Елдар Ахадов

превод: Татяна Любенова

На война заминавал светлоокият майор. На прощаване, стоейки вече на прага, изведнъж бързо се обърнал и, бодро усмихвайки се, казал на жена си и на сина си: “Чакайте ме с победа. Непременно ще се върна…” Честно казано, в душата си той се радвал: пред очите му се мяркали медали, ордени, фанфари, бързо напредване в службата, може би даже служебна квартира в столицата.

След месец армията се разпиляла като пепел по вятъра… Пограничният градец, където до началото на войната живеело семейството му, се оказал в ръцете на врага. Всички военни попаднали в плен, правителството предварително ги обявило за предатели, очаквал ги военен съд - бърз и безпощаден. Най-вече - офицерите. Врагът не щадял и пленените командири, не само премахвайки ги веднага, но отвеждали също и семействата на офицерите. Изборът за майора не бил голям: или да загине, или да  бъде пленен. Той не бил страхливец, но и да загине със славната смърт на герой не му се искало. Не му се искало, защото трябвало да намери, да защити и спаси жена си и детето си. Той се преоблякъл в проста войнишка униформа и се предал, за да остане жив и да избяга, и то да избяга така, че нито един, дори случаен куршум да не прекъсне плановете му: иначе има ли значение къде и как ще умре…

Цяла вечност, продължила няколко седмици, той прекарал в лагера за военнопленници сред безкрайни смърти и отчаяния. Той не знаел и не можел да знае, че жена му била загинала при бомбардировките още в първите дни на войната. Не знаел и за това, че е направен опит синът му, заедно с децата на други воюващи командири и работници от детския дом да бъде изтеглен в тила, но още  в началото на пътя ешелонът с децата попаднал под обстрел  и тези, които имали късмета да се спасят, се скрили в гората. За да избяга от лагера със сигурност, той се записал доброволец  в наказателния отряд. По пътя му станало известно, че при партизаните, които те преследвали, имало деца на военни семейства. Брадясал, изгладнял, в чужд войнишки шинел под ръмящия есенен дъжд, той избягал от наказателния отряд и започнал да търси партизаните.

Те се натъкнали на него сами.

Взели оръжието му и разбира се, го задържали. Той честно им разказал за себе си всичко. Измъченият от безсънните преходи партизански командир му казал, че като дезертьор, предател и вражески съучастник, ще го разстрелят веднага. В приказките на беглеца от наказателния отряд командирът не повярвал. На нито една дума. А и как да се довериш на думата на враг, който до само преди миг те е преследвал  в сивата усойна гора? Как можеш да се довериш на този, заради който всеки ден пред очите ти загиват твои другари и умират деца, които ти си се опитал да спасиш?

 Майорът разбирал, че за него няма никаква надежда. И тогава той помолил само за едно: преди да го убият, да му покажат децата. Може сред тях да се окаже и неговият син. “Е, това е малко вероятно…- усмихнал се командирът. - Впрочем, погледни, все едно днес няма да ти се размине. Погледни, Юда, децата, заради които ние не щадим живота си !” “А, ако моят син потвърди, че това съм аз, баща му, а не провокатор?” “Какво значение има какво ще каже той?! Ти си провокатор и враг на народа. Такива като теб вече ни изпращаха два пъти. Какво има да говорим с теб.”

Въпреки това го завели при децата. Гладни и уморени - те безучастно гледали израненият до кръв човек в дрипав войнишки шинел и с вързани ръце. Казали им, че това е един много лош чичко, че е изменник и провокатор, и още много лоши неща наговорили за него охраняващите го партизани.

Синът му веднага го познал. Той често разказвал на другите деца какъв храбър баща има, колко е силен и как той, истинският боеви офицер ще отмъсти за смъртта на майка му, как ще победи и прогони всички врагове от нашата земя. Говорел им още, че баща му непременно ще се върне и ще го намери, защото му е обещал. И ето, вече почти минута стоял пред него баща му - най-добрият от всички бащи на света - унизен, слаб човек с очи, подпухнали от гной, кръв и сълзи.

… - Вие навярно сте моят баща? - тихо произнесъл синът. След това се приближил към баща си  и неуверено се притиснал към калния му сив шинел. Партизаните се спогледали. ” Ти грешиш, момче. Аз не съм твоят баща” - казал бащата с попукани устни, примижавайки някак по детски.

През нощта, когато децата заспали, извели майора по-далече от партизанския лагер и го разстреляли.

ПОСЛЕСЛОВ

Постъпките на хората са различни. И последствията от тях - също. Някои имат наистина толкова благороден, толкова безкористен характер, че ние ги наричаме подвиг. Но и подвизите са различни по своята същност. Има военни подвизи. Когато заради общата победа или заради спасението на другарите си, човек рискува живота си. Има религиозни подвизи: това е духовният аскетизъм.

Но има ли място за човешки подвиг там, където от самото начало е ясно, че не само няма да го оценят по достойнство, но нещо повече - именно заради него ще те осъдят на вечно всеобщо презрение? И ще се отвърнат от теб, и ще те накажат, и ще прокълнат името ти навеки, защото постъпката ти, осъдена от всички, всъщност е кристален подвиг.

За всичко това се замислих, когато си припомних разказа “Два подвига”.

Двама души, два свята, две индивидуалности: баща и син  и настъпилият за двамата момент на истината - дългоочакваната среща…при изключително необичайни, трагични жизнени обстоятелства.

Детето, което току-що е преживяло ужасни събития (гибелта на майка си, бомбардировката на влака, огън, кръв и трупове на хора, бягство в гората от преследващия ги  наказателен отряд, глад и студ), синът, представящ си своя баща единствено като герой, отмъстител за смъртта и мъченията, спасител, вижда пред себе си най-близкия си човек занемарен, унижен, оскърбен и изранен. Какво е трябвало да преживее в този момент? Най-лесното е да премълчиш, да не припознаеш в него баща си! Не признавай, че това е баща ти и ще бъдеш като всички, ще бъдеш на страната на силните, ще те разберат и подкрепят. Това не е твоят баща. Твоят е истински герой, мъжествен офицер, той не се крие в гората, а воюва с враговете на фронта. И нищо няма да се промени за бащата. Него, все едно, ще го разстрелят. Възможно е дори да са казали за това на децата. А ако признаеш, ще кажат, че и ти си такъв, твоите другари ще започнат да те презират, да те унижават и може би, даже да те бият тихомълком. И никой няма да се застъпи за сина на изменника. Само минута преди това, ти и сам би постъпил така на тяхно място. И какво да направи ? На него му е тежко, страшно, но детето надвива страха и произнася думите на признанието. И със всяко произнесено слово неговата вътрешна духовна сила става все по-крепка. И той прави крачка напред. И прегръща калните, опръскани с кръв поли на шинела на своя баща. Прави го, защото това е неговият баща, най-милият, единственият му близък човек. Той се е върнал за детето си, той е удържал на думата си. На неимоверна, немислима, безумна цена, но удържал думата си и дошъл за него! И какъвто и да е той за другите, за синът - той винаги ще остане бащата…

Това, което е направил синът в този миг е подвиг. Понякога - когато, за да останем хора, и независимо от всички лишения, които би повлякло това след себе си, не се отричаме от близките си - това е подвиг, достоен за най-високо уважение.

А подвигът на бащата е разбираем. Заради спасението на сина, му се е наложило да излъже, да зачеркне всичко, заради което е рискувал. И той прави това веднага, без да се замисли.

Какво е ръководило постъпките на бащата и сина? Любов. Единствено любов…