НЯКОЙ ПРОЗРЯ И РЕЧЕ: “ЗАПЛИТА ПЪТЯТ СВОИТЕ ВЪЛНИ…”
Не ще изреждам по заглавия създаденото от Красимир Георгиев във времето и в полета на тематичните му предпочитания. Защото те не са съобразени, явно или в контекст, с банализирани истини от съвремието. Нито робуват на мимолетност и неясен модернизъм. Създаван само за да бъде заличен почти веднага в естетическата памет на читателя. Творчеството на този автор е своеобразен силует на самостоятелно философско мислене, подчинено на безспорен интелектуализъм. В който няма място за дребна художествена сценичност. За кокетиране с наболели въпроси около човешкото съществуване и лутането му в духовната вселена, която си изгражда само. А я насища с болезнено ярка светлина, за да прозре присъствието си в планетарен аспект, освободен от географски рамки. Иначе казано, да разчупи руслото на установена мисловност, утежнена от правила, обществени условия, закостенялост. И да ни разкрие понятието “човек” през погледа на Създателя. Преди той да е замъглил от творението си взор, пълен с разочарование и досада.
В този смисъл “Двустишия на Красимир”, Издателство “Фльорир”, 2010, София, е книга-дисекция на живота. Философска панорама от размишления за личността в етапите на развитието й от инкубирането до знайния финал. През всякакви митарства в мътната река на делника, така сполучливо идеализиран по страниците на “Любов в езерото на прокажените”. И не само там, разбира се. В “Двустишия…” срещаме не автор, в дълбочина познаващ пулса на човешката неизбродност. Откриваме вселена от мозайки, багрени с разум, чувство, философска безпристрастност и кипящи чувства. Книгата не се подчинява на еднозначно тълкуване. Тя е детска невинност и старческа молба за още глътки от росата на делника. Борбеност, самовглъбяване, любов, очаквана, неплашеща смърт. Тя е пътеводител на дните и илюстратор на декори, върху които преследваме реалните химери. Без да знаем защо. Щом от рождението сме тленни, но упорито забравящи как ще отстъпим място на нови космогони. Те пък - на нови и така във вечната спирала на времето. Което ни подарява късче от себе си за да повярваме, че сме вечни дори само в нечий прашен спомен и албум:
Младост ли, старост ли,
полъх ли, вятър ли?
Колко обрати по нашия път!
Бялата радост, черната болка.
Тъжното раждане, красивата смърт.
“Обрати”
Между първата и последна капчица въздух в тленното “аз” съществува плодната радост от битието. То е пустиня, която според Георгиев е оплодена с реалните миражи на мимолетното. В “Двустишия на Красимир” техният дребнав практицизъм е заменен с митологичността - доказан пристан на човешката мисъл в трескаво развитие. Приютило образи и божественост в неспирно шествие по гръдта на земята хилядолетия над всякакви граници и реална власт. Книгата е едновременно плетеница от светлосенки и кипящи страсти. Техен идеен център, сякаш лоно на вулкан, е единството от т.н. “разговори”. Номерацията им по страниците е привидна. Смислово те са неотделими и предназначението им е да родят сърце за философията на автора. Приемаме ги в съзнанието си като букет мисловни протуберанси, черпещи живителни сокове от общото стебло на иносказанието. Дословно тълкуване на редовете им не е възможно, защото и оплодената словна мисъл на Георгиев е многозначна. Всяка е послание. Всяка подканва читателя да отстрани от себе си грубите тегоби на хорската гмеж и да отлети в света на естетическата свобода. Да се самоопредели в контекста на скрити копнежи и несподелени очаквания. Да се обожестви и олицетвори с наградата “живот” в утопичната му достоверност и да влезе с него в спор. Предварително изгубен по аргументи, но спечелен с правото на лична дързост и готовност за себеотричане:
- Ще те пречупя! - каза животът.
- Не ти остана време! - каза Красимир.
“Разговор 1″
И после - “Разговор 10″:
- Изпитателният период приключи! - каза животът.
- Готов съм за вечността! - каза Красимир.
Но за да ни освободи от измамни надежди, бърза да прошепне:
- Не унивай, приятелю! - каза животът.
- Ти не си ми приятел! - каза Красимир.
“Разговор 3″
Кръговратът “раждане - смърт - реинкарнация” е вибриращ лайтмотив в “Двустишия на Красимир”. Без да правя аналогия ми се струва, че в мисловната си конструкция, с ударната мощ на внушение те напомнят силата на хайку. Няма текст, роден случайно, който да не влага свой принос в общия замисъл на книгата. И всеки е завършен образец на вярно философско тълкуване за човешки стойности върху сцената на безпределността. Върху безкрайното платно на художника-вселена, която полага щрихите на вечната платонична красота. На разума, в чиито бездни е поместено знанието за всичко, което вече е създадено и за другото, което предстои да стане иреална достоверност. Според ористта на човешкия дух, който може да лети, но често е и тъпкан под нозете на мимолетното. На галопиращите стрелки от часовника на будната ни съвест. Която все пак ще се предаде пред неустоимата покана да последва смъртта:
Костите ми се ронят под тежестта на годините.
Идва моята небесна невяста.
“Старост”
Двустишията на Красимир Георгиев не могат да бъдат преразказвани. Те позволяват единствено дълбоко осмисляне, което е най-добрата награда за техния създател. Но и предизвикателство към него - да бъдат продължени във възходящото развитие на интелектуалния си замисъл и художествено форматиране. Авторът е посланик на живота и негов наместник в диплите на съвременната човешка психика. Но животът лети и често узнаваме за него само от спомените, които милосърдно ни е подарил. Как да препускаме до неговото стреме узнаваме от “Двустишия…” Също панацея за изтерзаните ни души, съзиращи “Краят на магистралата”:
Заплита пътят своите вълни и там, където се рушат посоките,
потъваме в горещия асфалт. Отгоре остават очите ни.
С които те поглъщаме, живот!..