ЛЮБОВТА – БЕЗШЕВНИЯТ ФАКТОР НА СПАСЕНИЕТО

Анжела Димчева

 

След инвазията на побългарения вариант фентъзи, който през последното десетилетие наложи имена на съвсем млади автори (Александър Драганов, Мирослав Петков, Ивайло Николов, Елена Павлова), сякаш идва ред на сериозния научно-фантастичен трилър, търсещ нова мозаечна конструкция в наратива, както и неприлагани досега у нас интерференции на културни пластове. Кънчо Кожухаров прави сполучлив опит в това отношение.

Според вътрешното му убеждение актуалният научно-фантастичен разказвач разчита знаците на вдъхновението си по екстровертен начин, създавайки впечатление, че читателят командва случващото се. Той знае какъв сюжет би очаквал читателя, затова му подхвърля началото на интригуваща фабула, но експлициранато действие е всъщност прикритие за дълбочинен философски дебат, който в талвега на сюжета няма как да не хипнотизира читателя: тук се сблъскват религии, култури, исторически трактовки, реално изглеждащи хипотези за бъдещето на човечеството и непредубедени тълкувания на всеизвестни исторически събития.

Така „Факторът на добротата” обединява три жанра в белетристиката - класически научно-фантастичен роман, философски трактат и любовна новела. Получил се е интересен микс, чиито граници авторът прелива с лекота, и на фона на емоционалната интрига между главните герои Герман и Анджелина изгражда фантастичната фабула, използвайки пет подстила на научната фантастика - пътуване във времето, киберпънк ( изкуствен интелект, електронни комуникации, биологично-кибернетични връзки), пост-апокалиптична фантастика, антиутопия, квазиистория (скритите механизми зад реални исторически събития).

Трудно е да се преразкаже такъв сложен сюжет от темпорални скокове, паралелни интриги и духовна парадигма (включваща моменти от хиндуистката, китайската, християнската и др. религии), а и целта на тази статия е друга. Затваряйки последната страница, читателят се пита: защо Кънчо Кожухаров влиза в ролята на медиум чрез главния си герой - писателят Герман? Колко по-лесно е да се разказват абсурдни истории, примесени с последните достижения на нанотехнологиите… Оттук започва разликата между графоманската страст да се пише каквото и да е и автодисциплината на призвания писател, формулирана чрез героя: „Ако посегнеш към перото, без да съзнаваш отговорността си, се превръщаш в същинско бедствие, в дете, което се опиянява от усещането, че размахва смъртоносно оръжие. Писателската дарба би следвало да върви неотлъчно от добротата, милосърдието и отговорността”.

Много важно условие за разбиране посланието на този роман е проникване в първоизточника на авторовата философия. Добре запознат с гещалтпсихологията, К. Кожухаров подчинява действията на своите герои на холографския принцип, изхождайки най-вероятно от теорията на Дейвид Бом, че „всичко в космоса е направено от безшевната холографска тъкан на неявния ред и е безсмислено да се разглежда вселената като съставена от „части” (David Bohm, „Hidden Variables and the Implicate Order”, 1987). Оттук всеки елемент във вселената се явява част от един континиум, който се променя паралелно с измененията на живата и нежива материя - в случая авторът е избрал биоенергетичното поле, което създава писаното слово. Героят му влияе на хода на историческата хронология едновременно с действието и бездействието си - появяват се и изчезват личности, държави променят границите си, климатът на планетата претърпява драстични обрати, избухват енергийни кризи, дори ефектите на психотронната война не са вече същите…Картината на застигащата ни антиутопия изведнъж ни припомня думите на У. Чърчил: „Каменната ера може да се върне, носена от бляскавите криле на науката”. Често пътят към Спасението е по-скоро Via Dolorosa.

Дали това е възможно? Дали тук не се надценява силата на творческия потенциал? Може би именно защото човешкото съзнание е една по-фина форма на материя, волята да изградиш словесен свят превръща квантовата реалност в дишаща плазма - безвременна, извънпространствена, безкрайно универсална. Отделните сюжетни линии в романа (макар развиващи се в различни темпорални, езикови и емоционални реалности) са част от един общ дискурс, който поставя своята доминанта върху любовта, задавайки въпроса: Защо маската на супертехнологичното общество (което ни очаква след 150 години) би заменила красивия отпечатък от сълзи и възторг на страдащия, съчувстващ, влюбен, добронамерен човек? Защо роботизираният свят изтрива фреските на паметта и „свежда поведението на хората до хаотична агресивност”, а ролята на агентурните мрежи е издигната в ранг на висша политика?

Кънчо Кожухаров не натрапва отговори, не случайно той въвежда понятието „рана във Времето”, вероятно за да ни подскаже, че дуелът на философско-религиозните учения тепърва предстои. За да не се състои кървавият дуел на свръхтехнологиите. Ролята на писателя е не просто да нахвърли на листа произволни символи, а „да съедини двете части на нещо счупено”, следователно „чрез символа човек става съ-творец на Бога”.

Всъщност „Факторът на добротата” е отворен текстови прозорец, защото читателят не разбира в края какви сакрални думи написва главният герой - сякаш автентичната любов на Анджелина и Герман „затваря” раната в тъканта на Времето. Нирваната на завръщането за героите е удоволствието за читателя да отгърне първата страница и отново да прочете епиграфа: „И тъй, остават тия трите: вяра, надежда, любов; но най-голяма от тях е любовта”. (Кор. 1, 13:13).


 
Кънчо Кожухаров, „Факторът на добротата”, Изд. „Лингея”, София, 2010.