Киркор Папазян

БАЛАДА ЗА ФИЛОСОФСКИЯ КАМЪК

Ние, голобрадите мислители,
също търсехме
философския камък,
който да ни направи щастливи…

…Беше точно по средата на пътя
и пречеше.

- Голям е - каза някой.
- Вярно - отвърна друг.
А беше наистина грамаден този камък
и пречеше.
- Твърд е - каза някой.
- Да - отвърна друг.
Бе наистина от гранит този камък
и пречеше.
- Да го отместим - каза някой.
- Добре - отвърна друг.
И наистина отместихме камъка,
който пречеше…

….Къде ли не търсихме
философския камък,
докато го отмествахме от пътя си.

КИЛОМЕТРИЧЕН КАМЪК

Аз съм само един километричен камък,
вкопан в земята край пътя,
и проникнал в необходимостта
за неблагодарната си съдба.

А досега не можах да разбера
кой и защо ми е сложил
траурна лента.

Може би защото
друг върви напред,
друг открива нови светове,
друг е тръгнал към безкрая на пътя?

Навярно този,
който ме е обидил така незаслужено,
не знае,
че мнозина могат да не ме забележат,
но всеки задължително ще мине покрай мене,
за да му покажа вярна посока.

аз, един километричен камък,
вкопан в земята край пътя…

ОТГОВОР

Летяха тия весели гълъби
по смеещото се небе.
И само един не летеше.
само един умираше
с пречупено крило
на земята.

Не ми е жал, не ми е жал
за смеещото се небе,
че остава без един гълъб.
За гълъба ми е жал,
за гълъба,
че остава без небе!

ОТКРИТИЕ

Един мой приятел художник
пише стихове,
по-хубави от картините,
които греят като дъга в очите му.

Един мой приятел композитор
рисува картини,
по-хубави от песните,
които извират като бистър поток от сърцето му.

Един мой приятел архитект
съчинява песни,
по хубави от зданията,
които се извисяват в небесното му въображение.

А аз?

Аз пиша само стихове,
които - господи, за щастие! -
не са по- хубави,
отколкото биха могли да бъдат…

ЧЕРНОВА

В тетрадка с воден знак, почти
неразличим на светлината,
с лули, ченгелчета, черти -
така започнах черновата.

Би трябвало по краснопис
не шест да заслужавам - десет!
Без петънце е всеки лист,
на почерка наклона - десен.

Съвсем в началото, уви,
бил слогът ми по правилата…
И ето буква се криви,
там думи сменят си местата.

Задрасквам, трия с гума аз,
изпъстрям с питанки полето
и в скоби с безплезна страст
добавям първо, второ, трето…

Откъсвам страница без жал,
прескачам другата нехайно
или мастилото разлял,
безгрижно махвам: «Нищо…Хайде!»

И мисля си с наивността
на младостта, че време има,
че преброените листа
ще стигнат даже и за трима!

Едва сега, едва сега,
скъпернически стиснал пръсти,
пестя от всеки ред с тъга -
от тия плетеници гъсти…

А знам: от мойта чернова
(макар че врявам, тоест - дишам!)
дори последната глава
не ще успея да препиша.

Тя като камък ми тежи!
Но скришом шепна си: «Накрая
все пак не точката сложи…»

И аз завъртам запетая.

РЕКВИЕМ ЗА АПТЕКА “МАРИЦА”

                         На художника Христо Стефанов

И - «улица, фенер, аптека…»
Започвам също като Блок.
Но води светлината мека
към сградата във стил барок

между реката и пазара
с гъмжило пъстро от народ,
на ъгъла до фурна стара
със мирис на симид и йод…

И маларични, рахитични,
заобикаляйки отсам,
бояхме се от нея всички,
от тоя Ескулапов храм

на стъкленици наредени
с рисуван череп върху тях.
И ний отвънка удивени,
загледани с безмерен страх

как тука на везни се мери
човешкият живот един
в блюдцата - малки полусфери…
Неонът свети здрачно син

под августовски дъжд пороен,
в очите с бръчки отразен.
А образът се връща двоен
в райграса, толкова зелен,

че аз я виждам просто нея!…
Сега там пише « № 2».
И раздвоен така живея -
в действителност и стихове…

До тоя миг горчив, когато
нечакано сред мрака чер
проблесне в мене Блок обратно:
«аптека, улица, фенер…»