Габи Генчева, Владо Любенов

На брега на морето, току над рибарските лодки, съвсем скри­та под огромните клонести дър­вета, се намираше една малка кръчма, известна под името „Каваците”. Държеше я Симо Петраката - спокоен слаб чо­век, който умееше да прави чудесни кебапчета. През лято­то заведението предлагаше и риба - съвсем прясна, току-що уловена в близките даляни.

 „Каваците” бяха любимото свърталище на всякакъв народ - цигани, рибари, общи работ­ници… Тук те се чувстваха най-добре - в съвсем непретенцио­зна обстановка, на чист въздух, спокойно разположени на гру­бо скованите маси, заслушани в старите градски песни, които ги настройваха плачливо и сан­тиментално.

За мен това беше чудесно място за почивка и наблюде­ние. Обикновено си поръчвах по една бира, а понякога и пор­ция риба към нея, седях на ня­коя маса с лице към морето, затварях очи и поглъщах всич­ки шумове и аромати, които изпълваха пространството. Случваше се при мен да седне някой непознат, леко замаян от изпития алкохол и любопитен да узнае що за птица съм. Аз изчаквах определено време, до­като събеседникът ми се отпусне и заговори за това, за което всъщност е дошъл - за себе си, за живота си, за прос­тата си философия. Тук на чаш­ка изслушвах много съдби - кои тъжни, кои - странни. Тук за първи път срещнах и капитан Кощи.

Бях го виждал и друг път - той беше нещо като любимец на заведението. При появата му винаги се намираше някой, който да го извика при себе си на масата и да го почерпи по една ракия. И той започваше - безкрайни сладки приказки за морски чудовища, за непозна­ти красиви страни и за русал­ките, разбира се. Хората оби­чаха да го слушат, защото той притежаваше чудната дарба на разказвач - съумяваше да раз­каже една и съща история по различен начин - всеки път ув­лекателно, с различни подроб­ности, току-що измислени, но разказани с такава убедител­ност, че щеш, не щеш - вярваш.

Един ден той седна на маса­та ми - явно ме беше забелязал и сигурно бях събудил любо­питството му. Аз го огледах внимателно, като се стараех да не прочете в очите ми интере­са, който изпитвах към него. Не можех да определя със си­гурност от каква народност е - циганин, турчин или българин, или пък от всичко по малко. Беше около петдесетгодишен, висок, слаб, с моряшка шапка на главата. Лицето му като на повечето рибари бе кафяво, из­сушено и нарязано от морски­те ветрове. На едното му ухо висеше голяма халка, която на­пълно съответстваше на екс­центричната му личност.

Аз поръчах две порции саф­рид и две бири и зачаках обик­новените въпКраси - кой съм, какво работя и така наталък. Но нищо такова не последва - явно той не се интересуваше от такива досадни подробности.

- Пътувал ли си по море, момче? - запита ме той, вгледан изпитателно в очите ми.   

Чистосърдечно си признах, че не съм, но много ми се иска някой ден да отплавам нанякъде. Той веднага се запали - съв­сем като малко дете, което е готово да се втурне в приклю­чение още сега, веднага, без да си мисли за такива досадни под­робности, като липсата на най-обикновена лодка, например.

- Чудесно! - блеснаха очите му - значи ще плаваме заедно. Аз съм капитан Кощи. И той протегна ръката си. Аз я стиснах здраво и на свой ред се представих. Изпитах усещането, че той въобще не се интересува от името ми и че го е забравил още преди да го е чул. За него щях да си остана „мом­че”.

- Преди две седмици се вър­нах от Средиземно море - про­шепна ми той доверително. - С търговски кораб. В момента го разтоварват в Бургас.

 После отпи от бирата си, за­мисли се за момент и продъл­жи:

- Много ме търсят за капи­тан. Обиколил съм целия свят, познавам всички брегове и мор­ските течения. Знам ги точно откъде минават, с каква ско­рост се движат. Само насоч­вам кораба по тях и той си знае пътя - не му трябва компас, не му трябва гориво. Оглеждам се, виждам къде сме, сверявам си часовника и си казвам: „Ка­питане, ще завием надясно след три часа”. После си лягам, предупреждавам момчетата да ме събудят и ставам чак когато му дойде времето.

Той се усмихна - по-скоро на себе си - и отново отпи от бирата.

Аз изразих възхищение от неговите способности и това му достави явно удоволствие. Беше свикнал до такава степен  със своите измислици, че вяр­ваше в тях и не обичаше други­те да изразяват някакво съмне­ние.

- А ти с какво се занимаваш? - полюбопитства най-после и той. - Май не си тукашен.

 Обясних му накратко в как­во се състои работата ми - за старите карти, за имотите, за старите и новите собственици, но това му се стори отегчител­но.

 - Жалки земни твари - зак­лючи той. - Ровят земята като къртици и продават душата си за нея. Виж, в морето е по-друго. Там е истинският жи­вот, другото е лъжа.

Рибата в чинията му изсти­ваше недокосната. Поръчах му втора бира, поседяхме извест­но време мълчаливо, загледа­ни в плискането на вълните по брега. Изпитах усещането, че иска да ме попита нещо, но не се решава. Продължих да мъл­ча и най-после той не се стърпя.

- Ти разбираш ли нещо от карти? - попита ме той.

Аз се учудих на внезапния му интерес и обясних, че ми се натага да работя с тях.  

Той се огледа наоколо, отка­чи от врата си една кожена тор­бичка, извади парче сгъната на четири хартия и със съвсем потаен глас пошепна:

- Погледни това тук.

Аз я разтворих и с интерес огледах това, което би трябва­ло да представлява някаква кар­та. Личеше си, че е изработена отдавна, но не чак толкова, кол­кото претендираше, че е. Бяха нарисувани няколко острова, на един от тях имаше кръстче.

- Даде ми я един стар турчин - продължи капитанът с тих глас, без да се интересува, че всеки може да види в ръцете ми тази толкова секретна карта. - Още преди десет години, малко пре­ди да умре. Той ми прочете и арабските букви. Била е някога на баща му - стар моряк. Може и пират да е бил, кой го знае. Там заровил парите си, но пос­ле останал без ръка и не могъл повече да пътува. А пък синът му - същият турчин де, искаше заедно да търсим парите, но и той се разболя и умря.

- Знаеш ли къде е мястото? - попитах го аз сьщо шепнешком.

- Горе-долу - замислено отвърна той. - Струва ми се, че е един от островите Галапагос.

Изгледах го учудено, защо­то не предполагах, че е чувал за тях. Загледах се в картата, но естествено тя нищо не ми говореше.

- Капитане - попитах го аз, - а ти защо досега не си прибрал това съкровище?

 Той замълча, запали ци­гара, всмукна дълбоко и каза:

  - Никой не ми вярва. На много хора съм показвал картата, но не вярват. Зна­ят ме, че обичам да се ше­гувам - усмихна се той нак­риво - и си мислят, че ги будалкам.

- Кой знае, може пък да е истинско - казах аз неопределено.

- Разбира се, че е истин­ско - ядоса се той. После ме погледна изпитателно в очите и попита:

- А ти ще дойдеш ли с мен?

Аз се наведох на свой  ред към него и съзаклятнически прошепнах:

- Кога ще тръгваме?

 Капитанът видимо се за­радва - най-сетне някой му беше повярвал или пък се правеше, че му вярва, а то­ва също му стигаше.

- Имам един приятел - грък - каза той, видимо успокоен, и чак сега захвана с ръце рибата си. Отдели с пръсти главата и средната кост, постави ги настрана в чинията и лапна къс месо.

- Той има кораб. Само да му се обадя - знам, че ще ми услужи. С широка душа е, не е като нас. Само да знаеш - ще делим по равно на три.

Кимнах с глава в знак на съгласие.

С това разговорът по те­мата приключи.

Капитан Кощи изяде ри­бата си бавно и с удоволствие, после стана от стола си, намигна ми съучастни­чески и потъна в нощта.

Виждах го още няколко пъти из града и в „Каваци­те”, но той не седна повече на масата ми. Само ми сми­гваше и ми прошепваше, че работите вървят - корабът е готов, храната е купена, само чака да дойде един човек с изгоряло наполо­вина лице - той е връзката. Аз кимвах разбиращо и го уверявах, че също съм готов.

Един ден го видях в град­ската библиотека. Беше седнал в читалнята, разт­ворил пред себе си енциклопедията, така увлечен в четивото си, че не ме видя. Разучаваше картата на Ти­хия океан, доколкото мо­жех да видя зад гърба му. Не му се обадих, за да не го безпокоя. Излязох навън и се заприказвах с библиотекарката.

- О, той често идва тук - каза тя усмихнато, в отговор на въпроса ми. - Чете най-често енциклопедията, но обича и книгите с морс­ки легенди. Не знам дали някой друг ги е чел толкова пъти, колкото той.

Беше приятна жена, с дълга бяла коса, прибрана на кок около главата й. Зап­риказвахме се и от нея разбрах, че всъщност той ни­кога не е пътувал по море, освен с рибарската си лод­ка.

- Живее от риболов - каза тя - и от почерпките на при­ятелите си. Има малка къщичка в циганската махала, но през лятото не я използва - спи на брега, под лодката си.

Излязох навън замислен.

Вечерта отново го видях - държеше един фиш от спорт-тото и щом ме зър­на, веднага се приближи към мен.

- Погледни тук - каза ми той и посочи към фиша.

- Не знаех, че играеш на тото, капитане - му казах аз.

- За първи път ми е - призна си той. - Досега не съм пробвал.

После помълча, повъртя листчето в ръцете си и ме помоли:

- Ако ти го дам, ще го пазиш ли?

- Разбира се - съгласих се с готовност аз.

Той въздъхна с облекче­ние и ми го подаде.

- Не искам да го загубя - промърмори той. - Ако спе­челя много пари, мога да отида до Гърция, нали? - попита той по-скоро себе си.

Аз прибрах внимателно листчето в джоба си и след малко се разделихме.

Съдбата бе решила да си направи шега. Има хора, които цял живот редовно попълват фишове с различ­ни комбинации и които вся­ка неделя още от сутринта засядат пред телевизора, изтръпнали в очакване кои числа ще бъдат изтеглени. И цял живот все не успяват да спечелят голямата пе­чалба. Колкото и странно да беше, капитан Кощи спе­чели с първия и единствен фиш, който пусна в живота си. Ако има Бог, той сигур­но следеше отгоре какво ще донесе печалбата на то­зи странен несретник, там долу.

Беше улучил петица. Ня­колко пъти сверих числа­та, но грешка нямаше.

Зарадвах се - сякаш бях спечелил аз самият. Иска­ше ми се веднага да му съобщя новината, затова се облякох и тръгнах да го търся. Но не го намерих. Нямаше го на обичайните му свърталища, не бяха го виждали от няколко дни.

Аз не се обезпокоих - и друг път му се беше случ­вало да изчезва и никой не знаеше къде се губи. Пос­ле се появяваше пак така внезапно, сякаш нищо не е било.

След няколко дни го срещнах на улицата. Беше забравил за фиша и може би затова страшно се зарадва, когато разбра за пе­чалбата. Отидохме и заед­но изтеглихме парите.

- Е, какво ще ги правиш, капитане? - запитах го аз, вече навън.

Той ги стиска­ше, увити в една реклама на спорт-тото, все още не­ вярващ, че това се е случи­ло с него.

- Никога не съм ходил в Гърция, призна си той. - А имам там приятел. Оня капитан, дето ти разправях. Бя­ха дошли тук с един кораб, но той се повреди и останаха в града, докато го поправят. Палят мотора, вдигат котва­та, а корабът не тръгва. Днес тъй, утре тъй - няма опра­вия. Нещо го държи. Гмур­каха се тогава много хора - нищо не виждат. Слязох то­гава и аз на дъното, обика­лях - нищо. Седнах на един камък, запалих лулата и мис­ля. И както си мисля, гледам нещо се размърда - водата се завъртя, чу се някакъв странен шум, корабът се  раз­тресе и се отпусна спокойно на дъното Веднага разбрах - воден дух ще да е било. Държи кораба, не го пуска. Обаче много мразят тютю­невата миризма. Щом я подушат и бягат. Изплувах аз нагоре, излизам - събрал се един народ… чакат какво ще кажа. “Спокойно, капитане” - викам му аз. А той, като разбра какво е станало, че като ме прегърна, че като ме заведе в кръчмата - чак до сутринта. След няколко дни чак си тръгнаха.

Бяхме се спрели на ули­цата, хората ни оглеждаха любопитно и отминаваха. Капитанът беше забравил и за печалбата, и за мен, и за всичко около себе си. Той беше някъде далеч, в един чуден свят на измис­лиците - толкова красив, толкова необикновен, че всяко връщане в действи­телността костваше доста усилия.

Когато си тръгвах, аз на шега го предупредих:

- Внимавай, капитане, то­ва са много пари. Да не ги загубиш някъде.

- Ти не бери грижа - сери­озно ми отвърна той, дока­то прибираше пакетчето с парите в кожената торбич­ка, при картата.

После тръгна надолу към морето, леко прегърбен - сякаш от товара, който носе­ше.

Както обикновено и тази вечер слязох при „Каваци­те”. На централната маса, наобиколен от десетина при­ятели, капитан Кощи раз­казваше пак някоя от своите измислици.

Избухна дружен смях, ня­кой извика: „Да живее капи­тан Кощи” и всички завикаха, без да ги е грижа за учу­дените минувачи, които вър­вяха по крайбрежната алея. Капитанът стоеше - гордо изправен, вдигнал чашка в ръка - чукаше се поред с всеки.

- Дай по още едно! - извика тежко той, с неописуемата гордост на човек, който най-после може спокойно да по­черпи тези, които досега са го викали на масата си.

Настаних се на съседната маса и кой знае защо в уста­та ми загорча. Поръчах си по-силно питие и ща, не ща - заслушах се.

- Кажи за реката, капитане - чу се някакъв глас и без да го молят повече, Кощи за­почна.

- Всички я знаете реката - извира от оня, най-високия баир, минава покрай кръчмата на Стойчо, спуска се през циганската махала на­долу и се влива в морето.

- Ти както я описа, капита­не - рече с провлечен глас един от рибарите, - сякаш Дунав минава през града ни.

Без да обръща внимание на тази забележка, разказва­чът продължи:

- Та един ден страшно ми се допи. Ама от оная, анасонлийката, дето само Стой­чо я има. А пък пусто - той горе в квартала, аз - тук, при морето. Докато се кача при него пеш, съвсем ще зам­ръзна. Студено беше тога­ва, есен. И един силен вятър духа от морето…

Той прекъсна разказа си за малко, надигна бавно чашата, отпи, набоде с вилица резенче домат, сдъвка го и чак тогава продължи.

- И тогава се сетих за реката. Качих се на лодката, опънах платна, вятърът ги изду и така по реката, бавно, бавно стигнах чак горе при Стойчо.

Всички отново се разсмяха. Това, което капитанът описваше като река, всъщност беше най-обикновена вада, пресъхнала през по-голямата част от годината, а наклонът нагоре по баира беше такъв, че дори и моторница не би могла да се движи по него.

- Ти имаш ли платна на лодката си бе, капитане? - попита някой, но Кощи не го удостои с отговор.

За момент заговориха всички заедно, после пак надигнаха чашите.

Отнякъде се появи Симо Петраката с пълен поднос риба. Посрещнаха го с радостни викове. Компанията неусетно се увеличаваше и ставате все по-буйна. По едно време гласовете отново стихнаха.

- … страхотна буря ви казвам. Обецата на ухото ми се мяташе като побесняла. Още малко, щеше да се откъсне с ухото ми и да полетят нанякъде. Корабът подскачаше като зайче по вълните - скок-подскок - понякога чак се преобръщаше, но пак си падаше на краката. Всички се изпокрихме в трюма и се молехме на Бога по-бързо да ни прибере.

Изведнъж почувствахме как някаква сила повдигна бавно и внимателно целия кораб и вълните вече спряха да ни подхвърлят. А бурята още си трещеше. Качих се аз нагоре, погледнах през илюминатора и видях под нас нещо лъскаво, черно. Веднага разбрах  каква е работата - един страхотно голям кит ни носеше на гърба си. Кой го знае защо беше решил да ни спаси. Отнесе ни в спокойни води и се скри пак в океана, като само плесна с опашката си за поздрав.

Чуха се недоверчиви викове, но капитанът, без да им обръща внимание, продължи. Беше така увлечен от измислицата си, зареял очи в морето, че не виждаше какво става около него. Компанията се беше увеличила двойно и тройно, всички пиеха и слушаха - кой с недоверие, кой е присмех, кой с уважение.

- Бяхме в съвсем непознати води. Корабът си плуваше напосоки - устройството му за управление бе разбито. Нито храна, нито вода на кораба. Започна да ни мъчи жаждата. Мина ден, минаха два - почнахме да си мислим, че ще се мре. И изведнъж - делфини. Шест големи и три малки. Зарадвах се. “Спокойно, момчета” - викам им аз, - сега ще ви спася. Взех една каничка и се хвърлих в морето. Делфините веднага дойдоха при мене. Издоих в каничката едната делфинка - напълних я с мляко. Занесох я горе и после пак в морето. Три пъти слизах, и трите ги издоих. Чак от последната каничка пих и аз малко, та спасихме душите.

Някъде се счупи чаша. После още една. Поръчаха нова бутилка, която се изпразни за миг и излетя в морето. Компанията ставаше все по-груба и по-пияна, само капитанът не забелязваше нищо, загледан отнесено пред себе си, странно самотен сред целия народ около него.

- Тогава ми хрумна и друго - продължи той. - Намерих шест въжета, вързах единия им край за кораба, а другите краища хвърлих в океана. Делфините това и чакаха - хванаха въжетата и ни затеглиха. Четири дни ни теглиха и ни хранеха и най-накрая ни докараха до сушата. Та така се спасихме.

Вече почти никой не го слушаше. Говореха помежду си, после поеха някаква песен, но и нея изоставиха. Масата приличаше на бойно поле, осеяно с чаши, кости от риба, полупразни чинии с домати и пепел от цигари. Празненството би трябвало да приключи, но никой и не мислеше и да си тръгва.

Приближих се внимателно до Кощи и му прошепнах:

- Ще ходим ли в Гърция, капитане?

Той ме изгледа внимателно и тъжно, усмихна се и само махна с ръка. Опитах се да го отведа със себе си, но той не пожела.

Тръгнах си сам. Мислех да се поразходя малко и да се прибера, но вечерта беше разкошна - топла лятна нощ, изпълнена с аромата на солените морски вълни. Легнах на пясъка и се загледах в звездите. Не след дълго почувствах, че се издигам нагоре и там, отвисоко оглеждам морето и плуващите в него светлини. Носех се безтегловен над високите скали, огрени от лунната светлина, като нощна птица, която обхожда с очи владенията си. И там, отвисоко, току-що чутите истории съвсем не ми се виждаха странни и невероятни, както долу, на земята.

Трябва да съм лежал доста време, защото когато се опомних, почувствах, че гърбът ми се е схванал.

Пътят ми минаваше пак покрай „Каваците” и аз надникнах отново в стихналия двор.

Всички си бяха отишли, само капитан Кощи седеше на стола си, захлупил глава на масата и може би спеше. Масите бяха почистени, всичко беше стихнало и спокойно.

Бях се излъгал. Капитанът не спеше. Той ме усети и бавно надигна глава.

- Беше хубава вечер - усмихна се той тъжно.

Не му отговорих, само приседнах до него и запалих цигара.

- Не е за мене Гърция - продължи бавно той. - Нито пък някой ме чака там.

- А твоят приятел? - попитах аз, колкото да кажа нещо.

- Отдавна ме е забравил човекът. Толкова отдавна беше.

Нищо не казах.

- Аз никога не съм пътувал, момче - глухо изрече той. - Никога не съм бил там, за където говоря.

Това признание ме смути. Горчивият вкус отново се върна в устата ми. Никога досега, дори на шега, той не беше признавал лъжите си.

- Твоето място е тук, капитане - опитах се да го успокоя, но думите ми минаха покрай ушите му. - Тук имаш много приятели.

- От дете мечтаех да стана капитан - продължи унесено той.- Бягах от къщи и все при морето. Но така се случи в живота ми - станах капитан на една пробита лодка…

На светлинката на цигарата лицето му изглеждаше безкрайно тъжно.

- Можех да взема тези пари и наистина да отплувам. Но вече е много късно за мен. Животът ми свършва тук.

Нямаше какво да кажа и предпочетох да мълча.

- Никога ли не си се женил, капитане? - полюбопитствах аз, съзнавайки, че сега е единственият момент, в който бих могъл да го попитам за това.

- Никога - отвърна той, после най-неочаквано се засмя и започна нова история.

- Имаше някога едно момиче - хубаво беше, младо. Пък и аз бях млад. Няколко пъти я бях водил в едно заведение - него сега го няма, казваше се „Двата петела”. Също като това тук, на брега на морето беше. Разказвам и аз някаква история, а тя се смее…  Сигурно щеше да се ожени за мен и после цял живот да съжалява, но друго ни било писано.

- Какво се случи, капитане - полюбопитствах аз.

- Влюбих се в русалка - каза той през смях и ме изгледа с лукавия си поглед. - Видях я една нощ, като се връщах от риболов. Кожата й като на риба - блести на лунната светлина, сякаш е сребърна. Излизаше бавно от морето с разпусната сребърна коса. Когато казах сутринта на моето момиче, тя ми заяви, че съм бил пиян. Не се разсърди, но аз не можах повече да я погледна. После тя се омъжи за един чиновник.

Капитанът отново се смееше и аз пак не можах да разбера има ли нещо вярно в цялата тази история или не. А той вече подхващаше нова - все така измислена, все така красива, дошла от другия свят, в който той живееше и в който навярно щеше да отиде след смъртта си. Със сигурност знаех, че ще прекарам нощта тук - единствен негов слушател,  благодарен за всяка дума, за всяка измислена история.

И изведнъж разбрах, че неговото място е наистина тук, на този бряг, сред тези хора, които го познават и го канят на масата си, и че съвсем не са му нужни пътешествия, за да опознае света и да го види толкова красив и вълнуващ, какъвто той в действителност може и да не е…