧД:

Автор си на романа «Възречени от Манастър», получил признанието на критиката и обществеността. След няколко години засвидетелства, че влечението ти към белетристиката не е било случаен акт, имам предвид другия ти роман - «По следите на норвежеца». Няма да те питам относно историята и биографията на тези твои произведения, нито пък каква е тяхната генеалогия. По-интересно ми е как в белетристиката преодоляваш рефлексите си на модерен поет, който само понякога се подава на настроения от стародавни времена, макар да е пристрастен към декоративната система на народното творчество.

НИ:

В моя белетристичен труд надделява “потокът на съзнанието”, аз се увличам до самозабрава в езика на повествованието. Не можеш да си представиш с каква настойчивост търся отделната дума, как се ровя в паметта си, за да си припомня говора на хората от моето детство. Именно те - бежанци от Тракия и Македония, са източникът на моето художествено слово. Такива търсения имам и в поезията, нали - според критиката - създал съм няколко неологизма. Въобще езикът е като че ли главната характеристика на моите произведения. Но дали в белетристиката ми има настроения от стародавни времена? В края на краищата и двата ми романа са съвременни, а в “По следите на норвежеца” са вложени континентални измерения на сюжета и идеята. Въпреки това повествованието е почти без думи чуждици, аз съм убеден, че родната реч е достатъчно изразителна за всяко състояние на човешката душа, за всяко художествено описание. Така че и рефлексите ми на модерен поет не са извън словото.

ЧД:

И все пак ти в никакъв случай, според мен, не си патетичен автор, нито романтик, който възвеличава с упоение подвига. В душата си носиш и раздвоения, и добродушен скепсис, и съмнения до каква степен общественият ангажимент си струва цената. Тоест, в твоето съзнание работят нервни клетки, които съдържат знаци и импулси на отчуждения човек на ХХ век. Как успяваш в прозата да оставиш настрана своята разполовена същност и да си спонтанно единен във «възпроизвеждането» на народната драма на тракийците - бежанци от Беломорието, в пресъздаването на атмосфера и колорит, които са колкото преживени, толкова и обект на археологически амбиции. И няма ли в бъдещи белетристични творби да акцентуваш повече на образите, на съдбата на героите, отколкото на състоянията им - исторически и индивидуални?

НИ:

Сега пиша нов роман, който изглежда ще бъде по-различен, мога да ти кажа само, че в него силно акцентирам върху психологическите пружини на главния герой. Най-общо казано, той е порождение на новото време, дори физически е със сравнително непопулярен в литературата вътрешен облик. Все пак е невъзможно да го изведа от историческо и индивидуално състояние, макар че «исторически» е определение съвсем условно - героят ми е толкова съвременен, че може да се възприеме като злободневен типаж. Навярно в многобройния персонаж ще проличи образната галерия на днешния ден, доколкото сюжетът е твърде актуален. Освен това за пръв път пиша нещо като сатира на нравите… Но да почакаме, все още съм до кривата круша.

ЧД:

Този въпрос съм го задавал и на други наши приятели. Задавал съм го, защото смятам, че е отговорност на всеки художник, чието творчество е получило плът и кръв през ХХ век, да определи за себе си какво представлява втората половина на века в развитието на българската литература. Създадени ли са върхови постижения? Съпоставими ли са с върховите постижения на първата половина на ХХ век? В кои жанрове се случва това? Кои имена персонално могат да се посочат?

НИ:

Приятелю, аз бих искал да чуя от тебе въпроси, зададени на литературни недоброжелатели, особено на мераклиите за нов прочит на българската литература. В последните години аз публикувах няколко обширни статии по тая тематика - «Литературни опити в европейския клозет», «Цяла плеяда мерзавци», «Високо плюеха, ниско ближеха», «Бедни ми, бедни господин Вик», «Един незначителен епизод от разрухата», «Неразгаданите знаци на времето», «Просто свидетел», «Алхимичният опит за създаване на нашенски литературен елит» и др. Всичко това е реакция на опитите да бъдат принизени постиженията на българските писатели от двадесети век. Нашата литература през периода разполага с майстори на повестта и романа като Вазов, Елин Пелин, Йордан Йовков, Антон Страшимиров, Людмил Стоянов, Георги Караславов, Димитър Талев, Димитър Димов, Илия Волен, Емилиян Станев, Павел Вежинов, Емил Манов, Богомил Райнов, Йордан Радичков, Генчо Стоев, Дико Фучеджиев, Васил Попов, Анжел Вагенщайн… Не е ли нелепо да твърдиш, че “У нас липсват чисто жанрови текстове, а жанровата конвенция е валидна и разпознаваема навсякъде по света. Тъжно е, но нашата култура не ражда големи наративи - истории, които могат да бъдат общочовешки…” Казано от вездесъщия медиен властелин Георги Лозанов в контекста на твърде показателното телевизионно предаване “Голямото четене”, което започна с презумпцията, че ако стигне български роман до върха на класацията, поне да не е “Под игото”.
Конкретно на твоя въпрос. Знайно е, че първата половина на двадесети век - това е новобългарската литературна класика, да сложим в началото предшествениците й от деветнадесети век Христо Ботев, Любен Каравелов и Петко Славейков. Втората половина бе продължение, наследената естетика. Разбира се, литературното новаторство, характерно за всяко идващо поколение, дойде и със закономерно отрицание на някои характеристики на класиката. В случая - отрицанието на патриархалността, подето най-напред от Гео Милев. През периода не много шумният български авангард се долавя като ускорен пулс. В наше време това, което минава за авангардизъм, сякаш е станало аритмия. Тя особено се долавя в така наречения «нов прочит», който засяга предимно творци и книги от втората половина на двадесети век. Авторите са всеизвестни, сега искам да кажа само, че зад тях има минало. И тук не става дума за архаичност или старомодност - миналото на българския писател са други български писатели. По традицията се съди за благодатната приемственост, тя съдържа сериозните доказателства за експеримент, за новаторско обновление, за автентична, а не подражателска принадлежност към световни явления. Това е всъщност единното българско литературно пространство.

ЧД:

Не смяташ ли, че основната полемика през идващите няколко десетилетия ще се съсредоточи именно около тази проблематика? Тоест, преоценката няма да обхваща единствено личности като Гео Милев, Никола Вапцаров, Георги Джагаров или Пеньо Пенев, но тя ще се разпространи върху много по-обширен и конфликтен ландшафт, ще събере в себе си много полемична енергия и много опити за казване или спестяване на историческата и художествената истина.

НИ:

Да, единното българско литературно пространство ще бъде сърцевината на бъдещи дискусии. То е разрушено не заради възникването на няколко писателски съюза - те са чисто и просто синдикални формации. Не и заради отдалечената от естетически критерии информация за литературата в медиите - тя е новинарска. Не и заради постоянното разминаване на пазарната участ на литературното произведение с творческата му значимост - то е закономерно. Причините са други и една от тях е, че сегашният авангард не допуска съществуването на отделни естетически кръгове, а направо дели на отделни литератури художествената словесност на един и същ език, на една и съща етнокултурна общност. Различни естетически кръгове днес има, макар да се забелязва известно преливане на идеи. Не мисля, че това са враждуващи и агресивно настроени писателски групировки. Те не създават конфликти със своето съществувание, конфликтите възникват при интерпретацията на различията помежду им. Най-голям принос против единното българско литературно пространство има - нека да я нарека така - интернетната критика. Твърде много достатъчно неизвестни на попрището оценители на литературата действат в киберпространството с лични сайтове и блогове, напоследък и в груповите образувания на системата фейсбук. Дали съзнават, че с методологията си се оказват на печално известни и твърде банализирани позиции? Не се ли виждат като пролеткултовците от “Кормило” и “РЛФ”, не влизат ли в ролята на спорещите около любовната лирика социалистически реалисти, не повтарят ли патоса на априлското поколение в тихата разпра за свободния стих, не възпроизвеждат ли нагаждачески тезиси за антикомуниста като главен герой на времето? Те съзнателно пропускат творческото участие в актуалния литературен процес на творци с многогодишно реално присъствие в книжовността само и само защото са членове на Съюза на българските писатели, който те определят като тоталитарен. Реално става дума за десетки писатели от втората половина на двадесети век, които имат свои ниши в поезията и белетристиката, приноси в развитието на езика, стилистиката, жанровете. Същите, които са изхвърлени от учебните програми по литература и от представителни антологии в чужбина, от международните проекти за превод на съвременни и класически български книги. Наистина не е признак на задълбочено критическо съзнание с политическа интуиция да се премълчават автори и творби. Впрочем, един критик иронично подметна, че в рецептата за публичния успех задължително влиза отказ от членство в тоталитарния съюз. Отстояването на художествената и историческата истина на нашето поприще е свързано с разрушаването на единното българско литературно пространство. Но като отричат, като пренебрегват, като отминават с мълчание творци и творби от втората половина на двадесети век, която породи и тях, някои критици стигат до апология на най-жестокия тоталитаризъм, който светът познава, и чието световно име е глобализъм! Те не забелязват, че глобализмът отрича същото, което и те - националните характеристики на литературата. Интернетната критика препоръчва нови приоритети, които пак са свързани с глобализма. Имам предвид внушенията, че националното в литературата е всъщност съществувание извън европейската и дори извън световната цивилизация. Пустословците по интернет не виждат, че пред писателите възниква нова по качество задача - как творчески да оцелеят във всеобщите тоталитарни условия и как да съхранят националната литература. Това е валидно за френските и английските, за испанските и за италианските, за германските и ирландските писатели. Посочвам само западноевропейските параметри на върховния естетически проблем на двадесет и първи век - как литературата като еманация на духовността да се спаси от глобализма. Иначе казано, как в глобализирана Европа Рабле да си остане французин, Сервантес - испанец, Гьоте - германец, Дикенс - англичанин, Данте - италианец, Бекет - ирландец…
Глобалистично е да се прилага спрямо литературата политически инструментариум, както са глобалистични и твърденията на някои, че отказът от писмеността, която сме дали на света, щял да облекчи достъпа на българската книга в Европа.
Единното българско литературно пространство досега е било единственото силово поле на българските гении. Може би заради това бе подложено на удари - в края на краищата то представлява Държавата на духа, създадена от Кирил и Методий, и както казваше мъдрецът Дмитрий Лихачов, това е единствената българска държава, неподдаваща се на робство.