Васил Иванов

Имаше всичко, което човек можеше да си пожелае. Както се казва, не си знаеше парите. Огромното богатство, натрупано от предците му, което бе увеличил неимоверно, му даваше възможност да си позволи и най-странните прищевки,които можеха да му дойдат на ум. Къщите, вилите, яхтите, частните самолети и още, и още, бяха така да се каже, в реда на нещата. Парите му даваха възможност да притежава всичко, на което се спреше погледът му.

Всичко с което се заемеше, разцъфтяваше и за кратко време започваше да носи баснословни печалби. Въпреки, че като мъж не бе нещо особено, дори напротив: дребен, мършав, сякаш сдъвкан и изплют, бе винаги ухажван от лудо влюбени /защо ли?/ в него млади и красиви жени.

Но един ден небето се продъни,земята се разтвори под краката му и той увисна над страшна бездна. Изследванията бяха безмилостни и категорични - рак. Как можеше?!Точно на него! Защо не се случеше на някой алкохолизиран боклук, въргалящ се под мостовете из вмирисани кашони и собствената си мръсотия! ТОЙ, който само с едно махване на пръст издигаше и сваляше президенти, и пред когото пълзяха и се размазваха по пода разни дребни величия…

Не, това не можеше да бъде вярно! Някой си бе устроил лоша шега с него.Уволни незабавно лекарския си екип и нае други светила в медицината. Подложи се на нови изследвания, но когато главният лекар влезе в кабинета му, за да докладва за резултатите, още преди да си отвори устата, разбра, какво ще му каже. Щом го видя да пристъпва като напикан и да преблизва устните си, грабна от бюрото си кристалния пепелник и го запрати по нещастния човечец. Лекарят май се досещаше какво може да се случи,защото доста пъргаво приклекна и заедно с разбитите парчета кристал изхвърча през вратата.

А сега какво? Яростта, която първоначално го обзе, постепенно се замени от някаква апатия, несвойствена за енергичната му натура. Единствените мисли, които го вълнуваха, се заключаваха във въпроса: Защо? Защо? И пак защо? Парите му, неговите пари не можеха да му послужат за нищо.

За нищо ли? Глупости! Този, който ги притежаваше, можеше да си купи всичко. Абсолютно всичко. Дори безсмъртие. Най-новите разработки в криогениката даваха огромен шанс на тези, които притежаваха много пари. Ами да! Разбира се, че можеше да покаже среден пръст на онази с косата. Сякаш чуваше скърцащите й от яд зъби. Ха, ха, ха! Той щеше да се смее последен.

Лично се запозна с целия процес по замразяването. То щеше да му даде шанс, след като бъде открито лекарство против рака, да бъде размразен и излекуван. Разпродаде огромната си империя, отдели двойно по-голяма сума от необходимата за поддържане на, така да се каже съня му, замрази /какво съвпадение/ останалите си капитали в различни банки и с усмивка на уста се отправи към криогенната камера.

—————————
                                               
Мисията на космическата експедиция бе, както и да го погледнеш, завоевателна. Само че тук нямаше нищо за завладяване. След ядрения конфликт планетата бе мъртва. Тъжни руини показваха бившето величие на една самозабравила се цивилизация, загинала от собственото си високомерие.

Единствено, кой знае как, оцеляла и продължаваща да функционира,бе системата на един скрит под повърхността склад за замразено месо. Саморегулиращият се затворен цикъл й даваше пълна автономия и тя продължаваше да поддържа запасите в нужните параметри.

Месото бе запазено превъзходно.
Също и вкусовите му качества.

 ——————————

А някъде отгоре се чуваше щастливо потракване на зъби.
Нещо като смях.
Последен!