Аркадий Аверченко

превод: Татяна Любенова

- Искате ли да отидете на изложба на новото изкуство? - попитаха ме.

- Искам - казах. И отидохме.

 I.

 - Това ли е изложбата на новото изкуство? - попитах.

- Тя самата.

- Хубава е.

Чувайки тези думи, двама младежи, високи като върлини, с прекрасен розов обрив по лицето и изящни дървени лъжици върху реверите, се приближиха към мен и нетърпеливо ме попитаха:

- Сериозно, нашата изложба ви се нрави?

- Откровено ли да ви отговоря?

- Да!

- Аз съм във възторг.

Веднага почувствах неизразимо приятно усещане от докосването на две потни ръце до моята ръка и дълбоко вълнуващо чувство от съзерцанието на неголям къс рогозка, върху която бе нарисувана петкрака синя свиня.

- Ваша ли е свинята? - осведомих се.

- На моя приятел. Харесва ли ви?

- Изключително. И особено този пети крак. Той придава на животното такъв мъжествен вид. А къде са очите?

- Очи няма.

- Наистина. За какъв дявол са й на свинята очи? Има си пети крак  - това е достатъчно. Не е ли така?
Младите хора, с чудесния розов обрив по челото и бузите, недоверчиво се взряха в простодушното ми лице, веднага се успокоиха и единият от тях попита:

- Може би ще купите?
- Свинята ли? С удоволствие. Колко струва?

- Петдесет…

Беше ясно, че последната дума затрудни младия човек от ляво, защото той сам не знаеше какво “петдесет”: рубли или копейки? Но, поглеждайки още веднъж благоразположеното ми лице, се усмихна и смело каза:

- Петдесет ко…рубли. Даже, по-скоро, шестдесет рубли.

- Не е скъпо. Аз мисля, че ако я сложа в хола, на стената, няма да е лошо.

- Сериозно ли искате да я окачите в хола? - изненада се младият човек от дясно.

- Та нали това е картина. Как да не я окача!

- Да, вярно. Действително е картина. А искате ли да видите моята картина “Здрач насъщен “?

- Искам.

- Моля. Тя е окачена тук. Виждате ли, картината на моя приятел “Свинята като такава” е нарисувана в стар стил, с бои; а аз, разбирате ли, не признавам боите; боите ограничават.

- И още как - подхванах и аз. - Нищо така не ограничава човека, както боите. Никаква полза от тях, а ограничават. Аз познавам един човек, когото боите така го ограничаваха, че той се принуди да се премести в друг град…

- Тоест, как?

- Много просто. Милдяев се казваше. Къде е вашата картина?

- Ето тук е окачена. Оригинално, нали?

 II.

Необходимо е да бъдем справедливи към младия маестро с розовия обрив - той бе цветовете избегнал по най-добрия начин: на стената висеше металически черен поднос, по средата на който бе прикрепен с някакво залепващо вещество малък мъртъв плъх. Хълбоците му меланхолично бяха украсени от две хартиени бонбончета и четири обгорели кибритени клечки, разположени много приятно на зиг-заг.

- Чудесно произведение - похвалих го аз, любувайки се. - Колко настроение има в него!… “Здрач насъщен”… Да-а… И без да ми кажете как се казва картината ви, аз и сам щях да се досетя: разбира се, че зная! Това е нещо различно, “Здрач насъщен”! Сам ли хванахте плъха?

- Сам.

- Чудесно животно. Жалко, че е мъртво. Може ли да го докосна?

- Моля.

Аз с въздишка погалих мъртвото животно и отбелязах:

- Колко жалко, че подобно произведение е нетрайно…Някакъв Веласкес или Рембранд живеят стотици години, а този шедьовър за два-три дни и ще се съсипе.

- Да - съгласи се художникът, загрижено поглеждайки плъха. - Той, струва ми се, вече се разлага. А само от два дни е окачена на стената. Ще я купите ли?

- Не знам - нерешително погледнах към левия. - Къде ли да я окача? В трапезарията ли?

- Окачете я в трапезарията - съгласи се художникът. - Като истински натюрморт.

- А какво ще кажете, ако освежаваме плъха на всеки два-три дни? Този ще го изхвърлим, ще хванем нов и ще го провесим на подноса?

- Не ми се иска - понамръщи се художникът. - Това нарушава самоопределението на артиста. Е, какво ще правим с вас! Значи, ще купите?

- Ще купя. Колко искате?

- Колко да ви взема? Четиристотин…- Той трепна, въпросително ме погледна и с въздишка завърши: - Четиристотин…копейки.

- Ще я взема. А сега ми се иска да придобия нещо по- дълготрайно. Нещо такова… неорганично.

- “Американец в Москва” - ще я вземете ли? Моя работа. Той ме помъкна към някаква дъска, на която бяха закрепени три калаени тръби, консервна кутия, ножици и парче огледало.

- Това е скулптурна инсталация: “Американец в Москва”. Мисля, че това нещо се получи удачно.

- И още как! Нещо, пред което се зареждаш с възторг. Наистина, тези пристигащи в Москва американци, те са…Ама и вие не сте без темперамент…Да изобразите американците като три тръби…

- Не, тръбичките - това е Москва! Американецът, всъщност, го няма; но има, така да се каже, следи от неговото пребиваване…

- А, ето какво било. Фино нещо. Като въздух. Колоритен екземпляр… Колко?

- Седемстотин. Това ще е подходящо за кабинета ви.

- Седемстотин …какво?

- Е, това не е толкова важно. Стига да имате налични.

III.

Така бях затрогнат от разбирането и доброжелателното отношение към мен на тези експанзивни, екзалтирани млади хора, че ми се прииска с нещо да им се отблагодаря.

- Господа! Иска ми се да ви поканя и ще бъде чест за мен като представители на новото прекрасно изкуство, откриващо на нас,      занемарените и отпуснати хора, необозримите светли далнини, които… 

- Да тръгваме - съгласиха се двамата младоци с лъжички на реверите и миловиден розов обрив по лицето. - Ние с удоволствие. Отдавна не са ни чествали.

- Какво говорите! Ама че народ се е навъдил. Не, аз не съм такъв. Аз разголвам пред вас своята бедна на мисли глава, скланям я пред вас и високо, прямо, открито ви казвам: “Добре дошли!”

- Може ли да пътувам с вас във файтона - помоли левият.- А то, не ми се намират дребни.

- Моля! Така, с лъжичките на ревера ли ще тръгнете?

- Разбира се. Нека тлъстите еснафи и гнилите ипохондрици да се смеят - ние показваме себе си, както намерим за добре.

- Ами да - съгласих се аз. - Всеки живее, както разбира. Ето и аз, например. Може да ви се сторя не много оригинален, но вие не сте от тези…еснафите и буржоата!

- О, не. С оригиналност няма да ни впечатлите.

- Именно.

IV.

Пристигнахме у дома. А там вече, кое що: десет-дванайсет мои приятели, дошли да се запознаят отблизо с вестителите на новото изкуство.

- Запознайте се, господа. Това са все хора старовремски, закоравели, не им обръщайте внимание, а що се отнася до вас, младите, гъвкави пионери,  ще ви помоля да се подчинявате на моите домашни правила. Съблечете се, моля.

- Ами, ние вече свалихме палтата си.

- Не, какво значи палтото. Вие съвсем се съблечете.

Младите хора плахо се спогледаха:

- Но защо?

- Ще ви честваме.

- В такъв случай…без да се събличаме.

- В това е оригиналното! Как така, без да се съблечете, ще можем да намажем телата ви с малиново сладко?

- Защо…със сладко? За какво?

- Ами, такъв е обичаят при мен. Всеки, както се казва, със своя си номер. Вие сте метнали на подноса мъртъв плъх, с две карамелени хартийки и казвате: това е картина. Хубаво! Съгласен съм! Това е картина. Аз даже я купих. “Американец в Москва” също купих. Това е вашият начин. А аз имам свой да почета младите, многообещаващи таланти: намазвам ги с малиново сладко, посипвам ги с конфети и, залепвайки на бузите им две парчета от крилцата на мухи, настанявам ги на почетното място. Вие ще ядете особена салата, приготвена от две късчета, накълцана зъбна четка и вазелин. Не е ли оригинално? Ще пиете куршумена вода. И така, бъдете добри да се съблечете. Ей, хора! Приготвено ли е сладкото и конфетите?

- Ама, не! Ние не искаме…Нямате право…

- Защо?

- Но що за безсмислица е това: да намажеш жив човек с малиново сладко и да го обсипеш с конфети! Че и да ни храниш с вазелин…Може ли така? Не искаме. Мислехме, че ще ни нахраните, а вие…ще ни мажете. Зъбни четки накълцани ще ни давате… това даже прилича на издевателство!… Така не бива. Ще се оплачем.

- Как ще се оплаквате? - яростно закрещях аз. - А аз жалвах ли се на някого, когато ми продавахте петкрака синя свиня и парчета метал върху дъска. Аз отказах ли!? Вие ми казвахте: ние се самоопределяме. Добре! Самоопределяйте се. Вие ми говорехте  - аз ви слушах.  Сега е мой ред… Какво!? Не, знаете ли…Аз постъпвах по вашему, исках да ви разбера - сега разберете ме и вие. Ей, хора! Съблечете ги! Мажете ги, който има малиново сладко! Дръжте им главите, а аз ще им слагам в устата салата…Стой, брат, няма да се отскубнеш. Ще ти покажа аз здрач насъщен! Вие се самоопределяте, аз също искам да се самоопределя…

V.

Младите хора коленичиха пред мен, усърдно се кланяха в нозете ми и, плачейки, викаха:

- Чичко, простете ни. Ей богу, ние повече никога няма да правим така.

- Какво няма да правите?

- Това…да правим…такива картини да правим…

- А защо ги направихте?

- Ами, ние, чичко, просто мислехме: публиката е глупава, искахме шум да вдигнем, разговори да предизвикаме.

- А защо ти, ти, левият, защо плъх на поднос си окачил?

- Исках да направя нещо странно.

- Ти си толкова глупав, че за нещо особено и интересно даже фантазия не ти достига. Тъпичък ли си, братле? 

- Тъпичък съм, чичко. Откъде у нас ум!?

- Пуснете ни, чичко. Ние ще идем при мама.

- Е, добре. Целувайте ръка и се извинете.

- Защо да целуваме ръка?

- Ще ви съблека и ще ви намажа със сладко! Е?!

- Вася, целувай ти първи…А после аз.

- Е, Бог с вас… Изчезвайте.

VI.

Вестителите на изкуството на бъдещето станаха, отупаха панталоните си, изтръгнаха от реверите си лъжичките и, пъхвайки ги в джоба, страхливо, един след друг се изнизаха във вестибюла.

Там, навличайки палтата си, изплашено си шепнеха:

- Влязохме в историята! А аз отначалото си помислих, че той е също такъв глупак като останалите.

- Не, този има мозък. Аз за малко да се изплаша, когато той се приближи към мен. Но си помислих, с подноса по главата ще го цапна.

- Слава Богу, евтино се отървахме.

- Него твоят плъх го раздразни. Ама и ти си го измислил: мъртъв плъх върху поднос да окачиш!

- Е, нищо. Само не ми крещи. Аз плъха ще го изхвърля, а на празното място стеаринова угарка върху чорап на подложка ще залепя. И прочие. Да тръгваме, Вася, да тръгваме, докато не са ни догонили.

И изчезнаха, обхванати от страх…