Димитър Бабев

МОЛИТВА ПРЕДИ БОЯ

Отче наш,

пази, закриляй ни, когато влезем в боя;
кръвта на всички ни, ах, тя е кръв и твоя
и в лютия разгар на кървавата бран
око ти, Господи, дано проникне там
и който в бой умре, предсмъртния му час
с целувка осени,
че майчина целувка далеч ще е от нас.

Отче наш,

какво ли правят там, във родния ми край?
Баща ми жив ли е, и много ли страдай?
И, Господи, на теб той още ли се моли?
Жена ми, моя син, теб питат ли за мен?
А подслон имат ли? Не тръгнаха ли голи
по улиците?… Камен, Господи, роден
да бъдех! Че страдай
сърце ми ден и нощ за моя роден край!
А тъмнина е вред, до гдето поглед стига,
а вихри, дъжд и сняг и миризма на гнили,
разплути трупове -
от как се помни ден, живота в свойта книга
не е писал за толкоз много кръв.

Блажен е, който падне, от първи в боя, пръв,
блажен е, Господи! - Той няма да затвори
очите си. На север, къмто родний край
загледан - ще заспи. И за последен път,
подпрял се на ръце, ще устни да разтвори,
и думи - свят завет - от никого нечути,
ще каже… О, кажи, в тез страшните минути
на спазми и несвяст, кой могъл би измоли
от тебе милост и пощада зарад нас?

Ний зрящи сме, но слепи, и живи всред смъртта.
На всекиго от нас тежат на съвестта
по няколко гробове. Може би сега
тях чакат ги със горка, трепетна тъга
роднини и познати. И ще питат те,
ще пита майка му, жена му, със дете
кърмаче на гърди: къде, къде е той?
когато другите завръщат се от бой.
И после… - зная аз: по улиците голи
и гладни ще умрат!

О, Отче, Отче наш!
След тази страшна нощ цял свят на теб се моли!

Далече някъде пожарът осветлява
пустинното поле: села и градове
горят и вятъра извива и отвява
езици огнени до самото небе.
Една ли беше бран, един пожар ли бе?
Една ли майка плака и реди? -
не бяха туй познатите беди
за делничните грижи. Черна, страшна скръб
гори със всяка стряха, с всеки кол и стълб
на родното огнище. И като че на смях
посипва вятъра полето с огнен прах…

Отче наш,

на мен ще пратиш ли най-после ти покой? -
дене и аз се бия и ноще пак в бой
сънувам - пращаш ме. Нима и моя грях
не е изкупен още! Господи, познах
и най-жестокото, най-страшното изпитах
и ето ме сега, нали съм веч на края
на моето желание: когато опозная
живота, Господи, вземи си своя дял
и всичко туй, което, на мене ти си дал!
Аз виждам я смъртта, тъй както вечно вижда
окото ти живота - с усмивка на дете.
Душата ми сега едно на теб се моли:
недей оставя нож, нож вражи да ме коли,
а нека се куршум в сърцето ми забий,
или граната ме на пихтия направи, -
не искам да се гърчат мускули и стави.
И трупът ми дано в земята да изгний,
а не да бъде стръв на кучета и врани;
останките ми щом са във пръста прибрани
ни дъжд ще ги вали, ни дъжд ще ги смразява.
Земята все една е, тя - твоята земя
и в родний край, и тук еднакво ще съгрява. -
И кървав мак посей над гроба ми, градина
от кървав мак. Така и в моята родина
ще бъде, Господи!
……………..
И може би че утре, щом слънцето изгрее
мен няма да ме има. Ще молят те дома:
О, Господи, пази го и нека оживее,
той беше ни подкрепа и слънце сред тъма.
Пред твоя образ често жената ми, сама
останала, ръце към тебе ще простира,
но кой ли ще я чуй, но кой ли ще разбира
кога през сълзи тя на тебе ще с моли:
върни надеждата на моите мечти!..
О, Господи, какво ли ще й кажеш ти?
И ето - аз го виждам - ей кървавия ден
и полкове безбройни натрупани край мен,
на кон възкачена смъртта ще ги предвожда.
Чуй - пушечен гърмеж… и ето, меч пробожда
стоманени гърди, кръв алена протича
и сякаш аз умирам…
Господи! Боли
раззевналата рана, жажда ме мори
и устните ми пука…

Отче, Отче наш,
пази, закриляй ни, когато влезем в боя!