КРЪВОСМЕШЕНИЕ

Из книгата “ЖИВИ ВЪГЛЕНИ ПОД ПЕПЕЛТА”

Теодора Астро

Лазар затвори вратата след сестра си, превъртя като в просъница секретната ключалка и се затътри навътре към всекидневната на апартамента. Щом стигна в дъното на коридора осъзна, че бароковото огледало с позлатената рамка там бе закрито с плат и това бе първото нещо, което забеляза, след като остана сам. Иначе целият днешен ден се бе изнизал край него безпаметно.
Малко по-късно щеше да забележи още, че сестра му се бе погрижила старателно да бъдат спазени изискванията на православния християнски ритуал и бе покрила не само огледалата, но така също и телевизора, радиото, изобщо всичко, което можеше да мине за светска суета и като богунеугодно. За разлика от него, който се върна от фронта на Втората световна война като пълен атеист, тя се бе вкопчила маниакално в религията, та църковните обреди за нея бяха свещени.
Влезе в хола, който сега – в това пълно безмълвие – му се видя огромен и пуст, макар мебелите и всички вещи да си бяха все така на мястото. Без присъствието на Славка обаче, те приличаха на изкуствен театрален декор от сцена, през която са минали и отшумяли безброй драми и дори трагедии. Озърна се и се отпусна върху най-близкото кресло, до което бе почти опряна малка старинна масичка от времето когато майка му е била младоженка. Да, един предмет, който свидетелстваше с помръкналото си достолепие за заминало си завинаги време, заедно с онези, които го бяха създали, изживяли с всичките му надежди, разочарования, радости и страдания.
Преди още да бе осъзнал напълно настъпилата промяна в живота му, Лазар се зае да свали дървената протеза от десния си крак, пусна я небрежно върху килима, опъна уморения си, дори леко оттекъл от дългото днешно разтакаване насам-натам ляв крак и едва тогава истината го стисна като спазъм в съзнанието.
Жена му Славка си бе заминала внезапно от този свят, който за него ставаше все по-неразбираем и чужд. Бе тръгнала към вечността навярно, подмамена от някакъв нощен мистичен неин сън, обещаващ й осъществяването на таен в нея отдавнашен блян… Несбъднатите стремежи се осъществяват най-лесно и примамливо нощем.
Дъщеря му Детелина, синът, снахата, внуците Лазарин, Християна и Славена отлетяха още днес, късно след обяд с трансатлантическата авиокомпания Луфтханза към своите си чуждестранни домове. Синът и семейството му щяха да слязат във Франкфурт на Майн и оттам да вземат друг самолет за към Мюнхен, а дъщерята и внучката – за към САЩ. Времето ги гонеше по петите с неговите заетости. Поради това зетят не бе могъл да се откъсне от своята работа, та не присъства на изпращането. От негово име пристигна чрез някаква агенция само скъп венец с траурна лента, придружен от съболезнователна картичка, която никой така и не погледна. Дори и собствената му майка, която бе пристигнала от провинцията като че ли само, за да заръча на сватята си какво послание да предаде тя на съпруга й, когато отиде при него в отвъдното… А и да изплаче своята си, утаена в душата й мъка…
Да, времето въртеше нататък своята въртележка от дни и нощи и отбрулваше с ветровете си поредното листо от дървото на живота…
Все още му оставаше сестра му Елизавета, която живееше два етажа по-надолу в единия от реституираните – след поредната историческа превратност – апартаменти, които бе строил навреме дядо им по бащина линия, който бе завършил в Германия строително инженерство някъде в началото на миналия век.
След като им върнаха собствеността над жилищата, Елизавета получи възможност да прибере най-после в София отломките на своя пресъхнал живот на стара мома, учителка по немски език в далечно провинциално градче. А също тъй и да може директно да подхранва втълпяваното му от нея угризение на съвестта, с натякване при всеки отдал й се случай за извършено от него греховно кръвосмешение… По тази причина, а може би и защото бяха живяли дълго всеки в свой си свят, отдалечени физически един от друг, не можеше да се каже, че изпитва към нея топли братски чувства. Самотата, изолацията, в която насилствено я бе поставило времето, я бяха направили една досадно педантична старица, обсебена от клещите на религиозните догми. Валякът на иторията просто бе деформирал доста непривлекателно онова жизнено, кокетно някога девойче, което той знаеше от онова далечно време.
Но Славка вече я нямаше, за да дразни моралните принципи на сестра му към него, та какво ли би измислила сега Лиза, на какво би опряла тя оттук насетне своите кухи предразсъдъци, които я зареждаха с жизнени сили, за да продължи съществуването си?
Той дори не бе убеден, че причината, за да му досажда с обвинението си, е на нравствена основа. Май си бе просто злобата, натрупана в ума на старата мома срещу жена от нейното поколение и от нейната прослойка, която бе успяла да се омъжи успешно, въпреки неблагоприятната историческа роля и в нейната съдба. Ако изобщо можеше да се приеме, че за Славка бракът й е бил успешен. С него – царския офицер инвалид, който се върна през 1945 година от фронта с един крак, а скоро след това мина и през мелачката на комунистическия съд с обвинение за предателство, а оттам и през лагера на островите край Белене, откъдето излезе нервен, непоносимо сприхав и за самия себе си, изсушен емоционално, загубил необратимо съществена част от личността си… Затова понякога се вбесяваше от натрапливите натяквания на сестра му за кръвосмешение, след като самото време, изпълнило от началото, та чак докрая, целият отминал вече 20-ти век, бе кръвосмешително. Какво ти време! То бе една кървава месомелачка по фронтовете на света, където безумните правителства изпращаха на заколение най-читавата част на младото си поколение.
Ако не бе пожарът на последната Европейска война, която впоследстние се превърна в световна, навярно той щеше да си живее до старини с първата си съпруга – Христина, която бе сестра на Славка, но с 3 години по-млада от нея… Със Славка бяха връстници, знаеха се от ученическите им сбирки на младежите от Мъжката гимназия и момичетата от Девическата… Славка едва ли би оставила някаква следа в съдбата му, ако веднъж не се засякоха с нея пред киното, където тя бе с по-малката си сестра и с годеника си – приятеля му Огнян, негов съвипускник от Военното училище. Още щом зърна Христина, той така се прехласна по нея, че отсече в ума си: “Ето, това е момичето за което ще се оженя!”
Хриса изпълни плътно душата му с присъствието си. И досега не може да си обясни с какво точно тя го завладя така властно? Наистина, хубава бе, но обективно казано, Славка също бе хубава, макар по различен начин. От Хриса обаче струеше магнетичен чар, ведрина, една неотразима жизненост, с които и досега го държи във властта си. Докато Славка още тогава си бе сдържана, овладяна, стабилна, силно волева, строго респектираща. Сватбата им с Огнян бе насрочена за есента. А увлечението на Лазар по сестра й тепърва започваше. Без никаква гаранция за него, че ще успее да постигне взаимност. Хриса като че ли не откликваше видимо на неговите чувства. Бе още твърде млада, несъзряла за любов и брак. На неговите закачки отвръщаше със звънък смях и ловко се измъкваше при всеки негов опит да я завладее. За брачно предложение не бе дошъл подходящ моментът. Нужно бе да се спази традицията – първо да мине сватбата на по-възрастната сестра.
За всеобщо изумление обаче, по неразгласени нито от едната, нито от другата страна, причини годежът бе развален през лятото и предстоящата сватба – за разочарование на Лазар – не се състоя. Това стана тъкмо когато Хриса рязко се бе променила. Станала бе някак по-улегнала. Детинското у нея буквално се изпари, като вода през лятна жега. Вече не се смееше тъй звънко, като в началото на познанството им.
Стана по-благосклонна към неговото ухажване… И дори малко безцеремонно му даде знак, че би се омъжила за него, без да се съобразява, че ще прежени, както казваха в такива случаи, по-възрастната си от нея сестра. Родителите й също склониха леснно. Може би стъписани от събитията на Източния фронт, който се приближаваше стремително към Дунава, предпочитаха да омъжат палавницата, защото никой не знаеше какво ще се случи скоро в страната им.
Чу се, че Огнян, годеникът на Славка, заминал някъде из Западна Европа. А Лазар го знаеше достатъчно добре, та за него това внезапно заминаване бе индикатор, че наоколо е замирисало на барут и на руско нахлуване… А той бе син на приближен до Двореца баща.
За късмет историческите събития му помогнаха. Направиха набързо сватбата, но също така набързо – само няколко месеца по-късно – Червената армия премина реката и с нейното участие бе извършен държавен преврат.
Всичко се преобърна.
Младоженчеството им бе много щастливо за него, но трая жестоко кратко. Войната бе обърнала посоката си и той замина с Трета българска армия на Запад, за да се бие срещу немците в Югославия и най-вече в Унгарската пуста.
Там го зарвари радостната вест за раждането на дъщеря му, за която Хриси бе избрала произволно и – необяснимо защо – името Детелина, въпреки че той желаеше да продължат името на майка му. Обаче не протестира, бе лудо влюбен в жена си. Освен това бебето се бе родило недоносено и той допущаше, че с името Хриси е искала да предизвика закрила над детето си от добрите орисници. Загрижен да оцелее от бомбите и куршумите той дори не допущаше онова, което го сполетя. Преди да се бе нарадвал още на своето бащинство, около месец по-късно получи съобщение, че е вече вдовец.

Хриси бе починала от усложнения, получени от тежкото раждане. Така поне му обясни майка му в онова горчиво писмо.
Войната, която бе прегазила родината му, бе станала причина за земетръсни държавни промени. А страната бе опитала вече горчивото на американските бомби, които бяха разрушили през 1943 година голяма част от столицата. Превратът пък разруши обществения ред и устойчивостта на класата, от която произхождаха двамата с Христина. Неговото и нейното семейства, както и всички видни семейства бяха изгонени от домовети им, безцеремонно изселени из далечната провинция, където се бе появило неговото момиченце… Бебето бе поето от Славка. В нейните ръце видя той за пръв път любимата си дъщеря, която вече пристъпваше, макар неуверено и казваше мама на своята леля. При това той не видя никакви черти у малката, които да му напомнят за майка й. Детелина приличаше изцяло на Славка. Като че ли тя я бе родила, а не съпругата му Хриси… Така си и остана докрая. Ако ги видеше някой заедно, не би допусал, че Детелина не е нейна дъщеря. Въпреки това той се вкопчи в това крехко създание както удавник се вкопчва в спасителен пояс.
Щом се върна от концлагера, реши че е най-разумно да се ожени за Славка. В душата му нямаше никаква тръпка за живот, камо ли за нова любов и прочие. Момиченцето пък изглежда бе стегнало волята на леля му и тя бе успяла да се задържи на повърхността на живота като лекарка – първо в малко село, после в по-голям град и накрая, когато вече бяха женени, получи назначение в София… И така… до миналата вечер… Детелина крепеше душевно и двамата. Тя стана като майка и на доста по-малкия си от нея полубрат, полубратовчед…
Майката на Лазар никога не показа да е засегната от необичайното име на внучката си, за разлика от сестра му Елизавета, която намираше името Детелина за селяшко, грубо, неподходящо за дете от видна фамилия, поради което намрази фанатично Славка. А може би и ревност да бе пролазила у нея, защото между майка им и Славка се бе получила някаква изключително стабилна спойка. Обичаха се като майка и дъщеря, поддържаха се във всичко. В този техен семеен съюз се долавяше някаква тайнственост, нещо възвишено, благородно, обединяващи ги съдбовно.
До този момент той обаче не бе се задълбочавал в размисъл за всичко това. Едва когато потъна в празнотата на това жилище, което като че ли разтегли стените си и стана така чудовищно огромно, че той се почувства като в безвъздушно пространство и изпита за пръв път неистова необходимост да улови с нежност ръката на Славка, да я погали и да произнесе думата, която може би тя е очаквала да чуе от неговите уста през всичките им съвместни години, но така и не я дочака, Лазар обърна поглед към отминалите години. И за пръв път изпита болезнено угризение на съвестта, но не заради това, в което го обвиняваше сестра му. Не…
Погледна към телевизора, за да се спаси от самотата, но разбра, че сестра му предвидливо го бе опаковала така, че той да не посмее да го включи. Размърда се, тогава видя, оставен предвидливо от нечия ръка върху пианото, новия днешен вестник. Разгърна го. Погледът му бе привлечен от интересна новина:
“В изпълнение на Закона за класифицираната информация, МВР обяви в понеделник, че са разсекретени първите близо 3500 архивни единици (около 150 000 документа) от неговия архив и те вече могат да се ползват свободно от гражданите. Сред тях са архивите на УБО от 1947 до 1956 година, разработките на отдел “Следствен” към Държавна сигурност (ДС) за политическата престъпност до 1964 година, фондове 17 и 18 за “конспирации и опозиционна дейност” в това число процесите срещу Коста Лулчев и Никола Петков, както и фонд 35 на 9-ти отдел на ДС, касаещ вътрешните разработки на ДС за сътрудниците на службата и за служителите на МВР.”
Сгъна флегмтично вестника, въздъха.
Да, времето обръщаше нова историческа страница.

15 май 2006 година