ИЗ “ОЧИТЕ НА ЗЕМЯТА” (1965)

Михаил Пришвин

превод: Иванка Васева

1946 година

БРЕЗИТЕ ЗЪЗНАТ

Цяла нощ вилня вятър и се чуваше как вкъщи капе водата. Студът не дойде и на сутринта: ту слънце ще надникне, ту се струпат облаци и се изсипе като от чувал суграшица. И как бързо се носят облаците, как зъзнат белите брезички, как се люлеят!

ЖИВА ЕЛА

Отгоре сняг и сняг, но от лъчите на слънцето капчици невидими са проникнали долу до мястото, дето клонката подпира снега. Водичката го е подмила, снегът пада от една елова лапка на друга. Капчиците, падащи от лапка на лапка, раздвижват пръстчетата и от снега и капките цялата еличка изглежда като жива, вълнува се, трепти, сияе.
Особено хубаво е да се гледа иззад еличката срещу слънцето.

ТОПЛА ПОЛЯНА

Как всичко затихва, когато се отдалечаваш в гората, и ето, най-сетне на защитената от вятъра полянка слънцето изпраща лъчи, размеква снега.
А наоколо - власати и кестеняви брезички и през тях прозира ново, чисто, синьо небе и по тюркоазеното небе преминават бели прозрачни облачета, едно след друго, сякаш някой пуши и се старае да пуска дима на колелца, но колелцата все не му се удават.

ПО СЛЕДАТА

Случва се да пробие някой човек пъртина в дълбокия сняг и се окаже после, че ненапразно се е мъчил. По неговата следа мине с благодарност друг, сетне трети, четвърти, а после, току-виж, узнали за новата пътека и тъй, благодарение на един човек, се очертава път за през цялата зима.
Но случва се, пробие пъртина някой човек и следата тъй си и остане, никой вече не мине по нея и виелицата така я затрупа, че никаква диря не остава.
Такава е съдбата на всички ни по тая земя: понякога се трудим еднакво, но щастието ни е различно.

СОК В БРЕЗАТА

Вечерта бе топла и тиха, но горски бекаси нямаше. Зарята поглъщаше звуците.
Сега вече не е нужно да се надрязва брезичката, за да се узнае дали е започнало движението на сока. Скачат ли жаби - значи, в брезата има сок. Затъва ли кракът в земята като в сняг - има сок брезата. Пеят ли сипките, чучулигите и всички пойни дроздове и скорци - има сок в брезата.
Моите стари мисли се разнесоха като леда в реките - има сок в брезата.

ЦВЯТ И ЗВУК

Тишината е звучна, не знаеш къде е по-хубаво да гледаш - в себе си или към брезичките в малинова светлина; не знаеш какво е по-хубаво да слушаш - себе си или птичките…
В тази зора всичко беше в такива небесни цветове, така хармонично подсвиркваха сигналите си пойните дроздове, че сякаш тъкмо от гаснещия цвят на зората се зараждаше звукът на пойните птици.

УМОРА

Вървях дълго в гората и, изглежда, започнах да се уморявам. Мислите ми почнаха да се снижават и да си отиват от гората към къщи.
Но изведнъж се почувствах внезапно радостен и възвисен: погледнах наоколо и видях, че тук гората е висока и стройните прекрасни дървета с устрема си издигат нагоре и мен.


1947 година

ЧИТАТЕЛЯТ

Имаше на едно красиво място скамейка. Сега от нея са останали две доста дебелички трупчета и човек може да седне на тях. Седнах на едното трупче. Приятелят ми седна на другото. Извадих бележника си и почнах да пиша. Вие не може да видите този мой приятел и самият аз не го виждам, а само зная, че съществува: той е моят читател, за когото пиша и без когото не бих могъл нищо да напиша.
Случва се да прочетеш някому написаното и той да те попита:
- Това за какъв читател е написано?
- За моя - отвръщам.
- Разбирам - казва той, - но не всички ще го разберат.
- Отначало - казвам - ще го разбере моят читател, а после той ще разкаже на всички. Бих искал да ме разбере моят приятел, моят читател - като вълшебна призма на целия свят. Той съществува - и аз пиша.
Моята поезия е проява на дружбата ми с този вълшебен читател-човек: пиша ли - значи обичам.

ПОЕЗИЯ

Моята поезия - такава, каквато я давам на хората, е резултат на доброто ми поведение спрямо паметта на моята майка и на други добри руски хора.
Аз съвсем не съм литератор и моята литература е образ на моето поведение.
Струва ми се, че поезията е най-важната душевна сила, която формира личността, и е свойствена на повечето хора, и всеки от тях би могъл да стане поет в работата, която му е по сърце.
Но невъзможно е да се освободи вътрешната душевна сила на човека с някакво действие отвън; за това благоприятно въздействие на обществената сила отвън е необходимо съответно вътрешно поведение на всеки човек спрямо самия себе си.
Може би онова, което наричаме “поезия”, е образ на нашето лично поведение, освобождаващ творческата ни сила.

РАЖДАНЕТО НА ПРЕКРАСНОТО

Без тор не можеш да отгледаш роза, но все пак поетът ще прославя розата, а не тора. Трябва да показваме самата роза и да оставим малко тор, угнил, примесен със слама, за да покажем наред с красотата полезното, наред с красотата - и необходимостта, от която тя се е породила.

ЗРЕЛОСТ

Едва сега започнах да виждам себе си. Мисля си, че сигурно човек трябва много дълго време да расте нагоре, за да придобие способността да се вижда не в себе си, а отделно, отстрана, сякаш е узрял и е излязъл вън от себе си.

ЗЛАТЕН ДЕН

Златен ден, забележимо се зеленеят брезите; един художник каза, че златен ден, в пълния смисъл на думата, брезичката има само един.
Вчера художникът седя на етюда си от закуската до обеда и храстът се облече пред очите му - ето какъв ден беше!

ЮНИ

Свежите стръкчета боровинки, бледозелени върху тъмната зеленина, изтърпели под снега цялата зима, сега приличат на цветя, които радостно празнуват победата на живота.

БИОГРАФИЯ

Когато ходих на село през 1919 година, в къщата на родителите на някакъв мой ученик, седях на скамейката прилично и дълго, в очакване стопанката да ми отреже парче хляб или сланина; сега си спомням за това като за най-достойното състояние, в което съм бил някога през живота си.

КРАЯТ НА СЕПТЕМВРИ

Свършва чудесният сух септември, моите дни се откъсват от мен като листенцата от дървото и отлитат.
Леко отпускам поводите и моето конче само поема в тръс, освобождава ме от грижите.

НАЙ-ТРУДНОТО

Думите, че по-скоро камила може да мине през иглени уши, отколкото богаташ да влезе в царството небесно, се отнасят към всеки творец на културата: да създадеш нещо - значи да отдадеш себе си и тъкмо това е най-трудното.

РАЖДАНЕТО Н МИСЪЛТА

Дълго време от живота ми попадаха в мен куршумчета и сачмички, отнякъде си -
в душата ми, и от тях оставаха ранички. И чак когато животът взе да залязва, тези безбройни ранички почнаха да заздравяват.
Където е имало раничка -пониква мисъл.

ПЪТ КЪМ ПРИЯТЕЛЯ

Приятелю мой! Не се страхувай от мисълта, която те гложди и не те оставя да спиш. Не спи! И нека тази мисъл да гложди душата ти до дъно. Търпи! Гложденето има край.
Ти скоро ще почувстваш, че от душата ти има изход към душата на друг човек и че онова, което става тази нощ с твоята душа, проправя път от теб към другия, за да сте заедно.