ДА ОТКЛЮЧИШ НЕПОСТИЖИМОТО

Анжела Димчева

В новия си роман „Пилигрими на любовта” Генчо Витанов си е поставил амбициозна задача: да сътвори екшън, преплитайки няколко белетристични похвата: исторически достоверна фактология, която се наслагва постепенно с елементи на два поджанра във фантастиката - „Квазиистория” и „Пътуване във времето”; класически любовен роман - с всичките перипетии на влюбване, заплахи за живота, убийства, „хорър” и хепиенд; философско-енигматичен пласт (ролята на масонството в българската история); както и етно-културен диалог, включващ представители на реални български и европейски институции. Като цяло романовата стуктура обаче е нарушена от прекалено дълги фактологични описания и повторения (засягащи подробности от средновековните крепости в Търново, Дряново, Стринава), които спъват динамизма на замисления приключенски сюжет - това важи и за реконструкцията на миналото, и за „туристическото” пътуване из Брюксел и Париж.

Важни са въпросите, които авторът поставя - за съхраняване на родното историческо наследство, но най-вече за възвръщане на нашето самочувствие като наследници на древни родове, които са били равностойни партньори на европейските аристократични фамилии в Европа. Затова и проектите, които героят му чертае във въображението си, се наричат „Историческият път на човечеството” и „Долината на царете”.

Генчо Витанов е намерил свой ракурс към прекалено често експлоатирания напоследък мотив тип „разшифроване на кодове”, като пътят към „заветния” таен документ минава през личния му опит на човек-строител, който не разчита на божествени послания, а на двете си ръце, както и на любовта на една хубава жена, естествено. Пилигримството за него обаче прекрачва цикличността на времето, стремейки се да бъде свързващото звено между стари и нови култури. Мисля, че романът би спечелил, ако на места философските дебати между героите не се водеха толкова патетично. Всъщност много е трудно да се балансира между образи на реално съществуващи известни наши съвременници (с истинските им имена и „стенограми” от техни изказвания) и  чисто фикционални герои. Автобиографичните реминисценции на Ген Вит (главния герой) също застрашават достоверността на изображението (героят е младеж, а си спомня за детството си през 40-те години?!; други от героите ту са майстори-строители, ту са писатели и издатели) Това са някои слабости на портретуването в този сложен този тип наративност, които обаче не намаляват градуса на очакваното - намиране на липсващата брънка за „отключване на тайната” - но не само практически (древните планове на средновековните български дворци от „Долината на царете”), а и имагинерно - хармония от култура, история, самоуважение и ненасилие.

Книгата на Генчо Витанов се появява точно в подходящ момент, когато вниманието на световните медии е привлечено от откриване мощите на св. Йоан Предтеча в Созопол, а и нашите държавни мъже се замислиха как поклонническият и културно-исторически туризъм би могъл да окаже креативно влияние върху имиджа на България. Лично премиерът Б. Борисов съдейства за по-бързото придвижване до Брюксел на вече готови проекти за реставриране на църкви, римски поселища, гробници, открити както под Ларгото в София, така и при строежа на магистрала „Тракия”, също и край резиденция „Евксиновград”.

Може да се окаже, че писателските проекти на Генчо Витанов съвсем не са химера, а ще бъдат визуализирани твърде скоро.


 
Генчо Витанов, „Пилигрими на любовта”, роман, Издателство ЕКС-ПРЕС, Габрово, 2010.