Илиана Илиева

ДАЛЕЧЕ ОТ РЕКАТА

Вървя и тананикам с шепа лешници,
поспирам да дочуя ромон речен -
за камък и водица сред горещници,
но още от реката съм далече.

Жужат оси и перват ме осили,
подхлъзвам се по сипея напечен,
но песента подхвърча с нови сили,
макар че от реката съм далече.

Все тъй - от трън на глог - и през коприва,
но припевът остава неизречен.
Реката в маранята гръб извива,
а песента заглъхва надалече.

Нима от жажда да не онемее,
човекът пее с глас, от жар насечен?
И чувам как реката ми се смее,
че вътре в нея - аз съм пак далече.

ПРЕТАКАНЕ НА ЦЪФНАЛОТО ВИНО

Горчиви думи - сдъвкани пелини -
забравям се след дългия ви вкус,
пропадам в дъждовете тъмносини,
докато бавно ви претакам наизуст.

Да бяхте вино, рано прецъфтяло,
а аз да бях скъперник и бедняк,
щях да ви дам уста, душа и тяло
и да ви стана тъмен именяк.

Не можем да сме лика с вас, прилика.
Преглъщах ви, но как не се вгорчих?
Горчива дума блага дума вика
след чашата на стихналия стих.

ИЗРЕЧЕНО ПРЕЗ ИГЛЕНИ УШИ

Лъжата ми е прелест поднебесна -
превърнах се в отроче на дъгата.
Огъвам се, готова да проблесна,
след всеки дъжд и в негова отплата.
Красиво мамя между двата края
на билото, на пътя, на полето…
но само седемте ми цвята знаят,
че искам да съм капка бързолетна,
как падам да се върна в онзи корен,
от който пих съдбата да политна.
Лъжата ми с усмивка ще говори -
че кой усмивка за тъгa ще пита?

РИСУВАНЕ НА МАРАНЯТА

Художникът със сламената капа
и куция статив, завързан с тел,
от жегата сред пътя чер се скапа
и не постигна светлата си цел.

Във гърлото му вреше маранята.
Нима помъкна кръст, а не статив?
И той - на пътя между двата свята -
разбра, че този свят е сив и крив.

Защо му бе да идва чак до тука?
Боите да разрежда с остра пот?
В очите му светът да се напука -
картина на недоживян живот.

Живя ли? Или в миг - без подготовка,
той нарисува път - неповторим?
А сетне се измъкна много ловко -
та цял живот след него да вървим.